Определение № 17190 от 16.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17190 гр. София, 16.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Ина Бр. Маринова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20251100508198 по описа за 2025 година

Производство е по чл. 407 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба с вх.№238693 от 08.07.2025 год. от „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 срещу Разпореждане №105982/04.07.2025 год. по ч.гр.д.

№20251110136287/2025 по описа на РС – София, 41 състав, с което се отхвърля искането издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземания за компесаторни неустойки, дължими на основание т. 8,1 от Приложение 1 от 05.03.2024 г. към договор за използване на електронни съобщителни услуги ID на клиент 506289578, партида 110549607, ID на договор М7266736 от 05.03.2024 г за сумата 607,62 лева, формирана като сбор от стойността на всички дължими абонаментни такси за периода 17.01.2025 г. (датата на прекратяване на договора по т. 54.12. от ОУ) до 05.03.2026- уговорената дата за ползване на услугата (за оставащите 13 месеца от срока, за които договорът с абоната е бил предсрочно развален), както и лихва за забава върху тези неустойки в размер на сумата 25,31 лева, начислена за периода 18.01.2025 г. - 17.06.2025 г.

Жалбоподателят оспорва разпореждането, като незаконосъобразно. Оспорва размера на уговорената в договора и претендирана неустойка да излиза извън присъщите й функции, установени и утвърдени в задължителната съдебна практика, към която жалбоподателят препраща. Жалбоподателят, счита, че при преценката за нищожност на клауза за неустойка, не е въведена като критерий забраната за неоснователно разместване на имуществени блага, на което се позовава съда за да откаже да издаде заповед за спорната сума. От една страна, твърди,че покрива изискванията за действителност, като е уговорен размера към момента на сключване на договора, не е предвидена възможност за едностранна промяна от страна на кредитодателя и не надвишава многократно размера на лихвата за забава. От друга страна, твърди, че е допустимо уговарянето на неустойка от конкретния вид – вместо обезщетение при разваляне на двустранен договор, която да покрие всички вреди от предсрочно прекратяване на договора. Оспорва в случая да се създава неравноправно положение между 1 страните, което да резултира в това жалбоподателя неоснователно да се е обогатил за сметка на длъжника. Твърди, че със съдебна спогодба между КЗП и мобилния оператор, обективирана в Протокол от 21.04.2016 год. по гр.д. №12268/2014 год. по описа на СГС, I – 18 състав, съдът е одобрил като непротиворечащ на закона и добрите нрави стандартен размер на неустойката по типови договори.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и се запозна с доказателствата по делото, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице и срещу акт, който подлежи на обжалване и в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение, подадено от "А 1 България" ЕАД, чрез адв. Л.Р.. срещу "Сесинда" ЕООД, с което от съда се иска издаването на заповед за вземания за компесаторни неустойки на основание т. 8,1 от Приложение 1 от 05.03.2024 г. към договор за използване на електронни съобщителни услуги ID на клиент 506289578, партида 110549607, ID на договор М7266736 от 05.03.2024 в размер на сумата от 607,62 лева, формирана като сбор от стойността на всички дължими абонаментни такси за периода 17.01.2025 г. (датата на прекратяване на договора по т. 54.12. от ОУ) до 05.03.2026уговорената дата за ползване на услугата, т.е. за оставащите 13 месеца от срока, за които договорът с абоната се твърди да е бил предсрочно развален, както и лихва за забава върху тези неустойки в размер на сумата 25,31 лева, начислена за периода 18.01.2025 г. - 17.06.2025 г.

Съгласно посоченото от заявителя в уточняващата заявлението молба, вх. № 233956/03.07.2025 г. претендираните вземания за неустойка са формирани като сбор от месечните абонаментни такси, дължими за абонаментите, за които договорът се прекратява, по техния стандартен размер без отстъпка до изтичане на съответния срок за ползване, който в случая е с продължителност от 13 месеца.

По основателността на частната жалба, съдът излага следните съображения.

От твърденията на заявителя се установява, че предявеното вземане за неустойка е възникнало въз основа на договор за електронни съобщителни услуги, сключен между кредитора и търговско дружество, в качеството му на абонат. За да откаже издаване на заповед за изпълнение за вземанията за неустойка, съдът е приел, че същите произтичат от нищожни клаузи. Развити са мотиви, че уговорената в договора неустойка в размер на сбора от всички стандартни месечни абонаментни такси до края на срока на договора след предсрочното му прекратяване е в противоречие с добрите нрави и конкретно с нормите на добросъвестността, тъй като излиза извън обичайните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на неустоечните клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът издава заповед за изпълнение в тридневен срок от подаване на заявлението, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави. Следователно, правилно заповедният съд е извършил проверка относно действителността на клаузите, въз 2 основа на които се претендират процесните вземания.

