Решение № 400 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 400 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100513510 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 16477 от 03.09.2024 г. по гр.д. № 20060/2022 г. Софийски районен съд, 144 състав осъдил „А 1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, да заплати на „СОЦИАЛНИ НОРМИ“ ЕООД, ЕИК 201336269, на основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 1 082.57 лв., представляващи недължимо платени от ищеца суми по фактури

№

0427388233/17.03.2021 г.,

№

0427563737/17.03.2021 г.,

№

0429089893/16.04.2021 г. и

№

0429091938/16.04.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 14.04.2022 г., до окончателното изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 600 лв. - разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А 1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първоинстанционният съд неправилно приел, че относно твърдяното прихващане не е посочен нито размера на вземанията, нито тяхното основание, както и че не били 1 установени от събраните по делото доказателства. С отговора на исковата молба било посочено, че във връзка прекратяването на процесния договор и оборудване, предоставено на ищеца за ползване на услуги, което не е било върнато, са начислявани неустойки. Сумите били предмет на кореспонденция между двете дружества. Във връзка с жалба с вх. № 90А23 от 25.06.2021 г., подадена от ищеца, му било посочено, че дължи неустойки за невърнато оборудване в общ размер на 890 лв., както и че във връзка с преизчислени минали фактури му е възстановена сума в общ размер на 889.58 лв., която му е качена на депозит и може да му бъде възстановена, при положение че всички негови текущи и изискуеми задължения са погасени. Част от тази сума, качена на депозит, били и възстановените суми с кредитни известия, посочени в исковата молба. След това, във връзка с жалба с вх. № 113А91 от 29.09.2021 г., подадена от ищеца, му било съобщено, че към 24.09.2021 г. е имал непогасени задължения и с депозита на стойност 889.58 лв. е направено прихващане.

„Социални норми“ ЕООД било уведомено за така направеното прихващане, видно от негова последваща жалба. Заключението по назначената ССЕ също установило, че на ищеца са възстановявани суми във връзка с неправомерните начислявания. Точно и конкретно било посочено вземанията за кои неустойки са затваряни с възстановените суми. Доводите в писмените бележки на ответника не били обсъдени от районния съд. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна „СОЦИАЛНИ НОРМИ“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с 2 изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 082.57 лв., представляващи недължимо платени суми по фактури № 0427388233/17.03.2021 г.,

№

0427563737/17.03.2021 г.,

№

0429089893/16.04.2021 г. и № 0429091938/16.04.2021 г. за мобилни услуги, договорът за които бил прекратен с изтичане на срока му на 15.02.2021 г.

Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил иска като неоснователен с възражение, че подлежащата на възстановяване сума била в размер на 889.58 лв., била „качена на депозит“ и можела да бъде възстановена, ако ищецът погаси всички свои текущи и минали задължения. Твърди, че ищецът му дължал неустойки за невърнато оборудване в общ размер 890 лв., и извършил прихващане със сумата за възстановяване в размер на 889.58 лв. Искал е от съда да отхвърли иска.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.).

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че страните са били в облигационни отношения по силата на договор за електронни услуги № 103099/15.02.2019 г., приложение № 1, приложение № 2 към договора, анекс към договор № 103099/15.02.2019 г., договор за продажба на изплащане № 3

505515536/21.11.2019 г., анекс към договор № 505515536/21.11.2019 г., допълнение към анекс към договор № 505515536/21.11.2019 г. и договор за предоставяне на Busines cloud услуги.

Съгласно чл. 4.1. от приетия анекс към договор № 103099 от 15.02.2019 г., срокът на ползване на услугите по договора се удължава с 24 месеца, считано от 15.02.2019 г. Според чл. 4.2.1., преди изтичане на срока на ползване абонатът няма право да спира временно достъпа до мрежата или да прекратява договора за която и да е услуга по него, освен след заплащане на дължимата неустойка съгласно Приложение № 1, или в случаите на неизпълнение от страна на оператора, посочени в приложимите Общи условия. Неустойка за предсрочно прекратяване не се дължи в случаите, когато договорът се прекратява по отношение на услугите в това Приложение по причини, за които операторът отговаря. Съгласно чл. 4.2.2. от анекса, в случай че в рамките на последния месечен таксуващ период от срока на ползване абонатът не уведоми писмено оператора, че желае договорът да бъде прекратен по отношение на услугите с изтичане на този срок, или че желае да продължи ползването на услугите за нов срок при определени условия, ползването на услугите по приложението продължава за неопределен срок при същите условия и може да бъде прекратено по всяко време с едномесечно писмено предизвестие от всяка страна без неустойки. Според чл. 4.2.3., в случай че при прекратяване на договора за дадена услуга, ползвана чрез номерата по т. 3 или в останалите случаи, определени в Общите условия, което и да е оборудване, предоставено за ползване от оператора на абоната бъде върнато от абоната в неизправно състояние или не бъде върнато, операторът има право да получи от абоната неустойка или обезщетение в размер съгласно действащия ценоразпис на оператора.

