Решение № 5083 от 05.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5083 гр. София, 05.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100501923 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на М. Б. М., ответник в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. К.

М. срещу решение № 20106293/23.10.2023 г. на СРС, 49 състав, постановено по гр.д. 23 068/2017 г., с което е признато да установено по предявените искове на Д. В. К., В. К. К. и М. К. К. по отношение на М. Б. М., Б. В. Д., конституиран на мястото на В. Б. Д. и М. Д. Г. – Д., В. Г. Д., Е. Г. Д., Д. Г. Д., конституирани на мястото на Г. В. Д., че на основание чл. 54 ал.2 от ЗКИР Д.

В. К., В. К. К. и М. К. К. са собственици на основание продажба и наследяване на празно дворно място от 740 кв.м., съставляващо част от имот с пл. № 973 по плана на гр. София-Дървеница, местност „Югоизточен район Първа част“, при съседи: В.Г.В., ****К.Т.В., К.И. К. и дере, който е идентичен с ПИ с пл. № 1053, местност „Младост I“, с площ от 971 кв.м., при съседи: ПИ с пл. № 1054, ПИ с пл. № 2941, ПИ с пл. № 973 и ПИ с пл. № 98, който попада частично с 501 кв.м. в имот пл. № 2950, а след това № 2830, а впоследствие с идентификатор ***, съгласно комбинирана скица – приложение № 1 към допълнителното заключение и неразделна част от решението.

1

Към въззивната жалба и въз основа на нарочна молба от 03.01.2024 г., депозирана пред СРС, към същата са се присъединили и Е. Г. Д., В. Г. Д., Д. Г.

Д., М. Д. – Г.- Д. и Б. В. Д..

Във въззивната жалба са наведени твърдения, че първоинстанционното решение е нищожно и недопустимо, а по същество неправилно поради противоречие с процесуалния и материалния закон и поради необоснованост.

Възраженията за нищожност на решението са обосновани с оглед невъзможността да се установи действителната воля на съда при постановяване на решението, което го опорочавало до степен на нищожност.

Това било така, защото СРС бил обсъдил решение 2537/25.03.2019 г. на ОСЗГ, а не решение 2537/25.03.1999 г., поради което неправилно бил приел, че ответниците не се легитимират като собственици по земеделска реституция като по този начин се отричало правото на собственост на ответниците на целия имот, а предмет на спора бил само част от него. Поради неправилно възприетата година на постановяване на решението на поземлената комисия, СРС неправилно приложил относимите към издаването на това решение норми на чл. 13а ал.1 и ал.5 от ППЗСПЗЗ. Погрешно възприетата дата на издаване на решението довело и до неправилен извод на съда за неоснователност на възражението на ответниците, че са собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Заявени са възражения, че не може да бъде установено по делото кой административен акт е предмет на извършения косвен контрол за законосъобразност.

Като основания за недопустимост на съдебното решение е посочен извършения косвен съдебен контрол като се сочи, че праводателката на ищците била участвала в административното производство, което се установявало от реституционната преписка, поради което не били налице основанията на чл. 17 ал.2 от ГПК. Заявени са възражения, че самото решение на поземлената комисия, не подлежало на косвен съдебен контрол, защото било издадено въз основа на съдебно решение, което имало сила на присъдено нещо по отношение на всички, тъй като съдът се бил произнесъл по законосъобразност на административен акт и този спор не можел да се пререшава. Недопустимо било и възражението на ищеца срещу законосъобразността на решението на ПК като ищецът не може да прави възражения, че наследодателят на ответниците не е бил собственик на имота към образуване на ТКЗС.