В заповедното производство съдът служебно проверява дали искането противоречи на закона и добрите нрави съгласно разпоредбата на и, ако противоречи на тях, го отхвърля чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Настоящият въззивен състав намира, че правилно заповедният съд е отхвърлил заявлението на жалбоподателя в частта за претендираната неустойка и мораторна лихва върху нея. Относно нищожността на клауза за неустойка в търговските договори поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/ в т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС е указано, че не е нищожна клауза за неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, а нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В това задължително за съдилищата тълкуване е възприето, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора. Договорът за предоставяне на мобилни услуги е такъв за периодично изпълнение, като задължение на абоната е да заплаща цената на предоставените му от мобилния оператор услуги ежемесечно. Уговарянето на неустойка, дължима от абоната при предсрочно прекратяване на договора в размер на стандартните месечни такси до изтичане на срока за ползване, излиза извън присъщите на неустойката обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции, тъй като абонатът ще дължи месечни такси, независимо от това дали мобилният оператор му предоставя услугата или не. Следователно, без значение от момента на предсрочното прекратяване на договора, съгласно неустоечната клауза абонатът дължи всички стандартни месечни такси до края на срока на договора, без разлика дали е ползвал или не услугата. Така уговорена неустоечната клауза създава условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор, който би получил по прекратения/разваления договор имуществена облага в размер, идентичен с размера на уговорената за целия срок на договора, но без да предоставя мобилната услуга. Следва да се отбележи, че при договорите с периодично изпълнение, какъвто се твърди да е процесният, развалянето няма обратно действие, поради което и цената за остатъка от срока на договора не съставлява вреда от неизпълнение, а получаването й надхвърля присъщата за неустойката обезпечителна и санкционна функция.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно формулиран, но спазването е проведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право.

Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване.

Законът е придал правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретния правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по 3 договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Настоящият случай е именно такъв. Без значение е дали страните са търговци или не – след като уговорената между тях неустойка излиза извън присъщите й три функции, същата е нищожна, като накърняваща добрите нрави. Макар неустойка между търговци да не може да се намалява поради прекомерност, няма пречка същата да бъде нищожна.

Следва да се отбележи, че цитираната в частната жалба съдебна практика на СЕС, касаеща преюдициално запитване, не е постановена по спор за нищожност на така уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, а предметът на делото е за това дали върху така уговорена сума се дължи ДДС, на който въпрос СЕС е дал положителен отговор. В § 48 от решението е прието, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, е възнаграждение за предоставяните от оператора услуги, независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения срок. В § 68 е посочено, че за тълкуването на разпоредбите на Директивата за ДДС е без значение дали съгласно националното право тази сума представлява обезщетение за вреди на деликтно основание или неустойка, или пък е квалифицирана като обезщетение за вреди, компенсаторно обезщетение или възнаграждение. Следователно, тази практика не намира пряко приложение в случая, в каквато насока са доводите на частния жалбоподател.

Решението не разглежда въпроси за действителността на съответната неустойка, т. е. диспозитивът му касае случаите, в които неустойката е породила правни последици.

Цитираната в частната жалба Директива 2018/1972 г на ЕП и Съвета от 11.12.2018 г също няма отношение към процесния случай, тъй като процесният спор не е дали е нарушен срокът за максимална обвързаност при договор с мобилен оператор, а за последици от неизпълнение на такъв договор и за допустимия /валиден/ размер на неустойка между търговци.

По отношение на твърдяната от жалбоподателя спогодба между него и КЗП следва да се посочи, че същата не е представена, поради което не може да се градят фактически и правни изводи върху нея. Освен това тя има действие между страните по нея, но не и по отношение на трети лица.

Неоснователни са и изложените в частната жалба доводи, че длъжникът е търговец, поради което следва да намери приложение нормата на чл. 309 от ТЗ. Следва да се отбележи, ч е чл. 411, ал. 2, т. 2, предл. 2 ГПК не изключва проверката за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие със закона и добрите нрави, а цитираната разпоредба на чл.

309 ТЗ предвижда, че неустойката по търговски сделки не подлежи на намаляване поради прекомерност. Поради прекомерност би могла да се намалява само неустойка, която е валидна.

С оглед нищожността на клаузата за неустойка, правилно СРС е отхвърлил заявлението и в частта за мораторна лихва върху нея, тъй като същата има акцесорен характер и следва съдбата на главното задължение.

4

Настоящата инстанция споделя изцяло изводите на районния съд, че уговорената от страните неустойка при предсрочно прекратяване на договора по желание/вина на длъжника в размер на сбора от всички стандартни месечни абонаментни такси, дължими до изтичане на срока на ползване на услугите, е в отклонение на присъщите на неустойката функции и противоречи на добрите нрави, като неоснователни се явяват изложените в частната жалба доводи в обратната посока. Предвид всичко гореизложено обжалваното разпореждане на СРС е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.