Решение № 116 от 20.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова в присъствието на прокурора О. Б. Т. като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20258002100805 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №1352/24.12.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1709/2023 г. в частите, с които касаторът е осъден да заплати на А. К. сумите, както следва: от 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 8828/2015 г. на СРС; от 9 466,66лв. – обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, натрупано за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2019 г. до окончателното плащане.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3914/04.08.2025г. по правните въпроси: 1/ как се определя обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид; 2/ за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и за проверка допустимостта на обжалваното решение по претенцията с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД относно пределите, в които е допустимо да се произнесе съда.

По въпроса за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и 1 конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид, е налице формирана задължителна практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК), според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, тяхната тежест, конкретните обстоятелства по всяко едно, имащи отношение към вида, броя и интензитета на търпените неимуществени вреди; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден, като се направи съпоставка между всички обвинения, по които се е развивало наказателно производство по същото време; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства – като се отчете обстоятелството, че причинените вреди са във връзка с всички обвинения. Преценява се още начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед неговата личност и живот – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др.

Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.

Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните“ 2 също е намерил своето разрешение в трайно установената практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в нея разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК).

Съдът следва да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните (своевременно въведени в производството), когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства (както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него), въз основа на които да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, след като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, съдът може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства.

Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба – спорното материално субективно право (претендирано или отричано от ищеца), очертано от основанието и петитума на иска (уточнен след дадени указания) или изменен след надлежно направено искане.

В жалбата си Прокуратурата на Република България е изложила доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд не е взел предвид интензивността на воденото срещу ищеца наказателно производство и по-конкретно предприетите действия на процесуална принуда в хода на досъдебното и съдебното производство; не е отчел обстоятелството, че престъплението, за което е повдигнато обвинение не е свързано с професионалната дейност на ищеца; за него не са настъпили трайни невъзвратими негативни последици свързани, както с физическото и психическото му здраве, така и с професионалното му развитие; не е отчел обстоятелството, че през 2019г. А. К. е бил награден с приза „Смело сърце“ на церемонията „Лекар на 2019г.“.; не са настъпили промени в семейното му положение. Твърди още, че въззивният съд не е съобразил тежестта на приложената мярка за неотклонение – „парична гаранция“, която е значително по-лека от „задържането под стража“ и е засегнала в ниска степен личната му сфера, не го е извела извън обичайната му семейна и социална среда; не е отчел възрастта на пострадалия, както и обществено икономическите условия в страната. Излага още, че при определяне размера на следващото се на пострадалото лице обезщетение въззивният съд не е дал правилна оценка на част от обстоятелствата. Не е съобразил, че наложената мярка „задържане под стража“ е била за 72 часа, а тази „забрана за напускане на страната“ била за периода от 12.01.2015г. до 21.07.2015г., като търпените от същите вреди не са били в продължителен период. По същество претендира за отмяна на решението в обжалваната му част и намаляване размера на присъденото обезщетение.

3

Ответникът А. К., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на Република България била осъдена да заплати на А. К. сумите, както следва: от 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 8828/2015 г. на СРС; от 9 466,66лв. – обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, натрупано за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2019 г. до окончателното плащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и надлежно установени обстоятелствата свързани с воденото срещу ищеца А. К. наказателно производство, както следва: На същия било повдигнато обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.2 от НК (възбудил и поддържал заблуждение, че е син на собственик на недвижим имот и ще го отдаде под наем, с което причинил щета в размер на 1000лв.); процесът е преминал през съдебна фаза, разгледан на две инстанции, приключил с оправдателна присъда; на ищеца били наложени мерки за неотклонение задържане под стража и забрана за напускане на страната; продължителността на производството от 27.12.2014г. до 12.11.2019г.; чистото съдебно минало на ищеца; произхода му от Република Северна Македония, образованието му – медицина, специалност анестезиология.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел И. Б. (приятел на ищеца), от които приел за установено, че по време на разследването настъпила рязка промяна в поведението и характера на К., която била видима и във външния му вид. Същият изпитвал тревога да не влезе в затвора и да не бъде лишен от лекарски права. Според свидетеля, ищецът искал да запише докторантура и да се развива като научен работник, но се отказал заради воденото срещу него наказателно производство; забраната да напуска страната го лишила от възможност да контактува и да усеща подкрепата на близките си, които живеели в Македония и Франция; не му позволила да пътува в чужбина и да участва в обучения и международни форуми, които били важни за професионалното му развитие.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приел (включително чрез препращане към мотивите на първостепенния съд), че по делото са установени фактите попадащи в приложното поле на ЗОДОВ. При определяне размера на следващото се на А. К. обезщетение, въззивният съд отчел обстоятелството, че започналото наказателно производство и особено задържането под стража представлявали шок за него. Той бил лишен от контакти с близките си хора, продължително време не можел да напуска пределите на страната с цел лични и служебни контакти; професионалната му кариера забавила развитието си; изпитвал несигурност и се боял за бъдещето си; накърнено било чувството му за справедливост. Приел, че интензивността на описаните преживявания била засилена предвид социалния статус на ищеца – живеещ в обкръжение на високо интелектуални хора, работещ като лекар, специализиращ в една от най-тежките области на медицината – анестезиологията. Съдът посочил, че продължителността на производството, с оглед 4 повдигнатото обвинение и разделянето му от това спрямо втория обвиняем, била дълга, което обосновало извода му за преминаване на стреса при ищеца в дистрес. Отбелязал, че през времетраенето на производството той участвал в процесуални действия и следвало да оправдава отсъствията си от работа.