Решение № 1466 от 31.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1466 гр. Пловдив, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330114083 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Форуком и компания“ ООД срещу П. Г. К., с която са предявени обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.

2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 400 лева- главница, дължима по Договор за потребителски кредит № ***/*** от 27.02.2019г., сключен страните; сумата от 8, 89 лева – договорна лихва за периода от 27.02.2019 г. до 19.03.2019 г.; сумата от 212, 51 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 20.03.2019 г. до 28.02.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /28.02.2024/ г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 4043/ 15.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6783/ 2024 г., по описа на Районен съд- Пловдив, VIII- ми гр. с-в.

В исковата молба ищецът твърди, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № ***/*** от 27.02.2019г. По силата на цитирания договор, ответникът усвоил сумата от 400 лв., която следвало да бъде върната, ведно с договорената възнаградителна лихва на една вноска до дата 19.03.2019г. Заемната сума е усвоена изцяло от длъжника през каса на „Изипей“ АД.

Длъжникът е преустановил плащанията по договора, като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда всички вземания по същия са падежирали.

Поддържа се, че длъжникът не е изпълнил точно задължението си по кредитното правоотношение, поради което дължи освен главницата и договорната лихва, така също и мораторна лихва в горепосочения размер. Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба, с който 1 ответникът оспорва иска по основание и размер. Възразява, че не е сключвал процесния договор за кредит с ищеца, както и че не е усвоявал главницата в размер от 400 лв. В случай че бъде преценено, че правоотношение между страните е възникнало се възразява, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. Възразява се, че претендираните в процеса вземания са погасени по давност. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени.

Преди да се пристъпи към обсъждане на спора по същество, съдът счита за нужно да посочи, че съобразно издадената по ч.гр.д. № 6783/ 2024г., по описа на РСПловдив, VIII- ми гр. с-в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, процесните суми се дължат солидарно от ответника в настоящото производство и дружество „Вики – ПВ“ ЕООД, ЕИК 175359744 (последното е встъпило в дълга по силата на Договор за встъпване в дълг от 03.02.2020г., сключен между „Вики – ПВ“ ЕООД и „Форуком и компания“ ООД). Възражение в заповедното производство обаче, е постъпило единствено от длъжника П. Г. К., поради което и вземането към „Вики – ПВ“ ЕООД не е предмет на настоящото производство.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъдат уважени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, то следва при условията на пълно и главно доказване, ищецът да установи възникването по надлежен ред на заемно правоотношение, както и че договореният финансов ресурс е предаден/ усвоен от ответника- заемател.

В рамките на настоящото производство ищецът не установи, която и да е от горепосочените материалноправни предпоставки. По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***/*** от 27.02.2019г. (сключен от разстояние по реда на ЗПФУР), приложения и общи условия към него (л. 10- 23). Предвид изложеното, то приложим ще бъде редът за сключване разписан в Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Ответникът своевременно е оспорил, както възникването на правоотношението, така и усвояването на сумата по договора за кредит, поради което за съда съществува задължение да обследва тези въпроси.

В чл. 6 ал.1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция, съгласно която Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средствата за комуникация от разстояние – едно или повече. В чл. 18 ЗПФУР са посочените подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и за изявления, отправени съгласно този закон се прилага Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.

Както вече бе посочено, процесният договор за кредит е сключен от разстояние и същият не е подписан от потребителя с квалифициран електронен подпис или усъвършенстван електронен подпис, всеки от които по категоричен начин би могъл да идентифицира лицето- заемател. В рамките на настоящото производство от ищеца не бяха ангажирани и доказателства договорът да е подписан от потребителя с обикновен електронен подпис- не са налице данни свързващи конкретно изявление за 2 сключване на договора с ответника (съобразно дефиницията на чл. 3, т. 10 от Еегламент (ес) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, „електронен подпис“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва).

