Решение № 2359 от 25.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2359 гр. Пловдив, 25.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330111762 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от А. З. срещу „Стик – Кредит“ АД. Твърди се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние на 28.02.2022 г. за предоставяне на сумата от 2000 лв. за срок от три месеца.

Съгласно чл. 17 от договора в 3-дневен срок от сключването потребителят следвало да осигури обезпечение по договора, а при неизпълнение на това задължение съгласно чл. 27 от договора дължал неустойка в посочен в договора размер. Ищецът намира тази клауза за нищожна в посочения размер от 622,87 лв. Твърди, че изискванията към обезпечението на практика са неосъществими, като целта е кредиторът да се обогати. Неустойката се включвала като част от вноските по погасителния план, клаузата освен това била неравноправна, тъй като внасяла нееквивалентност между страните.

Същата не е била индивидуално уговорена, като потребителят нямал възможност да влияе на договорното съдържание поради сключване на договора от разстояние. Размерът й в случая е значителен и съставлява 31,14 процента от размера на главницата. Ето защо счита, че тази клауза противоречи на добрите нрави. Твърди се, че на 11.05.2022 г. предсрочно е извършено погасяване на кредита в пълен размер, поради което сумата от 622,87 лв. е получена без основание. Въпреки това ответникът отказал доброволно връщане на тази сума. Поради изложеното моли от съда да прогласи нищожността на клаузата за неустойка и да осъди ответника да му върне сумата от 622,87 лв., получена от него без основание.

1

В срок е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът не оспорва сключването на договора. Твърди, че в чл. 20 от договора е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорното задължение от страна на потребителя може да му бъде начислена неустойка.

Твърди, че неустойка за непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството, като намира клаузата за валидна. Счита, че неустойката е самостоятелно съглашение, поради което за нея не се прилагат правилата на ЗПК. В случая била уговорена за неизпълнение на непарично задължение. Тя се дължала единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение, а ако такова бъде предоставено, тя спира да се начислява. Счита, че размерът от 0,9 процента, независимо че в договора е бил посочен вече изчисленият размер за целия период на договора, изпълнява предвидените законови цели на неустойката, тя не излиза от присъщите й функции. Липсвало законово ограничение за максималния й размер. Счита, че включването на неустойката в падежираните вноски съответства на изискванията на закона, доколкото размерът й е предварително уговорен.

Счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури уговореният с договора поръчител в уговорения срок. Потребителят не бил длъжен да сключва договора веднага, а за предоставянето на обезпечението нямало забрана да стане във всеки един момент преди или след сключване на договора.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, вр. с чл. 143 ЗПК вр. чл. 92 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за основателността на които следва да са настъпили следните юридически факти: сключен договор за потребителски кредит с предвидена клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение, наличие на такива пороци в клаузата, които я правят нищожна, и плащане на сумата от 622,87 лв. от ищеца на ответника по нищожната клауза.

Като безспорни по делото са обявени фактите относно сключването на договора за потребителски кредит и предвиждането на клауза за неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечение е предвидено в чл.17 от договора, а за неустойка – в чл.27 от договора, видно от договора за кредит.

Установява се и следващата предпоставка от посочения фактически състав, а именно – нищожността на клаузата за неустойка, поради накърняване на добрите нрави. Установява се от приложения договор за потребителски кредит и от ССЕ, според която кредиторът е начислил 2 неустойката, че за ищеца съществувало задължение по договора в срок до три дни от сключването му да предостави обезпечение, което да отговаря на определени условия, посочени в ОУ към договора. Неустойката при непредоставяне на обезпечение в срока и съгласно условията на договора се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без обезпечение, заедно с погасителните вноски.

Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, специалните изисквания в ОУ, на които следва да отговаря обезпечението, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка заедно с погасителната вноска, сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а да го затрудни - в този срок и при тези условия. Това не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на обезпечение макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне задължение за неустойка, а същият ще може да влияе само на размера й. В този случай, вече начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-късен момент.

Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

При непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора или при по-късно представяне на обезпечение, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Доколкото възможността длъжникът да гарантира задълженията си е допустима и след сключване на договора съгласно уговореното, липсва пречка длъжникът да осигури солидарно отговорни длъжници и след началото на неизпълнението, например чрез встъпване в дълг. При това положение кога във времето длъжникът ще осигури на кредитора допълнителна възможност за удовлетворяване от още една имуществена сфера – със сключването на договора, по време на договора или след падежа на задълженията, не променя характера и размера на евентуалните вреди, които кредиторът може да претърпи, а именно – сумите за главница и лихва по договора. Единственото, което се променя, е поголемият риск, който кредиторът поема при отпускане на заема.

Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, 3 каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.

Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно. Клаузата, освен това е неравноправна, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението за непредставяне на обезпечение, да плати прекомерно високо обезщетение, което всъщност има характер на допълнителна печалба за кредитора.

Установява се от заключението на ССЕ, което се цени като компетентно и мотивирано изготвено, че по клаузата за неустойка е платена сума в размер на 557,73 лв. Поради нищожността на клаузата, плащането се явява без основание и сумата подлежи на връщане. Искът е основателен до този размер и сумата следва да се присъди, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 09.08.2023г., а за горницата до претендираната сума – 622,87 лв. подлежи на отхвърляне.

При този изход на делото, право на разноски има ищецът, съразмерно на уважената част от исковете. Същият е поискал и доказал извършването на разноски в размер на 100 лв. за държавна такса, 250 лв. за експертиза и 800 лв. за адвокатски хонорар по реда на чл.38 от ЗА. Съдът не следи за 4 предпоставките по чл.38 от ЗА, тъй като те касаят отношенията между клиента и адвоката. Относно размера, съдът не го намира за прекомерен с оглед оспорванията на ответника в отговора на исковата молба, броя заседания и събраните доказателства, както и факта, че ответникът е поискал възнаграждение в същия размер. Съразмерно на уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъдят: 94,77 лв. за държавна такса, 223,85 лв. за експертиза и 758,17 лв. за адвокатски хонорар в полза на адвоката.

На ответника не следва да се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от осъдителния иск, с оглед неравноправността на клаузата за неустойка и защитата на потребителя. В този смисъл е и практика на СЕС, обективирана в решение на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/19.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, с адрес: гр. Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, по предявения от А. К. З., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави клаузата на чл.27 от договор за потребителски кредит от 28.02.2022 г., предвиждаща неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора.

ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, да плати на А. К. З., ЕГН: **********, по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 557,73 лв., платена от А. З. по нищожната клауза за неустойка, обективирана в чл.27 от договор за потребителски кредит от 28.02.2022 г., и получена от „СТИК – КРЕДИТ” АД без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 09.08.2023г.,до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдените 557,73 лв. до претендираните – 622,87 лв.

ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, да плати на А. К. З., ЕГН: **********, разноските по делото: 94,77 лв. за държавна такса и 223,85 лв. за експертиза.

ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, да плати на адв. Д. Б.

С., от ***, сумата от 758,17 лв. за адвокатски хонорар, на основание чл.38 от ЗА.