Определение № 2923 от 06.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2923 гр. София, 06.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20248002103405 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ СД-05-01-4236 от 03.07.2024 г., подадена от П. Б. П. чрез адвокат М. Х. от АК – Сливен срещу въззивно Решение № 153 от 22.05.2024 г. по в.гр.д.№ 194/2024 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено Решение № 176 от 05.03.2024 г. по гр.д.№ 1404/2023 г. на Районен съд - Сливен, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правна квалификация чл. 124, ал.

1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците З. М. К. и М. Б. Д., че ищецът П. Б. П. е собственик на основание договор за дарение на недвижим имот, представляващ Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], местността „С.”, с площ от 2 089 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 36 кв.м. на един етаж.

Ответницата по касация М. Б. Д. е депозирала отговор чрез адвокат М. П. от АК – Сливен, а ответникът по касация З. М. К. - чрез адвокат Е. Х. от АК – Сливен. Всеки от тях поотделно поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Заявили са претенции за присъждането на разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Въззивният съд е бил сезиран с произнасянето по пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на основание договор за дарение на посочения по-горе недвижим имот, както и с предявените от М. Б. Д. срещу З. М. К. при 1 условията на евентуалност обратни искове с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. първо ЗЗД вр.чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н.а.№ 126, том IV, рег.№ 6031, дело № 521/2008 г. на Нотариус Р. С. (рег.№ 524 на НК) и чл.

189, ал. 1, изр. второ ЗЗД вр.чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за осъждането му да й върне сумата от 21 855,40 лв., представляваща заплатена продажна цена по договора, получена на отпаднало основание, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба - 30.10.2023 г. до окончателното й изплащане.

На първо място въззивният съд е извършил преценка за допустимостта на първоначалните и обратните искове, приключила с извод, че са налице предпоставките за произнасяне по първоначалните искове, изходът по които предопределя дали следва да бъдат разглеждани по същество обратните искове.

Установено е, че през 1992 г. ответникът З. К. е продал на бащата на ищеца процесния имот, като е прието, че по силата на тази сделка правото на собственост е преминало в патримониума на купувача. Като спорен е откроен въпросът дали през 2008 г., когато втората ответница М. Д. е сключила сделка за покупка на имота отново с първия ответник З.

К., е настъпил транслативен ефект и правото на собственост е могло да премине в нейния патримониум, тъй като се оспорва, че в този момент то е принадлежало на този ответник. З.

К. е поддържал, че придобитото право на собственост през 1992 г. от бащата на ищеца е изгубено към 19.12.2008 г. поради повторното му придобиване чрез способа на давностно владение от първия ответник.

Въззивният съд е намерил за недоказани твърденията за изтекла придобивна давност в полза на З. К. през периода между 1992 г. и 2008 г. Обстоятелството, че той е продължил да заплаща данъците за имота до 2008 г. не обективира действия по ограничаване правата на собственика, а и самият ответник заявява, че многократно е ходил при бащата на ищеца да настоява имотът да бъде деклариран и партидата да бъде променена на негово име, за да си плаща дължимите данъци. Установените посредством свидетелските показания посещения на имота са няколко, до към 2000 г., и също не притежават белезите на своене и демонстриране на явно намерение за отблъскване на собственика поради настъпило изменение в субективното отношение към имота, което да е открито, недвусмислено и достигнало до знанието на последния. Само фактът, че собственикът не ползва имота, не е достатъчен той да загуби правото си и ако сам или чрез другиго не упражнява фактическа власт за себе си, не означава, че се е отказал от правата си. Необходимо е активно действие от владелеца, който да отнеме владението като афишира вътрешната си представа, че имотът е негов. Също липсва и непрекъснат 10 годишен период, доколкото няма условия за позоваване на кратката придобивна давност. Поради това въззивният съд е приел, че към датата на сключване на договора за продажба през 2008 г. между двамата ответници продавачът – първият ответник З. К., не е бил собственик на прехвърляния имот.

Следователно правото на собственост не е придобито от ответницата М. Д. чрез деривативен способ в този момент.

Прието е за установено, че след 2008 г., когато е сключена сделката с първия ответник (несобственикът З. К.), втората ответница М. Д. е предприела активни действия по 2 упражняване на предполагаемите си собственически правомощия. Тя е започнала дейности по укрепване на пътя до имота и е съборила сградата с намерение да построи нова. В продължение на няколко години, както до заминаването й за Англия през 2018 г., така и след това, ответницата е упражнявала лично и чрез трето лице – нейната майка, власт върху имота. Посещавала го е необезпокоявано сама и с майка си, последната е ходела по няколко пъти в година да реже, полива и поддържа дръвчетата и храстите, канела свои приятелки на разходка и барбекю, контактували са със съседи, които са знаели за плановете и всички са били наясно, че имотът е „на М.“. Никой друг не е предявявал претенции към него и не е оспорвал фактическото състояние до 2022 г., когато ищецът е заявил, че го счита за свой.

