Решение № 3378 от 02.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3378 гр. София, 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Цветомила Данова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20251100501414 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. С. Б. (понастоящем с фамилно име Ч.) срещу Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав, в частта, в която е определен по реда на чл.57, ал.2 СК като дължим от нея на въззиваемия С. И. Б. месечен наем за предоставеното й ползване на семейното жилище, представляващо апартамент № 8, находящ се в гр.София, ул. ****. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в атакуваната част. Поддържа се, че наем не следва да бъде определян, а при условията на евентуалност да се определи такъв въз основа на заключението на изслушаната от съда повторна и допълнителна оценителна експертиза при съобразяване на обстоятелството, че в семейното жилище живеят и двете деца на страните. Желае се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлена претенцията на С. И. Б. по чл.57, ал.2 СК, а при условията на евентуалност да бъде определен наем в по – нисък размер. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна С. И. Б. не е депозирал отговор на въззивната жалба.

В срока по чл.263, ал.2 ГПК С. И. Б. е подал въззивна жалба срещу Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав, в частта, в която е посочено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака 1 носи съпругът, в частта за началната дата, от която се дължи издръжка на дъщеря му В.С. Б., родена на **** г., относно дължимостта на издръжката за периода на действие на определените от съда привременни мерки, както и в частта, в която е определена издръжка на дъщеря му В. за разликата над 195 лева до присъдения размер от 800 лева за периода 01.01.2023 г. – 23.11.2023 г. и за разликата над 233,25 лева до присъдения размер от 800 лева за периода от датата на влизане в сила на решението в частта за издръжката до 19.10.2024 г.

Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и постановяване на друго такова, в което да бъде отразено, че вина за настъпилото разстройство на брака носят и двамата съпрузи и да се определи размер на издръжката на дъщеря му В. от 195 лева за периода 01.01.2023 г. – 23.11.2023 г. и от 233,25 лева за времето от датата на влизане в сила на решението в частта за издръжката до датата на навършване на пълнолетието й на 19.10.2024 г. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.3 ГПК М. С. Б. е депозирала отговор на насрещната въззивна жалба, с който оспорва същата.

С. И. Б. е подал частна жалба вх. № 353956/05.11.2024 г. срещу Определение № 38450/24.09.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав, в частта, в която е оставена без уважение молбата му за изменение на Решение № 12638/26.06.2024 г. в частта за присъдените на насрещната страна разноски в първоинстанционното производство и за намаляване на възложената в негова тежест държавна такса.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба М. С. Б. е депозирала отговор, с който оспорва същата.

Въззивните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл.259, ал.1 ГПК, респ. по чл.263, ал.2 ГПК, от страни, притежаващи правен интерес от обжалването, и са насочени срещу подлежащи на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.

По повод доводите в отговора на насрещната въззивна жалба, че С. И. Б. е обжалвал първоинстанционното решение в частта за издръжката, но е оттеглил въззивната си жалба, следва да се посочи, че подаването на насрещна въззивна жалба възстановява висящността на производството относно тази част от претенциите, която би приключила с влязло в сила решение, което е неизгодно за подалата я страна и може да се депозира и от страна, която е пропуснала срока за обжалване, стига въззивна жалба да е била вече подадена от насрещната страна. Насрещната въззивна жалба не е в състояние да сложи самостоятелно начало на въззивното производство, тъй като не притежава самостоятелен сезиращ ефект, доколкото допустимостта й зависи от тази на първоначалната жалба на другата страна (Определение № 501/2013 г. по гр.д. № 3086/2013 г. на III ГО на ВКС), но, ако това условие е налице и насрещната жалба е редовна и допустима, тя би имала суспензивен и деволутивен ефект.

Поради това насрещната жалба не всякога има за предмет само онази част от решението, която е била предмет на първоначално обжалване (Определение № 450/2017 г. по гр.д. № 909/2017 г. на II ГО на ВКС и стр.532-538 „Българско гражданско процесуално право“, д-р Живко Сталев и колектив, „Сиела Норма“ АД, 2020).

Софийски градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи по делото, 2 приема за установено следното:

С Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158ми състав, е прекратен сключеният между страните граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга, постановено е занапред съпругата да носи предбрачното си фамилно име Ч., упражняването на родителските права по отношение на детето на страните В.С. Б., родена на **** г. е предоставено на майката М. С. Б., при която е определено да живее, на бащата С. И. Б. е разписан режим на лични отношения с дъщеря му.

Със съдебното решение С. И. Б. е осъден да заплаща на дъщеря си В., чрез нейната майка, месечна издръжка в размер на 800 лева, считано от 01.12.2022 г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законна лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното плащане и претенцията за издръжка е отхвърлена за периода 15.11.2022 г. – 30.11.2022 г. като неоснователна. Първоинстанционният съд, при приложение на нормата на чл.56, ал.2 СК, е предоставил ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ул."****, на съпругата М. С. Б. и е определил на оснвоание чл.57, ал.2 СК месечна наемна цена за ползването на семейното жилище, дължима от съпругата М.

С. Б. в полза на съпруга С. И. Б. в размер на сумата от 919,24 лева, считано от влизане в сила на решението в частта относно ползването на семейното жилище и е осъдил първата да заплати опредлеената месечна наемна цена, считано от влизане в сила на решението в частта относно ползването на семейното жилище до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменение или прекратяване на задължението. С оглед нормата на чл.329, ал.1 ГПК С. И. Б. е осъден да заплати на М. С. Б. сторените в производството разноски в размер на 1 825 лева, а в полза на Софийски районен съд – държавна такса от 1 152 лева, определена върху размера на присъдената издръжка.

По вината:

Не е спорно в производството и от представения дубликат на удостоверение, издаден на 18.01.2023 г. от Столична община – район „Лозенец“ въз основа на акт за сключен граждански брак № 504/23.09.2020 г., се установява, че страните са сключили граждански брак на 23.09.2000 г., който е прекратен с развод с първоинстанционното решение. В посочената част първоинстанционният акт е влязъл в законна сила.

Въз основа на показанията на свидетеля П. И.а Б. – С. по делото се установява, че въззиваемият и въззивник по насрещна въззивна жалба С. Б. напуснал семейното жилище и отишъл да живее в склада на офиса си на столичната улица „Галичица“. Същият имал приятелка, за която съпругата му научила.

В показанията си свидетелят А.Х.П.-Б. посочва, че въззиваемият и въззивник по насрещна въззивна жалба С. Б. напуснал семейното жилище през 2022 г. след избухнал скандал. Свидетелят лично възприела показана й от въззивника и въззиваема страна по насрещна въззивна жалба Б. електронна кореспонденция с интимен характер, проведена между съпруга на последната и непозната за свидетеля жена.

Показанията на двете свидетели съдът преценява с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК 3 като отчете, че в посочената част същите са не влизат в противоречие помежду си и с останалата доказателствена маса по делото.

Съгласно чл.49, ал.3 СК с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това. По делото такова искане е направено от ответника и ищец по насрещна искова молба до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, поради което правилно СРС е изследвал въпроса за вината.

Въззивният съд споделя извода в атакуваното Решение № 12638/26.06.2024 г., че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака носи съпругът. Еднопосочно по делото се установява, че напускането на семейното жилище от мъжа в края на 2022 г. е предизвикало фактическата раздяла на страните. С напускане на семейното жилище Б. е нарушил изискването по чл.15 СК за съвместно живеене на съпрузите, доколкото не се твърдят и доказват важни причини, които да са наложили да живеят разделено.

Въз основа на свидетелските показания, включително тези на доведения от въззивника по насрещна въззивна жалба свидетел Б. – С., по делото се установява, че съпругът е поддържал извънбрачна връзка, с което същият е накърнил и изискването за взаимност между съпрузите, залегнало в нормата на чл.14 СК. Поддържането на извънбрачна връзка Б. е потвърди и пред социален работник в хода на проведеното в първоинстанционното производство социално проучване (виж социален доклад от 24.08.2023 г. на АСП, Д „СП“ - Лозенец). Свидетелските показания дават основание да съда заключи, че съпругата е узнала за тази връзка преди фактическата раздяла на страните. На база изложеното от свидетеля П.-Б. се налага извод, че поддържаната от въззивника по насрещната въззивна жалба извънбрачна връзка е катализирало разстройването на брака.

От друга страна не се доказват брачни провинения на съпругата.

Поради изложеното, първоинстанционното решение, в частта за произнасянето относно вината за настъпилото разстройство на брака, почива на правилна преценка на доказателствената съвкупност по делото.

Относно издръжката на дъщерята на страните В.:

С първоинстанционното решение родителската отговорност по отношение на непълнолетната дъщеря на страните е възложена на майката, при която е определено местоживеенето на В. и в тези части решението, като необжалвано, е влязло в законна сила.

С насрещната си искова молба въззивникът и въззиваема страна по насрещна въззивна жалба М. С. Б. е претендирала присъждане на издръжка по чл.143, ал.2 СК за непълнолетната В. в размер на 800 лева, считано от 15.11.2022 г. В хода на производството на 19.10.2024 г. дъщерята на страните В.С. Б. е навършила пълнолетие по смисъла на чл.2 ЗЛС и по отношение на нея не съществува понастоящем родителска отговорност (чл.122 СК).

Според разпоредбата на чл.143, ал.2 СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се 4 издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1 СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са две кумулативни изисквания, с които съдът следва да се съобрази и това е сторено с първоинстанционното решение.

Получаването на издръжката е безусловно, доколкото не е обусловено от каквито и да е допълнителни предпоставки, извън наличие на качеството "ненавършило пълнолетие дете" и на нужда от издръжка, която не е задоволена изцяло по друг начин - например чрез получаване от детето на доходи от трудово възнаграждение, пенсия, доходи от имоти, семейни добавки и други такива (т. 2 от ППВС № 5 от 16.11.1970 г.).

Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се преценяват съобразно обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и други обстоятелства, които рефлектират върху тях.