Акт от 22.12.2021, Административен съд - Русе

Р Е Ш

Е Н И Е

№ 59 гр.Русе,

22.12.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

СЪДИЯ:

Ивайло Йосифов при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 640 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР.

Образувано е по жалба на Г.В.М. *** против разпореждане № 4506-40-90/21.04.2021 г., издадено от директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, с което, на основание чл.26, ал.3 във връзка с чл.25 от ЗГВРСНР, на жалбоподателя е отказано изплащането на гарантирано вземане по заявление – декларация с вх.№ 4502-21-106/29.01.2021 г. на ТП на НОИ – София град. Жалбоподателят твърди, че не е получавал уведомление за датата на вписване на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност по отношение на неговия работодател „МиС“ ООД нито от последния, нито от органите на НОИ. Твърди, че гарантираните му вземания били установени по съдебен ред, за което е представил изпълнителен лист от 16.04.2009 г., издаден въз основа на решение от 09.04.2009 г., постановено по гр.д. № 44286/2008 г. по описа на СРС. В съдебно заседание от 14.12.2021 г. пояснява, че при получаването на изпълнителния лист през 2009 г. не е бил информиран от адвоката си за правата си по ЗГВРСНР. Моли съда постанови решение, с което оспореното разпореждане да бъде отменено като преписката бъде върната на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона с оглед изплащането на гарантираното му вземане, за което е подал заявление.

Ответникът по жалбата - директорът на фонд

„Гарантирани вземания на работниците и служителите“, чрез процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност. В представените писмени бележки излага съображения в негова подкрепа, обосновани с конкретни решения на ВАС. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Макар и издадено на 21.04.2021 г., оспореното разпореждане е връчено на жалбоподателя едва на 12.10.2021 г. като жалбата срещу него е подадена в деловодството на ТП на НОИ София - град на 20.10.2021 г., т.е. в предвидения в чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР 14-дневен срок.

Следва да се приеме, че тя е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от административния акт, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

Разпореждането е издадено от компетентен орган – от директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, съгласно чл.26, ал.3 от ЗГВРСНР. Същото е в изискуемата писмена форма като съдържа правните и фактически основания за неговото издаване. Съдът не констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Той е издаден и при правилно приложение на материалния закон.

От представеното по преписката извлечение от регистъра на трудовите договори по партидата на жалбоподателя се установява, че в периода от 24.04.2007 г. до датата на неговото прекратяване – 03.10.2008 г., последният е работил по трудов договор при работодателя „МиС“ ООД на длъжност с код по НКП 41322001, код по НКИД 2942. С изпълнителен лист от 16.04.2009 г., издаден въз основа на решение от 09.04.2009 г., постановено по гр.д. № 44286/2008 г. по описа на СРС, бившият работодател на жалбоподателя бил осъден да му заплати сумата от 2583,99 лева – трудови възнаграждения (с посочено основание чл.128 от КТ) за периода от месец декември 2007 г. до месец октомври 2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, както и сумата от 200 лева – деловодни разноски (с посочено основание чл.78, ал.1 от ГПК). Вземането за трудовите възнаграждения е сред гарантираните от закона – чл.3, т.1 от ЗГВРСНР. След служебна справка по партидата на заличеното търговско дружество – „МиС“ ООД в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ съдът установи, че решението за откриване на производство по несъстоятелност действително било вписано в регистъра на 19.07.2010 г., както е отбелязано и в обжалвания административен акт.

Константна е съдебната практика на ВАС, според която срокът по чл.25 от ЗГВРСНР е преклузивен и с изтичането му се погасява материалното субективно право да се получи гарантирано вземане от Фонд „ГВРС“. Разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР обвързва началото на регламентирания в нея преклузивен срок с датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност в търговския регистър. В действащата към посочената дата редакция (изм. ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.01.2005 г.), тя е предвиждала, че гарантираните вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл.6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава.

Впоследствие, с § 4 от ЗИЗГВРСНР (обн.,

ДВ бр. 84 от 27.09.2013 г., в сила от 1.10.2013 г.), нормата е изменена като думата "30-дневен" се заменя с

"двумесечен". С § 7, т.4 от

ЗР на ЗИДКТ (обн., ДВ бр. 102 от 22.12.2017 г., в сила от 22.12.2017 г.) разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР отново е изменена като думата "двумесечен" се заменя с "тримесечен". На посочените две изменения в продължителността на регламентирания преклузивен срок не е придадено обратно действие.

