Решение № 51 от 30.04.2026, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Дулово, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил В. Николаев при участието на секретаря Ивелина В. Кънева като разгледа докладваното от Емил В. Николаев Гражданско дело № 20233410100269 по описа за 2023 година

Производството е започнало по искова молба на И. А. С. и З. А. С., с която първоначално са били въведени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС и по чл. 108 ЗС.

С определение № *** г. съдът е оставил исковата молба без движение поради невнесена пълна държавна такса, липса на пълна индивидуА.зация на имотите, липса на удостоверение за брака на ищците и липса на актуални скици и данъчни оценки. Нередовностите са били отстранени с последваща уточняваща молба и допълнителна искова молба. В проведеното първо открито съдебно заседание на *** г. е коригиран проектодокладът, изключени са три удостоверения за наследници, а докладът е обявен за окончателен. Делото е разгледано в две открити съдебни заседания – на *** г. и на *** г.

След корекциите в доклада спорът следва да се счита за разгърнат така: положителен установителен иск за собственост по давност върху двата имота срещу П. А. А. и Т. И. Ф. и ревандикационен иск по чл. 108 ЗС само срещу Т. И. Ф.. Тази процесуална конструкция съответства на разрешението по Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС относно защитата при прехвърляне на спорното право в хода на процеса и допустимостта на преминаване между установителна и осъдителна защита по чл. 214 ГПК.

Спорът се отнася до два земеделски имота в землището на ***, общ. Дулово: поземлен имот с идентификатор ***, местност „***“, площ 17 488 кв. м, стар номер *** и поземлен имот с идентификатор ***, местност „***“, площ 7 498 кв. м, стар номер ***. От приложените към исковата молба, допълнителната искова молба и отговорите на ответниците писмени доказателства се установява, че тези два имота съвпадат с възстановените по решение № ** г. земеделски земи на наследниците на А. Х.М., а по нотариален акт от *** г. П. А. А. е прехвърлила имотите на Т. И. Ф.. С актуалните скици от *** г. Т. И. Ф. е отразен като собственик по кадастралната карта.

Ищците поддържат, че са завладели имотите още през *** г., когато при въвеждането им в други реституирани земи служител на поземлената комисия им показал и процесните ниви. Според изложеното в исковата молба и допълнителната искова молба те са ги обработвА. лично, а впоследствие чрез наематели и арендатори, като са считА. себе си за собственици, тъй като вярвА., че А. Х.М. не е оставил наследници. Ответниците оспорват това и твърдят, че имотите са принадлежА. на наследниците на А. Х.М., че ищците не са установили владение върху точно тези два имота и че евентуалното им фактическо ползване 1 е било търпяно или предоставено от М. А. Х.

Писмените доказателства не са достатъчни сами по себе си да установят придобивна давност в полза на ищците, но са важни за очертаване на предмета на спора. Договорите за наем, представени от ищците, в частност тези за стопанските години *** и ***, имат значение като индиция, че ищците са се легитимирА. пред наемателя като лица, упражняващи права върху имотите. Те обаче не създават вещни права и не могат да заместят доказването на corpus и animus за целия давностен период. Точно обратното — според трайната практика на ВКС договорът за наем, сключен от несобственик, е вА.ден между страните по него, но не е противопоставим на действителния собственик; следователно самото му съществуване не доказва собственост.

Съдът не кредитира като доказателство представената в последното заседание справка от Общинска служба „Земеделие“, тъй като съдът изрично я е отказал поради идентичност с вече приложените договори. Не се кредитира и представената в заседанието „стара скица“, която също е била изрично неприета. Отделно от това, с окончателния доклад са били изключени от доказателствата три удостоверения за наследници, поради което съдът не основава изводи върху тях.

От значение е и още едно обстоятелство. Ако се приеме, че ищците са започнА. да упражняват фактическа власт преди реституционното решение от ** г., този период не може да се зачете за придобивна давност срещу реституирания собственик. Практиката на ВКС е последователна, че при реституирани имоти придобивната давност спрямо възстановения собственик започва най-рано от момента, в който реституцията е завършена и правото е възстановено, а не от по-ранен момент. Следователно в настоящия спор релевантният найранен начален момент е ** г., а не 1992 г. или *** г.

Показанията на ТА.п Ф. Ш. съдът кредитира частично. Свидетелят е с преки впечатления, че в продължение на години е виждал И. да обработва нива до неговата, намираща се край жп линията и край гората. В тази част показанията са резултат от непосредствени възприятия и не са опровергани. Те обаче не индивидуА.зират процесните два имота: свидетелят не знае местността, не знае площта на нивата на И., не знае правното основание за ползването, не познава А. Х.М. и не сочи два отделни имота. Поради това показанията му доказват обработване на някаква нива в района, но не и владение именно върху ПИ *** и ПИ ***. Този ограничен доказателствен обхват е в съответствие с практиката на ВКС, че съдът следва да цени свидетелските показания според непосредствеността на впечатленията и съгласуваността им с останА.я доказателствен материал.

Показанията на Б.А. Р. съдът също кредитира само частично. Същата е свързана по сватовство с ищеца, което налага преценка по чл. 172 ГПК с повишено внимание. Тя твърди, че е виждала ищците да работят „една голяма нива“ пред жп линията, в местност „***“, приблизително 10–15 дка, без да знае съседи, точни граници или площ, и изрично заявява, че не знае къде са местностите „***“ и „***“. Следователно нейното свидетелстване не съвпада с индивидуА.зацията на двата процесни имота по делото. Практиката на ВКС приема, че заинтересоваността на свидетеля не води автоматично до негодност на показанията, но съдът е длъжен да обясни защо ги кредитира и в каква част, както и да ги съпостави с останА.те доказателства. В случая показанията подкрепят тезата за ползване на земя около жп линията, но не и за владение върху двата конкретни имота, предмет на делото.

Показанията на С. С. М.съдът преценява двупластово. В частта, в която свидетелят възпроизвежда разговори със своя вуйчо М. А. Х.и със своята баба П. А. А. за периода преди ** г., показанията са производни и с намалена доказателствена стойност. В частта относно собствените му действия след смъртта на М. — че е взел документите, намерил е арендатора В. Я., поискал е рентата и е получил обяснение, че тя се дава на И. — показанията са непосредствени. От тях, съпоставени с писмените доказателства, се извеждат два важни извода: първо, че процесните имоти, според документите в държаната от М. папка, са именно нивите в „***“ и „***“; и второ, че поне според титуляря на реституционните 2 документи И. е обработвал земите с позволение, а не като манифестиран спрямо собственика изключителен владелец. Практиката на ВКС изисква при противоречиви свидетелски групи съдът да мотивира защо възприема едни показания и отхвърля други; тя също приема, че заинтересован свидетел може да бъде кредитиран само в подкрепената от други доказателства част. В тази логика съдът не възприема безусловно целия разказ на свидетеля М., но го възприема като индиция, която опровергава тезата за необезпокоявано и самостоятелно владение.

Обясненията на ищеца И. А. С. по чл. 176 ГПК допълнително разколебават тезата на ищците. В съдебно заседание той заявява, че „тези земи през *** г. поземлената комисия ми ги възстанови“, че „забиха колчетата“ и след това ги дал на други лица да ги обработват.

Това изявление е в явно противоречие с собствената му писмена теза в исковата молба и допълнителната искова молба, според която процесните имоти са били само показани при въвод в други земи и ищците са ги завладели, мислейки, че наследници на А. Х.М. няма. По силата на чл. 176 ГПК тези обяснения се ценят с оглед всички обстоятелства по делото; именно така ценени, те разкриват съществено вътрешно противоречие в ищцовата версия относно началото и основанието на фактическата власт.

За да бъде уважен положителният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, ищците следва да проведат главно и пълно доказване, че след ** г. са упражнявА. спрямо точно тези два недвижими имота явно, спокойно, непрекъснато и несъмнено владение със своителен анимус за повече от 10 години. За ревандикационния иск по чл. 108 ЗС те следва да докажат собствеността си, а за ответника Т. — достатъчно е да се установи, че държи или владее имотите, без ищците да са длъжни да доказват как именно е установил фактическата власт. Това е трайно възприетото разрешение в практиката на ВКС.

Това доказване не е проведено. Първо, двамата свидетели на ищците не индивидуА.зираха процесните имоти по местност, площ, граници и брой. Единият свидетел говори за нива до жп линията и до гората, без да знае местността; другият свидетел говори основно за една нива в местност „**“, а не в „***“ и „***“. Второ, договорите за наем от *** г., ** г. и *** г. са годни да покажат поведение на ищците като лица, претендиращи права, но не и да запълнят липсата на ясни и последователни доказателства за начало, непрекъснатост и обхват на владението през целия давностен срок. Трето, обясненията на И. по чл. 176 ГПК са в съществено противоречие с писмените му твърдения. Четвърто, производните, но подкрепени от писмените документи показания на С.М. правят напълно вероятна и обективно обоснована различна хипотеза — ищците да са обработвА. имотите с позволение на М. А. Х. При такава фактическа версия презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и за да се премине от държане към владение е необходимо ясно външно манифестиране на промяната в намерението спрямо собственика, каквото по делото не е доказано.

Не променя този извод обстоятелството, че ищците са отдавА. земите под наем и са получавА. плащания. Както вече бе посочено, договорът за наем, сключен от несобственик, не е нищожен между страните по него. Той доказва най-много определен тип фактическо стопанисване и облага, но не и сам по себе си вещно право. Отделно, именно твърдението на защитата на ответниците, че М. устно е допуснал ищците да работят земята, прави договорите съвместими и с хипотеза на държане в чужд интерес, а не на самостоятелно владение.

Поради това съдът приема, че ищците не доказаха да са придобили собственост върху двата процесни имота по давност. Оттук положителният установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като пряка последица и ревандикационният иск срещу Т. И. Ф. по чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен, защото ищците не установиха първата и основна предпоставка по него — своето право на собственост. При този изход на делото не е необходимо съдът да разрешава окончателно спора в отношенията между двамата ответници дА. П. А. А. е имала изцяло вА.дно наследствено право и дА. нотариалният акт от *** г. е вещнопреносно ефективен в пълен обем; достатъчно е, че ищците не доказаха по-силно свое право. Принципът, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото има, остава приложим поначало, но тук не води до уважаване на исковете, защото липсва доказано 3 право на ищците.

По направеното от ответниците изявление, че при евентуалност искат договорите за наем да бъдат счетени за унищожаеми по чл. 29 ЗЗД, съдът приема следното. Това изявление не може да обуслови самостоятелен благоприятен за ответниците диспозитив в настоящото решение. От една страна, договорът за наем с несобственик, както бе посочено, не е нищожен per se (сам по себе си). От друга страна, потестативното право да се иска унищожаване на договор поради измама принадлежи само на страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта; ответниците не са страни по тези наемни договори и не твърдят опорочаване на собствената си воля. Следователно това изявление следва да се разглежда единствено като защитен довод срещу доказателствената сила на договорите, а не като годно самостоятелно искане за конститутивна съдебна защита.