Самият договор за кредит представлява електронен документ съобразно чл. 3, ал. 1 Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и дефиницията, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. (Регламента) относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар. Съобразно това, „електронен документ“ представлява всяко съдържание, съхранявано в електронна форма- в конкретния случай текстови запис. Електронният документ съдържа изявления на конкретни лица, като за целите на настоящия процес е ясен кредиторът, но следва да се установи кое е лицето- заемател. В конкретния случай, липсва подпис на потребителя (квалифициран електронен подпис или усъвършенстван електронен подпис), както и каквато и да било друга уникална сигнатура (обикновен електронен подпис), която би могла да свърже договора от 27.02.2019г. с ответника. В случай на налично подписване с усъвършенстван ел. подпис (отговарящ на изискванията на чл. 26 Регламента) или квалифициран електронен подпис, то би била налице една ясно установена връзка между документа и неговия автор- доколкото по дефиниция тези видове ел. подпис съдържат данни ясно идентифициращи лицето, което е автор на изявлението (в тази насока, макар и произнесени по вече преуредена нормативна уредба, са Решение № 70 от 19.02.2014г., по гр. дело № 868/ 2012г., по описа на IV- то Г.О. на ВКС и Определение № 169 от 06.04.2017г., по ч.т.д. №672/ 2017г., по описа на ВКС, I- во Т.О.). По отношение на подписването на документа с обикновен електронен подпис (по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламента), то същият не би могъл да бъде индикация за лицето, с което се договаря, съответно подписва договора за кредит, когато не са налице логически свързани данни, които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.

Нужно е да се акцентира върху обстоятелството, че чл. 25, т. 2 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. придава правна сила на саморъчен подпис единствено на квалифицирания електронен подпис. След като в случая твърдението на ищеца е, че договорът е подписан с обикновен електронен подпис, то самият кредитор е следвало да прояви допълнителна процесуална активност и да отправи съответни искания за събиране на доказателствени материали, които биха могли по един ясен, обективен и категоричен начин да привържат представения електронен документ с ответника (напр. да се поиска изготвяне на съдебно- техническа експертиза, която да обследва “IP адрес“, от който е генерирана заявката за кредитно финансиране и дали същият се ползва от ответника; експертно заключение, което да обследва кой е титуляр на ел. поща, която е посочена като форма за контакт в договора; да се изиска информация от съответен доставчик на мобилни услуги кое е лицето, което е титуляр на мобилния номер, на който се твърди да е изпратен “SMS” с уникален верификационен код и др.). В конкретния случай ищецъткредитор единствено се е задоволил да представи собствени извлечения от електронната си система, които са създадени за целите на процеса и чиято доказателствена стойност е изключително ниска, предвид обстоятелството, че удостоверяват благоприятни обстоятелства за едностранно издалата ги страна в процеса.

Съобразно изложените по- горе съображения, съдът приема, че в настоящото производство не се събраха доказателства за полагането на електронен подпис от ответника в представения електронен документ- Договор за потребителски кредит № 3

***/*** от 27.02.2019г. Тоест, не би могло да се приеме, че е налице съгласие от ответника за сключване на договора, съответно и не би могло да се заключи, че между страните е възникнало правоотношение. Липсват безспорни доказателства, че от името на ответника е отправено заявление за сключване на договор за кредит, а още по-малко такива, че то е генерирано чрез посочения в раздел. II, чл. 2.6 от общите условия на „Форуком и компания“ ООД интернет сайт. Записаните в изпратения договор за заем лични данни не водят до извод, че именно ответникът е договарял за сключването на процесния договор, тъй като липсват данни, от които да се изяснява от какъв „IP адрес“ е генерирана заявката и че този „I P адрес“ е ползван от ответника. Впрочем, съобразно раздел. II, чл. 2.7 и чл. 2.8 от общите условия на кредитора, верифицирането на самоличността на лицето, което подава заявката следва да се извърши чрез попълване на цифров код, който се изпраща чрез “SMS” на мобилен номер на заемателя. По делото липсват обективни данни такъв код да е изпращан на потребителя, не са представени и доказателства (и не е поискано да бъде задължен мобилен оператор да предостави данни) за това кой е конкретният мобилен номер ползван от ответника (дали съответната цифрова комбинация на мобилен номер е ползвана от ответника). В този смисъл съдът приема за изцяло недоказано твърдението, че с ответника е бил сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние. По делото не са представени и „лог файлове“ (електронна следа, от която би могло да се заключи, че са налице съвпадащи изявления в електронен вид в насока сключване на договора за кредит), липсват и разменени между ищеца и ответника съобщения (чрез имейл или друг вид), установяващи сключването на договор за кредит от разстояние. Отново следва да бъде акцентирано върху обстоятелството, че ищецът провежда доказването в процеса единствено на база генерирани от него документи за целите на исковото производство. Съдът счита за нужно да посочи и че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК той се представя по делото именно върху такъв носител като препис, заверен от страната /вж. Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о./. Тоест, при наличието на изрично оспорване от страна на ответника, сам по себе си възпроизведеният на хартиен носител неподписан договор не би могъл да се приеме като валидно доказателство, установяващо възникването на правоотношение между кредитора и потребителя на финансова услуга.