Решение № 4456 от 28.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4456 гр. Пловдив, 28.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20265330103416 по описа за 2026 година

Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от К. С. Ц., ЕГН **********, с адрес: ************** против „Адессо Кредит България“ ЕООД, с ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, ул. „3-ти Март“ № 83, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 195 евро – недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № *** от 26.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.01.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, във връзка с която сума е издадена Заповед № 234/10.02.2026 г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. д. № 181/2026 г. по описа на Районен съд – Дряново.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем с № ***/26.10.2022 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1500 лева. В чл. 4, ал. 2 от договора било уговорено, че при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1 заемателят дължи неустойка в размер на 671,50 лв., които трябва да заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска, като към вноската се добавяла сумата от 67,15 лв.

Твърди, че договорът е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – в договора били посочени само като абсолютна стойност лихвения процент и ГПР. Това поставяло потребителя в положение да не знае колко точно, е оскъпяването на кредита, което води до недействителност на договора. Не били спазени изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на лихвения процент, индекс или референтен лихвен процент, не бил регламентиран и размерът на възнаградителната лихва. В договора е уговорена лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва, поради което същата е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави.

Счита, че процесният договор е недействителен и на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Излага, че начислената в договора неустойка, е такса, представляваща по своята същност допълнително възнаграждение извън уговорения размер на 1 възнаградителната лихва. Клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост, като основната цел на уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Иска се връщане като платена без основание сумата за възнаградителна лихва и неустойка по договора. Недължимостта на тези суми произтича както от цялостна недействителност на договора за паричен заем, така и поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за дължимост на неустойка в договора за паричен заем, поради заобикаляне на закона.

За събиране на вземането било образувано ч. гр. д. № 181/2026 г. по описа на РС – Дряново, по което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Срещу заповедта постъпило възражение, ето защо и в указания от съда срок, се предявява настоящия установителен иск.

Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Излага, че не е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора се съдържа посочване на ГПР, общата сума дължима от потребителя, и взетите допускания при изчисляване на ГПР. Неоснователно било твърдението, че размерът на ГПР е неверен, тъй като в него не е включена неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Неустоечната клауза не увеличава размера на ГПР, тъй като в същия се включват само разходите по кредита, които са включени още при сключване на договора и са дължими при точно изпълнение на задължението за погасяване на кредита от страна на кредитополучателя. Сочи, че ГПР е под петкратния размер на законната лихва към датата на сключването му, с оглед на което изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК е спазено. Не било налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, във връзка с което излага подробни съображения. Сочи, че лихвеният процент е фиксиран за целия срок на действие на договора. Твърди, че клаузата за неустойка не била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Същата не е наложена и поставена от заемодателя като условие за сключването на договора. Освен това била индивидуално уговорена. Излага също така, че ищецът е имал право да се откаже от договора, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина в срок от 14 дни след сключването му – чл. 29 ЗПК. Твърди, че искът е неоснователен и по размер. Договорът бил погасен предсрочно на 29.12.2022 г., вместо на 25.08.2023 г., като е заплатил сумата от 939,97 евро, т.е. заплатил е само падежиралите към момента на предсрочното погасяване неустойка и лихва. В този смисъл платената над чистата стойност на кредита сума, възлиза на 173,03 евро.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Релевира възражение за прекомерност по отношение на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделени следните факти: че между тях е сключен Договор за паричен заем с № ***/26.10.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1500 лева, при ОЛП – 40% и ГПР – 48,21%; че в чл. 4, ал. 2 от договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал.

1, заемателят дължи неустойка в размер на 671,50 лв.; че уговорената неустойка не е включена в ГПР; че заемополучателят е усвоил изцяло заемния ресурс; че задълженията по договора са предсрочно погасени на 29.12.2022 г.

Като писмени доказателства по делото са приети Общи условия и рекапитулация по Договор за кредит № ***.

От същите се установява, че по договора ищецът е заплатил над дължимата главница сумата от 195 евро, с която са погасени лихва и неустойка.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира 2 следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,21%, а фиксираната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Няма спор между страните, че в договора е предвидено заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 671,50 лева, платима разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, към която се прибавя сумата от още 67,15 лева. С включването на тази неустойка кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал в много по3 висок размер, с което ще се наруши императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за неустойка прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка, с което установителният иск е доказан по своето основание.