Определение № 1714 от 09.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1714 гр. София, 09.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Частно касационно гражданско дело № 20238003102598 по описа за 2023 година Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.248, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ц. С. Б. срещу решение № 313/12.12.2022 г. по в.гр.д. № 385/2022 г. на Ямболския окръжен съд, в частта, с която с него е потвърдено определение № 260067/24.06.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд, постановено по реда на чл.248, ал.3 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на Ц. С. Б. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

В обжалваната част решението има характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК.

Ответникът по частната жалба дружество „И Ей Суис Сарл“ в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е приел, че приложение намира правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (нататък и Наредба № 1/2004 г. и Наредбата), според което адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете.

1

Първоинстанционното решение обхваща всеки един от обективно съединени и оценяеми искове (те са квалифицирани във въззивното решение, в което е разгледана частната жалба: 1) иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – за обявяване (прогласяване) на нищожността на потребителски договор, сключен на 29.10.2016 г. от разС.ие съгласно чл.45 ЗЗП поради противоречие с императивна норма на чл.47, ал.1, т.1 и ал.7 ЗЗП и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгл. чл.34 ЗЗД, частично (частичен иск) от 303 274.15 лева по издадени 1 463 броя фактури, ведно със законната лихва; 2) евентуално иск с правно основание чл.29 ЗЗД за унищожаване на същия договор и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгл. чл.34 ЗЗД; 3) евентуално иск с правно основание чл.12 ЗЗД поради доказана недобросъвестност за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 20 500 лева;

4) иск с правно основание чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, причинени от неправомерно поведение на ответното дружество), като паричното вземане по три от оценяемите искове е над 10 000 лева – по 20 500 лева, като частична претенция от 303 274.15 лева.)

Въззивният съд е приел, че предвид значителната фактическа и правна сложност на делото дължимото възнаграждение не може да бъде редуцирано до минимума в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г..

Въззивният съд е приел, че от една страна възнаграждението е определено при отчитане цената на всеки един от съединените искове и макар и да надвишава минималните размери по Наредбата, следва да се съобрази, че делото е значително по обем, като доказателствата са събрани в 19 тома, по делото са изготвени заключения на СТЕ с изводи в областта на информационните технологии, основно и допълнително заключение на ССчЕ, които изискват преценка и комплексно съобразяване. При организиране на основните линии на защитата от ответното дружество са извършени множество процесуални действия, ангажирани са значителни по обем писмени доказателства, като само отговорът на исковата молба е 21 страници, процесуалният представител на ответника е участвал в открити съдебни заседания, провеждани в интервал, надхвърлящ една година.

Организираната защита притежава признаците на продължителна и сложна, включваща разнородни по обем и съдържание процесуални действия, изискващи системно полагане на квалифициран адвокатски труд.

Формираната аргументация изключва възможността за присъждане на възнаграждение в минимален размер (виж определение по гр.д. № 3831/2021 – III г.о. на ВКС).

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводи, че въззивното определение е немотивирано, че 2 присъденото адвокатско възнаграждение надвишава значително определения от Наредба № 1 /2004 г. минимален размер, частната жалбоподателка извежда следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Кога претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно; 2. Следва ли да се прилагат с ретроактивно действие разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; 3. При частично предявен иск как се определя размерът на адвокатското възнаграждение; 4. Следва ли съдът да приложи принципите на разумност, справедливост и съразмерност, като вземе предвид финансовите възможности на страните при определяне на размера на адвокатското възнаграждение?

Касационно обжалване следва да се допусне по изведения от частния жалбоподател въпрос „Кога претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно?“.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросът е обуславящ.

Въззивният съд е обсъдил правната квалификация и цената на разгледаните искове, мотивирал е фактическата и правна сложност на делото, но е отговорил на въпроса (на възражението за прекомерност) без изобщо да изчисли какви са минималните размери на адвокатските възнаграждения за разгледаните искове, определени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Т.е. – формирал е извод за липса на прекомерност без да сравни присъдените размери с минималните определени размери в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С това е допуснал противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.5 ГПК, която изисква преценката да е конкретна (да се основава на сравнение на парични суми) – така определение № 483/07.08.2018 г. по ч.т.д. № 792/2018 г., II т.о.. определение № 80/25.02.2022 г. по ч.т.д. № 273/2022 г., ІІ т.о.

Това налага допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

По същество:

Изводът, че по всеки иск следва да се определя самостоятелно възнаграждение, е правилен – в съответствие с разпоредбата на чл.69, ал.1 ГПК и чл.2, ал.5 от Наредбата.

При извод, че са предявени три иска с цена по 20 500 лева и един с цена 500 лева и съгласно чл.7, ал.2, т.4 и т.3 от Наредбата в приложимите и редакции на ДВ бр.28 от 3

28.03.2014 г., общият размер на минималните възнаграждения по тях е 4 015 лева.

При тези изчисления твърдението, че въззивният съд е присъдил възнаграждение, което значително надвишава сбора от минималните размери, е основателен.

Доводът, че делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, е неоснователен. Въззивният съд е мотивирал извода си за обратното и изводът му е законосъобразен. Възнаграждението не следва да бъде намалявано до сбора от минималните определени размери.

При тези изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК е частично основателно за разликата над 6 000 лева до присъдения размер 13 608.47 лева.

От изложеното следва, че частната касационна жалба е основателна, че обжалваното решение с характер на определение и потвърденото с него определение по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъдат отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските съобразно изложеното по-горе.

Частната жалбоподателка не претендира разноски в това производство и не е доказала да е направила такива, ответникът – също, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска до касационно обжалване решение № 313/12.12.2022 г. по в.гр.д. № 385/2022 г. на Ямболския окръжен съд, в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 260067/24.06.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК.

Отменя решение № 313/12.12.2022 г. по в.гр.д. № 385/2022 г. на Ямболския окръжен съд, в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 260067/24.06.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК и отменя определение № 260067/24.06.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд.

Вместо това постановява:

Изменя решение № 260018/28.03.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд в частта за разноските, с която Ц. С. Б. е осъдена да заплати на дружество „И Ей Суис Сарл“, Швейцария, разликата над сумата 6 000 (шест хиляди) лева до сумата 13 608.47 лева (тринадесет хиляди шестстотин и осем лева и 47 ст.) разноски за 4 процесуално представителство в първоинстанционното производство, като отхвърля искането в тази част.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5