Определение № 1231 от 06.12.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1231 гр. Стара Загора, 06.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно частно гражданско дело № 20245500500713 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274-278, чл.248, ал.3, чл.422, ал.1 и чл.78, ал.5 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.36, ал.1 и ал.2, изр.1 и изр.2, пр.1 от ЗАдв., чл.37, ал.1 от ЗПП и чл.25, ал.1 и чл.26а от НЗПП.

Делото е образувано по частна жалба вх.№ 28422/09.10.2024г. от ищецатърговския субект „А.с.в.“ /АСВ/ ЕАД, гр.С. против постановеното в з.з.

Определение № 2444/13.09.2024г., постановено по приключеното гр.д.№ 1490/2023г. по описа на РС- гр.Ст.Загора, с което е била оставена „без уважение“ Молбата вх.№ 6982/11.03.2024г. от ищеца за изменение на Решение № 122/12.02.2024г. по делото в частта му за техните разноски, като неоснователна. Счита, че разноски за адвокатското възнаграждение в заповедното производство не се дължат, а в исковото следва да бъдат в размер на минимума от 350 лв., какъвто е обичайният размер на присъжданото юрисконсултско възнаграждение за искови производства от съдилищата, като съдът следвало да се съобрази и с отхвърлената част на иска. Излага подробни фактически и правни аргументи в тази насока, и цитира относима според нея практика на различни съдилища по идентични или близки казуси. Моли настоящия въззивен съд да отмени изцяло напълно негативното за нея атакувано първоинстанционно

Определение, като неоснователно, необосновано и незаконосъобразно, и да постанове ново въззивно такова, с което да уважи изцяло или частично исканията й, със законните последици от това.

Въззиваемата страна по ч.жалбата /ответника/ - пълнолетният български гражданин М. З. Д. от гр.С.З. в законния 2- седмичен срок по чл.248, ал.1, пр.1 и ал.3, изр.2 във вр. с чл.259, ал.1 от ГПК не е подал писмен Отговор на тази ч.жалба.

Настоящия въззивен съд, след преценка на направените в ч.жалба твърденията и оплаквания, като обсъди събраните по делото доказателства, 1 като анализира мотивите на атакуваното първоинстанционно Определение и се съобрази с приложимите по казуса материалноправни и процесуални норми, намира за установено и доказано по несъмнен и безспорен начин от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от процесуално- легитимирана ищцова страна, в предвидения законов 2седмичен срок за обжалване, в изискуемата се официална писмена форма, срещу подлежащ на инстанционен контрол първоинстанционен съдебен акт.

Разгледана по същество същата се явява изцяло неоснователна и недоказана, тъй като производството по делото е било образувано по установителни предявени искове с правно основание по чл.124 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, като с постановено първоинстанционно изцяло негативно за ч.жалбоподател /ищец/ първоинстанционно Решение по съществото на спора, исковите му претенции са били изцяло отхвърлени, с всички законни последици от това. Видно от тази част от мотивите в Решението по същество на спора на РС, същият тогава е приел, че ответната страна /ч.въззиваем/ е направил реално и доказано разноски в размер на общо 1 806,40 лв., от които 1 300 лв. за заплатен адвокатски хонорар на пълномощника- адвокат на ищеца, и 506, 40 лв. за заплатено от ответника възнаграждание на вещото лице, за които е налице и изискуемия се Списък по чл.80 и чл.81 от ГПК.

Тогава РС се е мотивирал, че не следва да се уважава възражението за прекомерност на ищеца относно заплатения изцяло размер на адвокатското възнаграждение от ответника, тъй като той бил минимален по размер и бил изцяло съобразен с правилото на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адв. възнаграждения на ВАС- София. В този смисъл са и по- подробните му мотивите в тази насока в атакуваното, постановено в з.з. процесно Определение.

При тези безспорни фактически и правни обстоятелства, въззивният съд приема, че действително в трайната си практика ВКС приема, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя към момента на сключване на писмения Договор за правна защита и съдействие, и действително правното основание по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението между цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на самото делото, като РС е изложил достатъчни мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, като е обсъдил и съобразил доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, както и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси по конкретния случай, включително и сочена задължителната практика по казуса. При тази фактическа и правна преценка РС не констатирал някакво несъответствие между размера на уговореното и реално заплатено адвокатско възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, което да налага исканото от ищеца/ч.въззивник/ намаляване на паричния размер на адвокатски хонорар.

Въззивният съд споделя защитната теза на ч.въззивник, че признаците за 2 фактическата и/или правна сложност не са посочени подробно в самия закон, като законодателят очевидно е предоставил възможността за конкретна преценка на самия съд, с оглед индивидуалното наличие или евентуална липса на тези признаци предвид всички данни и обстоятелства по самото дело. Безспорно в продължителната, непротиворечива, константна и непремонена съдебната практика се приема, че фактическа сложност е налице, когато делото съдържа значителни по обем фактически материали, многообразие на твърдени от страните правнорелевантни факти и е непосредствено и изцяло свързана с точното спазване и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон. Като в този смисъл е и задължителната за съда и за страните съгласно императивната разпоредба на чл.130, ал.2, пр.1 от ЗСВ относима практика на ВКС по аналогични казуси, каквото се явява ТР № 6/06.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС- София.

