Определение № 472 от 29.06.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 472 гр. Габрово, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Диян Д. Атанасов като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно частно гражданско дело № 20264200500289 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрисконсулт Е. К., против разпореждане постановено по ч.гр.д. № 581/2026 г. от Севлиевски районен съд, с което се отхвърля заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

В частната жалба се излагат съображения относно правомощията на заповедния съд да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права в този етап на производството. Счита, че с направените законодателни промени в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК съдът по заповедното производство е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. Счита, че заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативи критерии за неравноправна клауза. Сочи, че заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, при преценяването на клаузата като неравноправна. Сочи, че преди сключване на договора, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляра, от който е видно, че дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в договора за потребителски кредит.

Твърди, че сключения договор за потребителски кредит отговаря на всички законови изисквания. Счита, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Намира, че лихвата за забава е възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Моли да се отмени разпореждането и да се постанови да се издаде заповед за изпълнение относно отхвърлените вземания. Жалбоподателят посочва съдебни актове на български съдилища, които, според него подкрепят тезата му. Претендира и да бъдат присъдени направените поделото разноски- държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

1

Съгласно на чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимиран страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Пред първоинстанционния съд е подадено заявление от „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. И. М. от гр. *** за заплащане на следните суми: неплатена падежирала главница в размер на 248,43евро за периода от 15.03.2025 година до 15.04.2026 година; договорна лихва /неплатено падежирало договорно възнаграждение/ в размер на 195,13 евро за периода от 15.03.2025 година до 15.04.2026 година; неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст за периода 15.03.2025 година до 15.04.2026 година в размер на 119,60 евро; неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси за периода 115.03.2025 година до 15.04.2026 година в размер на 231,27 евро; неплатени таксa за извънсъдебно събиране на вземанетопри забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 14.06.2025 година в размер на 204,52 евро и мораторна лихва – лихва за забава, дължима а периода от 16.02.2025 година до 11.05.2026 година в размер на 92,00 евро, както и разноски за юрисконсулско възнаграждение и държавна такса.

Вземането произхожда от Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 40028378030 от 18.09.2024 г.

С обжалваното разпореждане заповедният съд приел, че съда следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтичащи пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 - да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК. В тази връзка съдът е съобразил, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи, формирана както в исковото, така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС. По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи, не могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство. Естеството на вземанията Фаст и Флекси е очертано в заявлението и е видно, че те по същество представляват такса или комисионна за действие, свързано с усвояване и управление на кредита. Претендирането им нарушава императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Вземанията пък за такси при забава представляват неустойки и претендирането им нарушава императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Същевременно от приложения към заявлението договор за потребителски кредит е видно, че става дума за заем, даден на потребител, под режима на ЗПК. В договора ГПР е посочен на по-малко от императивния максимум от чл. 19, ал. 5 ЗПК, но в тази величина не са отчетени вземанията Флекси и Фаст.

2

Тъй като двете посочени услуги „Фаст“ и „Флекси“ представляват част от задължението по договора, като са елементи от договорното съдържание, за тяхното ползване се заплаща за предоставяне на кредита при условията, установени в договора, вкл. датата на отпускането му, което е съществен елемент от пазарното решение дали потребителят да избере даден вид кредит – на коя дата ще получи парите. Поради това таксите за посочените вземания следва да се приемат за част от „общия разход по кредит“ по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК и следователно да участват по реда на чл. 19, ал. 1 ЗПК при формиране на ГПР. Съобразно текста на договора, представен по делото, това не е направено – ГПР е изчислен само върху главницата и лихвата. С включването им ГПР надхвърля законоустановения максимум.

Затова следва да се приеме, че клаузите за изчисляване на ГПР и определяне размера му са нищожни.

Неправилното посочване на ГПР следва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това обстоятелство. Предвид това обстоятелство и разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се приеме, че целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита – главницата, на основание чл. 23 ЗПК. В случая обаче е видно, че е извършено частично плащане по кредита, а при отхвърляне на заявлението за вземания за такси и услуги, не може да се приеме за установено, че главницата е дължима в претендирания размер, нито да се извърши преизчисляване в заповедното производство, поради което заявлението е отхвърлено в цялост.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер и спрямо него са приложими разпоредбите на ЗПК, като страните по него имат качеството на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Като потребителски договор, същият следва да отговаря на императивните изисквания на закона.

С оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР ЗПК, съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите (напр. неустойки и/или такси за услуги), които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителите „възнаграждения“ за закупени допълнителни пакети „Фаст“ и „Флекси“, на обща стойност 1584,00 лева. Това „възнаграждение“ е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. По делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, от което следва, че посочения в договора размер на ГПР не отговаря на действителния. Не е спазено и изискването за ясно посочване на компонентите и цифровия израз, които формират ГПР, което само по себе си е достатъчно, за да обоснове противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК. Представянето на ГПР е важно за потребителя, тъй като той взема своите решения въз основа на информацията за сумата, която трябва да плати за ползването на услугата – а това не е единствено договорената възнаградителна лихва.

Според въззивната инстанция, е нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, относно размера на ГПР. Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер – 49,10%, не е определен законосъобразно и е некоректен, поради невключването в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите на възнагражденията по двата допълнителни пакета и липсата на ясно изразяване на компонентите, които го формират.

Предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. С оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят следва да върне само чистата стойност на 3 кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.

В подаденото заявлението се претендират вноски от 9-16, поради което настоящата инстанция презюмира, че длъжника е заплатил сумата в размер на 584 лв. или 298,59 евро, като главницата по договора е 1200,00 лв. или 613,55 евро. Така чистата главница, която не е изплатена от длъжника е в размер на 314,96 евро /616,01 лв./.

Предвид на това заявлението по чл. 410 ГПК следва да бъде уважено в частта за претендираната главница от 314,96 евро, ведно със законната лихва от подаването му 12.05.2026 г., поради което подадената частна жалба е основателна относно част от претендираната главница, в която част обжалваното определение следва да бъде отменено. В останалата част частната жалба е неоснователна и обжалвания съдебен акт следва да бъде потвърден.

Съобразно уважената част от заявлението ответника следва да бъде осъден да заплати на заявителя разноски в размер на 14,05 евро.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Разпореждане рег. № 892 от 13.05.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 581/2026 г. по описа на Районен съд – Севлиево, В ЧАСТТА, в която е отхвърлено заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *** с искане за издаване на заповед по чл. 410 ГПК срещу длъжника Д. М. И., ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № *, вх. *, ет. *, ап. * за сумата над 314,96 евро до пълния претендиран размер от 1090,95 евро, за разликата от 298,59 евро– главница по Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 40028378030 от 18.09.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението12.05.2026 г., вместо което ПОСТАНОВИ: