Решение № 1819 от 24.04.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1819 гр. Пловдив, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330100206 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Рива кредит“ ООД, ЕИК 202752427 против А. В. П., ЕГН **********, М. А. А., ЕГН ********** и А. Р. А., ЕГН **********, с която са предявени обективно и пасивно субективно съединени в условията на солидарност установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, вр. с чл.

415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 11, т. 7, т. 11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди сключен договор за потребителски кредит № .....27.02.2020 г. с А. П. – кредитополучател, М. А. и А. А. – съдлъжници, при общи условия, с предоставена сума от 1340 лева, платима ведно с договорна лихва, в срок до 27.02.2022 г.

Ответниците не извършили плащания, при което считано от 21.04.2021 г. кредитът бил обявен чрез уведомление до кредитополучателя за предсрочно изискуем, като такова било изпратено и до всеки от съдлъжниците, за което кредиторът сторил разноски от 90 лева.

Ищецът се снабдил със Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4871/31.05.2021 г. по ч.гр.д. № 8646/2021 г. по описа на ПРС, против тримата за неплатените суми при условията на солидарност от: 1340 лева – главница; 470,70 лева – договорна лихва за периода 27.03.2020 г. – 21.04.2021 г.; 17,61 лева – обезщетение за забава за периода 21.04.2021 г. – 25.05.2021 г.; 90 лева – разноски за връчване на уведомления за предсрочна изискуемост, връчена редовно при условията на чл. 47, ал.

5, вр. с ал. 1 ГПК, при което в месечния срок предявява настоящите искове. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението – 26.05.2021 1 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците са подали писмен отговор, чрез назначения особен представител, с който оспорват исковете. Оспорват наличието на валидно облигационно правоотношение. Възразяват за Н.ействителността на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, поради което и съгл. чл. 23 ЗПК, следвало да се дължи само чистата стойност на кредита.

Клаузите за възнаградителна лихва и ГПР били нищожни, поради противоречие с добрите нрави, предвид техните размери. Разноските за връчване на уведомления не били Н.ължими, съгл. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Моли се за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Връчена е редовно на осн. чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

В договора /л.5-7 ч.гр.д./ с кредитополучател А. В. П., М. А. А. и А. Р. А. – съдлъжници /солидарно отговорни – чл.11/ е посочена предоставена сума от 1340 лева, фиксиран ГЛП 40,00%; ГПР – 48,29 %; общ размер на плащанията – 1967,76 лева; при 24 вноски; последно плащане на 27.02.2022 г. /сп. пог. план – л.8/. Видно от приложената разписка /л.9/ сумата е получена от кредитополучателя.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 2 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е Н.ействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална Н.ействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за Н.ействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48,29 %, за да се прецени и дали отговаря на действителния/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,00 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Съобразно чл. II.18 ОУ – ГПР и допусканията, при които той е изчислен, се регламентират в договора за кредит. Подобно регламентиране в клаузите на настоящия – липсва.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.;

Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е Н.ействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, ответниците в условията на солидарност /предвид уговарянето й изрично в договора и 4 съгл. чл. 121, ал. 1 ЗЗД/ дължат връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи.

Дог. лихва е Н.ължима, освен съгл. чл. 23 ЗПК и поради нищожност на клаузата за начисляването й.

При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.

В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40,00 % годишно, както и годишен процент на разходите от 48,29 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответниците.