Определение № 836 от 17.10.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 836 гр. Ловеч, 17.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ПОЛЯ ДАНКОВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500547 по описа за 2025 година и за да се произнесе, съобрази :

ПРОИЗВОДСТВО с правно основание чл.274, ал. 1, т. 2 въ връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК

Подадена е въззивна частна жалба №9525/09.08.2025г. от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление град *****, представлявано от изпълнителния директор Я.Б.Я., чрез процесуален представител юрк. Г. Б. срещу Определение №770/23.07.2025 г. по ч.гр.д.№211/2025 г., с което е допълнено на осн. чл. 248, ал. 1 от ГПК, Определение №476/23.04.2025 г. по ч.гр.д.№211/2025 г. в частта за разноските, като е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева за процесуално представителство в заповедно производство, в полза на Еднолично адвокатско дружество Е. И., представлявано от адв. Е. И.. В жалбата се твърди, че обжалваното определение е необосновано и е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.Жалбоподателят посочва, че характерът на заповедното производство не може да обуслови фактическа и правна сложност, както и полагане на действителен труд, които да оправдаят размера на определеното адвокатско възнаграждение. Твърди, че процесуалният представител на насрещната страна е подал единствено възражение по образец, поради което разноските, които евентуално биха се дължали са само такива по чл. 6, ал. 1, т. 5 от НМРАВ, която да се приложи по аналогия. Позовава се на Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. подело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд.Правят сравнение във възнагражденията, определяни по Закон за правната помощ и тези по Наредба №1, счита, че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ.

Посочва, че несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното 1 представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК и това на адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗА.В жалбата се изтъква, че при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност за преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените минимални и максимални размери, а ограничението до максималния размер по чл. 78, ал. 8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът работи по договор с представлявания. Посочва се, че въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, съдът да присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С438/22 на СЕС, поради което Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС и може да служи единствено като ориентир.Жалбоподателят счита, че така определеният адвокатски хонорар в размер на 240 лв., с вкл. ДДС се явява несправедлив, прекомерен и непропорционален. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да определи разноски в размер на 60.00 лева с ДДС в полза на процесуалния представител на длъжника в заповедното производство.

В законоустановения срок е подаден отговор от ЕАД Е. И., БУЛТАТ 180978004, със съдебен адрес: гр. ****, в качеството на процесуален представител на Й. Й. С..

Счита обжалваният съдебен акт за правилен и законосъобразен.

Позовава се на практика на ВКС /Определение № 50015Д6.02.2024 г. по ч.т.д.

№ 1908/2022 г., на ВКСН т.о. Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № С 757/2023 г. на ВКС, I т.о.. Определение № 474/28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о.. Определение № 3476/20.12.2024 г. по ч.т.д. № 1945/2024 г. на ВКС, I т.о/ и Решение по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024г.

Посочва, че адвокатското възнаграждение, следва да се определя съгласно Наредба № 1/ 2004 г., след последните промени, като се вземат предвид обемът на извършената работа, броят на съдебните заседания, нуждата от правна квалификация и други релевантни фактори, без да се намалява необосновано.

Адв. И. цитира практика на СЕС по дела С-224/19 и С259/19, в които се сочи, неприсъждането на разноски на потребителя в пълен обем, ще има върху потребителите възпиращ ефект да търсят защита на потребителските си права. Излага подробни аргументи относно това, че не следва ненужно да се намалява размерът на адвокатското възнаграждение, за да не се нарушат принципите на разумност и пропорционалност, залегнали в правото на ЕС и съдебната практика на СЕС.Моли съда да потвърди Определение № 770/23.07.2025г., поставено по ч.гр. дело № 211/ 2025г., 5 гр. състав по описа на Районен съд Ловеч, като правилно и законосъобразно.

2

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена на 09.08.2025 година от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Обжалваното определение е връчено на жалбоподателя на 07.08.2025 г.

Настоящата инстанция съобразява от фактическа страна, че ч.гр.д.

№211/2025 г. по описа на РС – Ловеч е образувано на 04.02.2025 г., по подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, в качеството на кредитор, срещу Й. Й. С., в качеството на длъжник, за парично вземане в размер на 626.23 лева главница, 38.92 лева договорна лихва и 132.57 лева мораторна лихва. Посочено е, че вземането произтича от Договор за паричен заем №4795098, сключен между страните на 10.05.2023 г. Съдът е уважил искането и е издал Заповед за изпълнение №102/04.02.2025 г.

В дадения едномесечен срок от връчване на заповедта, длъжникът е подал възражение по образец, чрез процесуален представител Еднолично адвокатско дружество Е. И.. Във възражението е направо искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, приложен е договор за правна защита и съдействие между Й. Й. С. и ЕАД Е. И., за оказване на безплатна правна помощ.

С разпореждане №672 от 07.03.2025 г., постановено по ч.гр.д.№211/2025 г., заповедният съд е указал на заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземането си. Разпореждането е изпратено на 07.03.2025 г. чрез ЕПЕП, отворено от заявителя на 12.03.2025 г.

В едномесечния срок заявителят не е предявил иск на осн. чл. 422 от ГПК, поради което с Определение №476/23.04.2025 г., заповедният съд е обезсилил издадената заповед за изпълнение и е прекратил производството по ч.гр.д.№211/2025 г.

На 13.06.2025 г. е постъпила молба от ЕАД Е. И., с искане прекратителното определение да бъде допълнено, тъй като съдът не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски.

С Определение №770/23.07.2025 г., РС – Ловеч е допълнил Определение №476/23.04.2025 г., като е присъдил в полза на ЕАД Е. И., 240 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в заповедното производство.

Настоящата инстанция счита, че частната жалба е допустима, а по същество се явява основателна.

След преценка на доказателствата по делото, действията на страните и доводите им, съдът намира, че частната жалба е основателна и следва да бъде уважена. При това положение съдът изцяло се съобразява с решение на СЕС С-438/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от СРС. В него се установява, че чл. 101, §1 ДФЕС във връзка с чл. 4, §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако съществува наредба, която определя минималните 3 размери на адвокатските възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, която противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид значението на решенията на СЕС по преюдициални запитвания, които са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК.От изложеното се прави извод, че правилото, че съдът присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от приложимите размери, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, §1 ДФЕС, в какъвто смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.

Следователно посочените в Наредба №1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на адв. възнаграждения, но без да са обвързващи съда и подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК ответникът има право да му бъдат присъдени разноски и при прекратяване на делото, в това число и при обезсилване на заповед за изпълнение след подадено възражение. Й. С. е упълномощила надлежно процесуален представител, сключила е договор за оказване на безплатна правна защита и съдействие, но размерът на присъденото от заповедния съд възнаграждение не се обосновава от обстоятелствата по делото. В случая се касае за заповедно производство, което по своя характер не се отличава с фактическа и правна сложност.

Процесуалните действия, извършени от адв. Е. И. се свеждат по подаване на възражение срещу издадена заповед за изпълнение, което възражение е по приложен към заповедта образец. Възражението е стандартна бланка,с предварително въведен текст, като адв. И. е вписала в него единствено, че претендира адв. възнаграждение. Следователно извършеното процесуално действие предполага минимално положени усилия от страна на процесуалния 4 представител. В случая производството по делото е приключило с обезсилване за заповедта, не е прераснало в състезателно исково производство, поради което и присъждането на адвокатско възнаграждение в определения от РС – Ловеч размер е необосновано.

Предвид гореизложеното, настоящата инстанция счита, че присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде изменено, като от 240 лева, бъде намалено на 120 лева, с включено ДДС.

Съдът приема, че са представени писмени доказателства, че ЕАД Е. И. е регистрирано по ДДС-акт за регистрация по ЗДДС под №BG180978004.

Настоящата инстанция счита, че се касае до субект, който е регистриран по ЗДДС и доставчикът на услугата е данъчно задължено лице по смисъла на чл.

3 от ЗДДС. В чл. 67, ал. 1 ЗДДС е установено,че когато при договаряне на "доставката" изрично е посочено, че данъкът не е включен в договорената цена, нейният окончателен размер се формира след начисляване на ДДС.

Следователно върху опредЕ.та сума за адв. Възнаграждение в размер на 100 лева следва да бъде начислен и 20% ДДС или общо дължимия размер на адв. възнаграждение възлиза на сумата 120 лева.