2

Като основания за неправилност на съдебното решение се сочи, че изготвеният доклад по делото не отговарял на изискванията на чл. 146 от ГПК като доказателствената тежест била разпредЕ. бланкетно и не били указани конкретните факти и обстоятелства, за които страните не са посочили доказателства. Не били обсъдени всички доказателства по делото, а именно реституционната преписка и материалите по гр.д. 6251/95 г. на СРС, 42 състав. Сочи се, че били кредитирани напълно неразбираеми заключения на СТЕ, които били оспорени от ответниците. Твърди се, че бил извършен косвен контрол на индивидуален административен акт в нарушение на чл. 17 ал.2 от ГПК и чл. 302 от ГПК. Твърди се, че СРС бил приложил неправилно разпоредбите на чл. 14 от ЗСПЗЗ, чл. 18ж и чл. 13а от ППЗСПЗЗ при извършения косвен съдебен контрол, тъй като не съобразил релевантните им редакции с оглед решението на ПК. Не бил взел и предвид обстоятелството, че през 2010 г. праводателите на ответниците се противопоставили на молбата на ищците за нанасяне на имота им в кадастралната карта, от което следвало, че ответниците своили имота и отблъснали претенциите на трети лица към него.

Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което заявените претенции да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ищците в първоинстанционното производство Д. В. К., В. К. К. и М. К. К., чрез процесуален представител адв. Г. С., в който са наведени подробни съображения относно правилността на решението като е заявено искане за неговото потвърждаване.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.

Исковете са предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

Първата група заявени възражения във въззивната жалба претендират нищожност на постановеното от СРС съдебно решение. Съдебното решение е 3 нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма или е неподписано или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Съдебното решение, предмет на настоящата въззивна проверка, не страда от нито един от посочените пороци.

Съображенията на СРС са изложени ясно, последователно и в логическа взаимосвързаност, поради което не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба, че било абсолютно невъзможно да се установи действителната воля на съда. Наведените възражения за неговата нищожност, обосновани с неправилно възприета дата на постановяване на решение на ПК по естеството си са възражения, насочени към правилността на същото и не обосновават неговата нищожност.

Втората група заявени възражения във въззивната жалба са насочени към недопустимостта на постановеното съдебно решение. Недопустимо съдебно решение е това, постановено при липса на право на иск на ищеца, при липса на положителна предпоставка за неговото упражняване /правен спор, правен интерес от предявяване на иска, подведомственост на делото на съда, процесуална правоспособност на страните/ или наличието на отрицателни такива /сила на присъдено нещо по спора с оглед влязло в сила съдебно решение между същите страни за същия спор/. Отново сочените възражения за недопустимост на съдебното решение, наведени във въззивната жалба касаят правилността на същото, но не касаят порок на решението, водещ до неговата недопустимост.

В обобщение на горните съображения, настоящият съдебен състав намира, че всички заявени възражения във въззивната жалба, касаят спора по същество като насочени срещу правилността на обжалваното съдебно решение.

Предмет на първоинстанционното производство съединени искове с правно основание чл. 54 ал.2 от ЗКИР. са субективно

Не могат да бъдат споделени възраженията, заявени във въззивната жалба, че изготвеният доклад по делото не отговарял на изискванията на чл.

146 от ГПК тъй като доказателствената тежест била разпредЕ. формално.

Заявените искове в производството по естеството си са установителни искове за собственост, поради което СРС правилно и с оглед правилата на чл. 154 от 4

ГПК е разпределил тежестта на доказване на правно-релевантните за спора факти, видно от определение 268056/07.11.2019 г. Самият доклад е приет от страните без възражения, видно от протокола от открито съдебно заседание, проведено на 04.11.2020 г. Нормата на ал. 2 на чл. 146 от ГПК задължава съда да укаже на страните за кои обстоятелства и факти не сочат доказателства.

СРС се е произнесъл с горецитираното определение по всички доказателствени искания на страните, насочени към установяване на всички правно-релевантните факти по спора и наведени възражения респ. разпредЕ.та тежест на доказване. Поради което не може да се възприеме заявеното възражение във въззивната жалба за неизпълнение на задълженията по чл. 146 ал.2 от ГПК. В този смисъл за съда не съществува задължение да указва на страните, че ангажираните доказателства или заявени доказателствени искания са недостатъчни за установяване на правнорелевантен факт.

Фактическата обстановка е правилно установена от СРС. В жалбата липсват наведени възражения по отношение на нея, поради което настоящият съдебен състав не намира причина да преповтаря или ревизира същата.

Страните в производството не се формирали спор, че ищците са наследници по закон на К. В. К. като негови преживяла съпруга и низходящи от първа степен.

Видно от представения договор за покупко-продажба от 05.08.1985 г., обективиран в н.а. 146, дело 3429/85 г. на нотариус при СРС, наследодателят на ищците е закупил от Д. Т.Д. празно дворно място от 740 кв.м., съставляващо имот пл. № 973 по плана на София – Дървеница, местност „Югоизточен район Първа част“ , целия от 2 945 кв.м.

Видно от представения по делото н.а. 111, дело 98/1962 г. на Първи нотариус при СНС, праводателката на К. К. се легитимира като собственик на имота на основание извършена замяна от ТПС-комисия срещу включена в блок на ТКЗС нейна собствена нива.

Разпоредителна сделка, произвела целения вещно-транслативен ефект е годно придобивно основание по арг. на чл. 77 от ЗС, поради което при тези доказателства по делото, ищците – въззиваема страна са установили, че са собственици на процесната реална част от имота на сочените от тях придобивни основания – разпоредителна сделка и наследствено 5 правоприемство.

При проведено насрещно доказване ответниците- въззивници са противопоставили възражение, че са собственици на имота на основание наследство и земеделска реституция, а в условията на евентуалност давностно владение.

Същите се легитимират като собственици на имота с оглед решение на ПК – община „Студентска“ с № 2537/25.03. 1999 г., с което и на основание чл.

18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост на наследниците на Б. Г. К. в съществуващи стари реални граници на нива от 1,4 дка, първа категория, находяща се в строителните граници на гр.София, местност „Грънчаро“ имот пл. № 2950 с оглед решение на СРС от 26.10.1998 г. на 42 състав, по гр. д. 6251/95 г. Видно от реституционната преписка са издадени скицата и удостоверението с дължимите реквизити съобразно чл. 13 ал.5 и ал.6 от ППЗСПЗЗ в релевантната им редакция /ДВ - 19.12.1997 г./.

Видно от доказателствата по делото, а и страните не са формирали спор, че ответниците са наследници по закон на Б. Г. К..

Постановеното решение на ПК /сега ОСЗГ/ е влязло в сила т.е. представлява стабилен административен акт и с оглед задължителната съдебна практика / ТР 5/14.01.2013 г. на ОСГК на ВКС/ съдът следва да упражни косвен съдебен контрол по отношение на неговата валидност предвид липсата на данни по делото, че по отношение на същото е упражнен пряк съдебен контрол, както е сторил и СРС, предвид и на нормата на чл. 17 ал.2 от ГПК, установяваща задължение за такъв. Поради което не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба за недопустимост на такъв контрол, обосновани със СПН на съдебно решение на СРС, постановено в производство по реда на чл. 14 ал.3 от ЗСПЗЗ доколкото ищците не са страна в това производство и решението по него им е непротивопоставимо по арг. на чл. 298 ал.1 и ал.2 от ГПК. Тази непротивопоставимост обосновава и упражняване на косвен съдебен контрол по отношение на законосъобразността на решението на ПК по арг. на изключението, посочено в чл. 17 ал.2 изр. 2 от ГПК. Не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба, обосновани с нормата на чл. 302 от ГПК с оглед нейната неотносимост към процесната хипотеза и доколкото решението на СРС, 42 състав от 26.10.1998 г. изобщо не е имало за предмет преценка валидността и 6 допустимостта на решение 2537/25.03.1999 г. на ПК – община „Студентска“, както беше посочено и по-горе. Не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба, че СПН на това решение се разпростирала върху всички, тъй като подобно възражение не намира законодателна опора като непопадащо в приложното поле на чл. 298 ал.3 от ГПК.