Следователно по конкретното първоинстанционно дело е бил безспорно налице предявен установителен иск за недължимост на вземания на общо за тях основание, поради недействителност на договор за кредит на специално основание по чл.22 от ЗПК, в конкретния казус правният интерес на ч.жалбоподател /ищеца/ е един, и такава се явява реално осъществената от пълномощника на ищеца защита по делото, независимо от поотделното посочване на сумите според конкретните клаузи на самия писмен договор между страните в самата Искова молба. Действително сочената от РС разпоредба на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за определяне на възнаграждение съобразно вида и броя на предявените искове намира в някаква степен приложение и при определяне размера на адв.възнаграждения при различни искове в защита на различни интереси и съответно при различен характер на осъществената адвокатска защита.

Но както за първоинстанционния РС, така и за настоящия въззивен ОС е налице и задължителната практика в Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване от РС- София, съгласно което Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, пар.1, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, дори и когато тази страна евентуално не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. При наличието на това европейско съдебно ограничение, действително не е възможно единствено и само позоваване на легитимните цели и прякото приложение на самата съсловна Наредба № 1/2004г., предвид установената в чл.101, пар.1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. В тази връзка наистина чл.101, пар.2 във вр. с чл.4, пар.3 от ДЕС следва да се тълкуват, че при установяване на национална Наредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която е придаден задължителен характер с национална 3 правна уредба, е налице нарушаване забраната по чл.101, пар.1 от ДФЕС, като националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“.

Също така с Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015 Съдът на ЕС /СЕС/ е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право, като загубилата делото страна следва да понесе „пропорционални“ съдебни разноски. Практическият проблем е, че реалната преценка дали тези разноски са „пропорционални“ следва да се съпоставя и с разноските, които спечелилата делото /в случая ответна/ страна действително е понесла за адвокатска помощ, които настоящия въззивен съд приема за разумни, справедливи и обосновани по смисъла на недерогираната разпоредба на националното ни законодателство в тази насока съгласно действащата разпоредба на чл.36, ал.1 и ал.2, изр.1 и изр.2, пр.1 от ЗАдв. Независимо от неприложимите пряко разпоредби на националната и вътрешно- гилдийната правна уредба по чл.36, ал.1 и ал.2, изр.1 и изр.2, пр.2 от ЗАдв. във вр. с чл.7, ал.1, т.4 и ал.2, т.2 от националната Наредба № 1/2004г. на ВАС- София.

В тази връзка и видно от материалите по приложеното приключено първоинстанционно дело, жалбоподателят /ищец/ е представляван от свой юрист, негов щатен служител, назначен по трудов договор съгласно КТ предвид писменото му Пълномощно от 30.01.2023г./л.59 от делото на РС/, който наред с получаваното си ежемесечно трудово възнаграждение /за чиито размер няма данни по делото/ има право и на юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 и чл.26а от НЗПП за всеки обективно и субективно съединен иск, което няколкократно надхвърля сочения от ч.въззивник максимален размер от точно 360 лв. по смисъла на чл.37, ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 и чл.26а от НЗПП.

Поради което заплатения, поискан и присъден размер от общо 1 300 лв. адв. възнаграждение на процесуалния представител /адвокат/ на ответника /ч.въззиваем/ за няколкото обективно и субективно предявени против него установителни искове от ищеца /ч.въззивник/ се явява напълно обоснован, законосъобразен, актуален, справедлив и правилен, с оглед естеството на спора, извършената от процесуалния му представител - адвокат работа по делото, тежестта, сложността и продължителността на първоинстанционния съдебен процес от датата на връчване преписа от ИМ на ответника на 12.05.2023г. /л.75 от делото на РС/ до обявяване делото за решаване на а19.12.2023г./л.190 от делото на РС/, и проведени по делото общо 4 бр. о.с.з. по него в рамките на почти половин година от 04.07.2023г. до 19.12.2023г. включително.

Следователно процесната ч.жалба на ищеца се явява напълно неоснователна, необоснована и недоказана и следва да се остави изцяло без 4 уважение, обжалваното Определение на РС- Ст.Загора следва да се потвърди изцяло, като валидно, допустимо и по същество правилно, ведно със законните последици от това.

Въззивното съдебно Определение е окончателно и не подлежи на понататъшно обжалване пред по- горен съд.

Ето защо предвид гореизложеното и на осн. чл.274-278, чл.248, ал.3, чл.422, ал.1 и чл.78, ал.5 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.36, ал.1 и ал.2, изр.1 и изр.2, пр.1 от ЗАдв., чл.37, ал.1 от ЗПП и чл.25, ал.1 и чл.26а от НЗПП, въззивният ОС- Ст.Загора

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Определение № 2444/13.09.2024г. по гр.д.№ 1490/2023г. по описа на РС- гр.Ст.Загора.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________