С писмо, изпратено по електронна поща на 21.01.2021 г. ищецът е заявил, че прекратява договора за подробно описаните в заявлението мобилни услуги, предоставяни от ответника. Такова заявление е подадено и на 18.03.2021 г.

Приети и неоспорени са 10 бр. приемо-предавателни протоколи от 20.02.2021 г., 16.04.2021 г. и 23.07.2021 г., с които е удостоверено връщане в изправно състояние на предоставено по договора оборудване.

Не е било спорно и по делото се установява от приетите 4 бр. преводни нареждания, че ищецът е заплатил на ответника на 09.04.2021 г. сумата 90.13 4 лв. по фактура № 0427388233/17.03.2021 г., представляваща начислени абонаментни такси за периода от 14.02.2021 г. до 13.03.2021 г., на 12.04.2021 г. сумата 461.69 лв. по фактура № 0427563737/17.03.2021 г., представляваща начислени абонаментни такси за периода от 14.02.2021 г. до 13.03.2021 г., на 17.05.2021 г. сумата 518.14 лв. по фактура № 0429089893/16.04.2021 г., представляваща начислени абонаментни такси за периода от 14.03.2021 г. до 13.04.2021 г., и на 14.05.2021 г. сумата от 87.86 лв. по фактура № 0429091938/16.04.2021 г., представляваща начислени абонаментни такси за периода от 14.03.2021 г. до 13.04.2021 г.

Съгласно приетото заключение на ССЕ, платените суми от ищеца по процесните фактури възлизат общо на 1 157.24 лв., а начислените суми във връзка с прекратените услуги – на 1 082.57 лв. От ответника са издадени кредитни известия на обща стойност 841.24 лв. Видно от таблици № 5 и № 10 от заключението, ответникът е начислявал на ищеца неустойки за невърнато оборудване, част от които са затворени, като незатворените са в общ размер 980 лв.

С оглед така установеното, предявеният иск е основателен. Съобразно клаузите на договора, в уговорения срок ищецът е подал писмено заявление за прекратяване на посочените в заявлението услуги, поради което считано от 15.02.2021 г. договорът е прекратен по отношение на същите услуги.

Начислените от ответника след 15.02.2021 г. и заплатени от ищеца суми за услугите, по отношение на които договорът е прекратен, възлизащи на 1 082.57 лв., са платени без основание.

При доказателствена тежест за ответника, същият не е доказал основание за получаване, респ. за задържане на тази сума.

Заявеното с отговора на исковата молба възражение за извършено прихващане с дължими от ищеца неустойки за невърнато оборудване е недоказано и като такова – неоснователно. От ответника не са представени приемо-предавателни протоколи или други доказателства, от които да се установи че оборудването, за което е начислявал неустойки съгласно заключението на ССЕ, е било предоставено на ищеца. Същевременно ищецът е представил приемо-предавателни протоколи за връщане на оборудване по прекратените услуги и твърди, че друго оборудване не му е предоставяно и съответно - не дължи начислените от ответника неустойки в общ размер 890 5 лв. Ето защо, и след като ответникът не е доказал ищецът да му дължи неустойки за невърнато оборудване, възражението за прихващане е неоснователно, както е приел и районният съд.

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно представения РКО от 30.09.2025 г. Макар да се касае за възнаграждение за положен труд преди 01.01.2026 г., дължимите разноски следва да бъдат присъдени в евро, което, съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2026 г. е официалната парична единица в Република България.

Възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното адвокатско възнаграждение съдът намира за основателно.

Съгласно задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват вида на спора, материалния интерес, количеството извършена работа и най-вече - фактическата и/или правна сложност на делото – в този смисъл определение № 2813 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 2053/2024 г., ІІІ ГО на ВКС, определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., І ТО на ВКС, определение № 2609 от 10.10.2024 г. по т. д. № 1883/2024 г., І ТО на ВКС, цитираната в тях друга практика и много други.