Установените факти са подведени под хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС - ответницата е упражнявала добросъвестно владение, чийто изискуем 5-годишен срок успешно е изтекъл преди завеждането на исковата молба (предявена на 11.04.2023 г.) и е довел до трансформиране на фактическото състояние в правно. В момента на сключване на договора за продажба от 2008 г. с първия ответник М. Д. не е знаела и не е могла да знае, че праводателят й не е собственик и вещноправният ефект на сделката не е настъпил.

Договорът е сключен в изискуемата нотариална форма и от описанието в нотариалния акт на приложените документи е видно, че продавачът се е легитимирал пред нотариуса като собственик на целия имот с констативните н.а.№№ 117/1975 г. и 125/2008 г., като са липсвали вписвания в имотния регистър, опровергаващи правата на продавача, поради което не може да се счете по никакъв начин, че купувачката е знаела, че праводателят й не е носител на вещното право на собственост. В момента на сделката за нея е съществувало правно основание да владее имота, годно да я направи собственик. В тази хипотеза самото правно основание представлява демонстриране на завладяването и поставя начало на 5годишния давностен срок, през който ако владелецът упражнява необезпокоявано и непрекъснато фактическата си власт, придобива собствеността. Намерението си за своене тя е демонстрирала явно и недвусмислено спрямо всички, а тъй като не е знаела, че друго лице е действителният собственик, не би могла конкретно на него да противопостави corpus и animus. Доколкото самият ищец, а преди 2012 г. – родителите му, не са оспорвали положението, не е имало и необходимост ответницата М. Д. да отблъсква претенциите им.

Владението й не е било прекъснато нито чрез някакви други действия, нито чрез вписването на транслативната сделка от 2012 г., когато с н.а.№ 82 от 01.11.2012 г. родителите на ищеца са му дарили имота, тъй като това правно действие е извън изброените в чл. 116 б. „б” ЗЗД хипотези, които прекъсват течението на придобивната давност. Това може да стане само с извършване на действия на собственика, предприети срещу самия владелец, които смущават владението и водят до прекъсване на давността, но разпореждането с имота и вписването на сделката не представляват такива действия. С извършването им нито придобивната давност е прекъсната, нито ответницата се е превърнала в недобросъвестен владелец, щом добросъвестността й е съществувала при възникване на правното основание за стартиране на владението през 2008 г. Така към края на 2013 г. нейното добросъвестно владение се е трансформирало по оригинерен начин в право на собственост и тя не го е изгубила от ищеца след този момент. Към момента на предявяване на положителния установителен иск правото 3 на собственост върху спорния имот принадлежи на ответницата М. Д., което изключва притежаването му от ищеца с обуславящото отхвърляне на исковете спрямо двамата ответници. Искането по чл. 537, ал. 2 изр. посл. ГПК за отмяна на констативен н.а.№ 125 от 19.12.2008 г. по н.д.№ 492/2008 г. не е самостоятелен иск, а правна последица и с оглед отхвърлянето на положителния установителен иск, без да е предявен отрицателен установителен иск, съдът не следва да се произнася по него, независимо, че възражението на първия ответник, че е бил собственик на спорния имот към момента на прехвърлянето му на втората ответница, не е прието за доказано. Неуважаването на главните искове предотвратява разглеждането и произнасянето по евентуалните обратни искове, предявени от втората ответница против първия ответник.

В изложение към касационната жалба е формулиран следният въпрос: „Зависи ли от собственика как да упражнява собственическите си правомощия, трябва ли задължително да упражнява правомощието си да владее имота и в случай, че не упражнява това си правомощие, загубва ли правото си на собственост ?“. Поддържа се наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В правната теория и съдебната практика няма колебание по въпроса, че веднъж придобито, правото на собственост се изгубва в предвидените от закона случаи – ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него – чл. 99 ЗС. В случая въззивният съд не е приел, че правото на собственост на ищеца е изгубено поради неупражняването му в определен срок, а че същото е изгубено поради придобиването му от ответницата чрез един от способите по чл.

77 ЗС – по давност, осъществяването на който е прието за доказано по несъмнен начин с ангажираните по делото доказателства. С оглед на това в случая отсъства питане, удовлетворяващо изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, което прави безпредметно да се обсъжда дали касаторът е аргументирал наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане на касационно обжалване не може да се постанови и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация З. М. К. разноските за защитата му пред ВКС – сумата 600 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 26). Искането за присъждане на разноски, заявено от М. Б. Д. е принципно основателно, но неподкрепено с никакви доказателства, поради което следва да бъде оставено без уважение.