В § 41, ал.1 от ПЗР на ЗПФИ (обн., ДВ бр.15 от 16.02.2018 г., в сила от 16.02.2018 г.) е предвидено, че на работници и служители, които са били в трудово правоотношение с работодател по чл.2 от ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6 от същия закон, се гарантират при условията и до размера на чл. 22 от същия закон само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015 г. Според ал.2 гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в тримесечен срок от влизането в сила на този закон, а според ал.3 на същата разпоредба гарантирани вземания по ал. 1 се отпускат и ако заявлението-декларация е подадено в периода от 22 декември 2017 г. до влизането в сила на този закон.

Така, предвид обстоятелството, че на измененията в продължителността на срока по чл.25 от ЗГВРСНР, извършени с ДВ, бр. 84 от 27.09.2013 г. и ДВ, бр.15 от 16.02.2018 г., не е придадено обратно действие и доколкото настоящият случай не попада в приложното поле на § 41 от ПЗР на ЗПФИ, административният орган правилно е приел, че продължителността на приложимия срок за подаването на заявление-декларация от жалбоподателя е 30 дни. Според чл.142, ал.1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, което означава, че административният орган е длъжен да съобрази действието на материалния закон по време, а при контрол за материална законосъобразност на административния акт, с изключение на случаите, в които на закона е придадено обратно действие съгласно чл.14 от ЗНА, съдът следва да ограничи проверката си за съответствието му с материалноправните разпоредби и техните изменения в действащата до датата на издаване на акта тяхна редакция.

Текстът на чл.6 от ЗГВРСНР регламентира, че правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал.1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: 1. откриване на производство по несъстоятелност; 2. откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност и 3. откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството.

Спорни по делото се явяват въпросите дали продължителността на срока съответства на признатите в общностния правов ред принципи на равностойност и ефективност (вж. т.3 от решение на Съда на ЕС от 16.07.2009 г. по дело C-69/08 Raffaello Visciano срещу Istituto nazionale della previdenza sociale и решение на Съда на ЕС от 18.09.2003 г. по дело C-125/01 Peter Pflücke срещу Bundesanstalt für Arbeit), както и относно началната дата, от която тече посоченият срок.

Директива

80/987/ЕИО на Съвета от 20.10.1980 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, не съдържа разпоредби относно това дали държавите-членки могат да предвиждат в националното си законодателство преклузивен срок за подаването на молбата от работник или служител с цел да получи изплащане от Фонда на дължимите от неплатежоспособния работодател възнаграждения съгласно условията, определени в нея.

Както се приема в т.38 и т.39 от решението на СЕС по дело C-69/08, чл.4, 5 и 10 от Директива 80/987, които позволяват на държавите членки не само да определят условията на организацията, финансирането и функционирането на гарантиращата институция, но и да ограничат, при определени обстоятелства, закрилата, която директивата цели да осигури на работниците и служителите, не предвиждат нито ограничаване във времето на правата, които работниците и служителите черпят от тази директива, нито ограничаване на възможността за държавите членки да предвидят погасителен давностен срок. При тези обстоятелства държавите членки по принцип могат да предвидят в националното си право разпоредби, които определят погасителен давностен срок за подаването на молбата на работник или служител с цел да се получи, съгласно условията на Директива 80/987, изплащането на дължимите им вземания, доколкото обаче тези разпоредби не са по-малко благоприятни от онези, които се отнасят до подобни молби от вътрешно естество (принцип на равностойност) и не могат да бъдат уредени по такъв начин, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност).

Съответствието на срока по чл.25 от ЗГВРСНР с посочените два принципа на съюзното (общностното) право следва да бъде проверено в настоящото съдебно производство.

Във връзка с това дали продължителността на уредения в чл.25 от ЗГВРСНР понастоящем тримесечен срок е в съответствие с принципа на равностойност, при съпоставянето му с по – продължителния тригодишен давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ за предявяване на иска за трудови възнаграждения следва да се вземат предвид и съображенията по т.41 и т.42 от решението на СЕС по дело C-69/08. Искането за изплащане на дължими възнаграждения на работника или служителя спрямо Фонда и искането на такъв работник срещу работодателя, който е в състояние на неплатежоспособност, не са сходни, а чл.4 от Директива 80/987 предоставя на държавите членки възможността да ограничат задължението за плащане на гарантиращите институции, поради което наличието на различни режими на давностни срокове не накърнява принципа на равностойност.

Всъщност този (втори) преюдициален въпрос е изрично поставен пред СЕС от страна на ВАС по дело C‑338/17. С решение от 25.07.2018 г. СЕС е отговорил на първия въпрос като е приел, че директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (с която е кодифицирана Директива 80/987/ЕИО) трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.

Разпечатката съдържа 34 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ae20f5c2-80e7-42d0-9c86-337ce2292650