Решение № 1766 от 19.05.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1766 гр. Пловдив, 19.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева Точевска при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско дело № 20225330100697 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Г. Н. Н., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявил против „Марж Трейд” ООД, ЕИК: 115533699, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Порто Лагос” № 47, ет. 5, представлявано от ***, иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2 150 лева- недължимо платена по нищожен договор за кредит № ***/ 06.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 20.01.2022 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между *** и „Рива Кредит“ ООД бил сключен договор за кредит № ***/ 09.08.2016 г., по който лицето получило в заем сумата от 2 000 лева, при ГЛП- 41 % и ГПР- 49, 59 %. Общата стойност на плащанията била 2 471, 40 лева, платима на 12 месечни погасителни вноски за периода 09.09.2016 г.- 09.08.2017 г. По договора имало и солидарен длъжник- ищецът. На същата дата- 09.08.2016 г., между страните по кредита, солидарния длъжник и ответника се сключил друг договор- с № ***, по силата на който „Марж Трейд” ООД поела задължението да обезпечи пред „Рива Кредит“ ООД задълженията на А. и Н., срещу възнаграждение в размер на 1 493, 28 лева, платимо към месечните вноски по кредита. За периода 02.11.2017 г.- 30.10.2018 г. ищецът заплатил на ответника сумата от общо 2 150 лева, за което имал издадени ПКО. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен на няколко основания. Първо- съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 и 14 от ЗПК в договора следвало да се посочи общата дължима сума, която да включва 1 общите разходи по кредита, изразяващи се в ГПР. В случая обаче в договорения ГПР не се включвало възнаграждението на гаранта, а това било разход за услуга, свързана с кредита.

По този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като размерът на ГПР така надвишавал 50 %. Второ- размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави поради прекомерност, лихвата защото надвишавала трикратния размер на законната лихва. Отделно от това, не бил посочен и начинът на нейното прилагане, липсвал и точен неин размер. Твърди се, че след като договорът за кредит бил недействителен, такъв бил и договорът с гаранта, защото поръчителство имало само за действително задължение- чл. 138 ал. 2 от ЗЗД. Клаузата за възнаграждение за поръчителя била недействителна и на самостоятелно основание, защото уговорката заобикаляла чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Двете дружества- кредитор и гарант били собственост на едни и същи лица- съдружници, т.е. имало „свързани лица“, като плащанията по договорите реално отивали в полза на едни и същи лица и така възнаграждението на поръчителя целяло единствено оскъпяване на кредита. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми от солидарния длъжник по кредита, защото те били заплатени при начална липса на основание. Сумата от 2 150 лева се търси ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Твърди, че възнаграждението по договора за поръчителство се дължало на самостоятелно основание, като ответникът не бил получавал от кредитора отчетени суми по договора. Посочва се още, че договорът за кредит не бил недействителен, а възраженията на ищеца в тази връзка се отнасяли само до отделни негови клаузи- за лихва и за такса гарант. Възнаграждението на ответника не било част от разходите по кредита и правилно не се включвало в ГПР, а същият бил точно посочен като % и сума, с което били спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. На следващо място, лихвеният процент не противоречал на предвидения в закона максимум, нито на добрите нрави, като размерът на лихвата бил непроменен и фиксиран. Прави се възражение за изтекла давност за връщане на сумите, предмет на иска, като началният момент бил от сключване на договора. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя допълнително и писмена защита.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между Т. Н. А., ЕГН: **********, като кредитополучател и „Рива Кредит“ ООД, ЕИК: 202752527, като кредитор, а също и ищецът, като съдлъжник, е сключен договор за кредит № ***/ 09.08.2016 г., по който кредитополучателят е получил в заем сумата от 2 000 лева, при ГЛП- 41 % и ГПР- 49, 59 %, при обща стойност на плащанията- 2 471, 40 лева, платима на 12 месечни погасителни вноски, всяка от по 205, 95 лева, за периода 09.09.2016 г.- 09.08.2017 г., според погасителния план.

Между горните страни, но вече и с участието на ответника, е сключен друг договор 2

№ ***/ 09.08.2016 г., според който „Марж Трейд” ООД е поело задължението да обезпечи пред „Рива Кредит“ ООД задълженията на А. и Н., срещу възнаграждение в размер на 1 493, 28 лева, платимо към месечните вноски по кредита, общо 12 вноски, всяка от по 124, 44 лева, според погасителния план.

Като писмени доказателства са приети 8 броя ПКО, издадени от ответника, за заплатени от ищеца суми, както следва: сумата от 500 лева- на 02.11.2017 г., 400 лева- на 30.11.2017 г., 200 лева- на 31.01.2018 г., 200 лева- на 28.02.2018 г., 250 лева- на 30.04.2018 г., 200 лева- на 01.06.2018 г., 200 лева- на 31.08.2018 г. и 200 лева- на 31.10.2018 г., или общо 2 150 лева.

Наред с това са приети още 4 броя разписки, издадени от „Рива Кредит“ ООД, за заплатени от ищеца суми по кредита, както следва: сумата от 331 лева- на 29.08.2016 г., 331 лева- на 31.10.2016 г., 332 лева- на 29.12.2016 г. и 331 лева- на 28.04.2017 г.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между Т. Н. А. и ищеца, от една страна, а „Рива Кредит“ ООД, от друга, е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който кредитополучателят е усвоил заетата сума. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а 3 не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено по договора за кредит, че ГПР е 49, 59 %, а лихвата- 41 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочен общият размер на дължимата сума2 471, 40 лева, която, видно от погасителния план, е сборът от стойността на главницата и лихвата. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за кредит, на същия ден, между същите страни, но вече и участието на ответника, е сключен друг договор за гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по кредита, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 1 493, 28 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 15.1 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с ответника, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури двама поръчители или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се 4 считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК