Решение № 451 от 01.10.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 451 гр. Велико Търново, 01.10.**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Валентина Х.ва при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № ****4100500573 по описа за **** година за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано е по въззивна жалба на Р. И. Д. от гр. П.Т, чрез пълномощник адвокат Ж. Д- ХАК против решение № 231/18.02.**** г. постановено по гр. д. № 1479/2025 г. по описа на Районен съд Велико Търново, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове срещу „****“ ООД за обявяване на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит от 13.01.**** г. и срещу „****-С“ ООД за обявяване нищожност на договор за издаване на гаранция от 13.01.****г., както и искат срещу двамата ответници да бъдат осъдени да върнат на ищцата сумите: 1145,10 лева от първия ответника - недължимо платена над главницата по първия договор и сумата от 172,40 лева – недължимо платена на втория ответник по договора за гаранция.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, бланкетно са посочени оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост, сочи се, че решението е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, без тези оплаквания да са конкретизирани. Изтъква се, че между страните не е спорно, че е сключен договор за потребителски кредит и договор за издаване на гаранция, с цел да бъде обезпечен, сключеният договор за кредит, като твърди втория ответник да е свързано лице с първия. Счита, че посочения в процесния договор ГПР не правилно не включва задължението за заплащане на възнаграждението на гаранта, поради което и на основание чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв.

Заема становище, че се касае за уговорка във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, както и че 1 непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че жалбоподателят е била въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. Твърди, че при включване на възнаграждението на гаранта в ГПР, той надвишава посочените 40,80 % и петкратния размера на законната лихва. Отправя искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да прогласи нищожността на сключения между Р. И. Д. и „****“ ООД договор за потребителски кредит и договора с втория ответник за гаранция, както и да й бъдат възстановени заплатените от нея без правно основание суми по двата договора. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 ГПК отговор на въззивната жалба не е подаден.

Становище не е постъпило в хода на въззивното производство.

Окръжен съд Велико Търново, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност - постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявен от Р. И. Д. срещу „****“ ООД, основан на твърденията, че 13.01.****г- между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер на 4 000 лева при посочен ГЛП 40.80 % и ГПР - 49.364 %. Ищцата е поела задължение да върне на кредитора общо сума в размер на 6 995,35 лева в срок от 36 месеца. Сочи, че за обезпечаване на договора ищцата е следвало да сключи договор за издаване на гаранция със свързано с кредитодателя „****“ ООД дружество - „****“ ООД, сторено на същата дата, при възнаграждение за гаранта в размер на 3 566.88 лева. Счита, че тъй като са касае за свързани лица, то печалбата на „****-С“ ООД, от дейността като гарант се разпределя в полза на „****“ ООД, и фактически е налице заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с договора за гаранция се оскъпява договора за кредит и се обогатява кредитодателя.

Ответниците не оспорват фактическите твърдения ответника досежно двата сключени договора и тяхното съдържание. Заемат становища, че посочените ГЛП и ГПР не противоречат на закона, в погасителния план към договора е налична информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и че длъжникът се е задължил да върне получената главница по договора, заедно с фиксирана възнаградителна лихва, а сключеният договор за гаранция с втория ответник по делото няма нищо общо с разходите по договора за потребителски кредит, тъй като сключването му не е елемент от процедурата по сключване на договора за потребителски кредит. Признава, че чрез договора за гаранция ищцата е получила незабавно средствата по кредита. Оспорва 2 разходът по този договор да подлежи на включване в ГПР, тъй като не е задължителен.

Между страните не се спори, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между страните по делото е сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на Р. И. Д. заем в размер на 4 000 лева, която е поела задължение да върне предоставената в заем сума за срок от 36 месеца, с падеж на първата вноска на 13.01.****г. и на последната 13.01.****г. 29.12.**** година, а на последната 29.11.**** г. – всяко по 194,31 лева, като за вяска вноска са посочени две стойности – дължима вноска и оскъпяване – общ сбор не е посочен, но се съдът установи, че възлиза на 6995,35 лева. По схемата за плащане по договора за гаранция всяка от вноските е по 17,24 лева или общо 620,64 лева.

Видно от документите, удостоверяващи плащания, към 16.10.****г. първият ответник е признал остатък по дълга в размер на 2981,18 лева по договора за кредит и 17,24 лева по договора за гаранция. На 07.11.****г. е заплатена една вноски по договора за гаранция и сумата от 2981,18 за погасяване на парични задължения. В договора е посочен ГПР в размер на 49.364 % и лихвен процент по кредита в размер на 40.80 %. От представения договор за издаване на гаранция и схема за плащане към него е видно, че между ищеца- Р. И. Д. и „**** С“ ООД е постигнато споразумение за поемане задължение от последния за предоставяне на гаранция на кредитора „****“ ООД по сключения договор за кредит срещу заплащане на възнаграждение от кредитополучателя в размер от 620,64 лева.

От заключението на приетата пред ВТРС СИЕ е видно, че заплатената от ищцата сума по договора за кредит възлиза на 5145,10 лева, по договора за гаранция – в размер на 172,40 лева.

При така установената фактическа обстановка, съд прави следните правни изводи:

От ангажираните по делото писмени доказателства, е доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който безспорно е потребителски и се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по един за всяка о т страните по договора, следва да е изготвен на разбираем език и следва да има задължителното съдържание, предвидено в чл. 11 ЗПК. Ако договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, както и на ал. 2, и на чл. 12, ал. 1, т.

7-9 ЗПК, съгласно разпоредба на чл. 22 ЗПК, то той е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК изисква ГПР да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на Република България.

Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. Съгласно чл. 21, ал. 1 3

ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Основният спорен по делото въпрос е дали размерът на ГПР е правилно посочен в договора за предоставяне на потребителски кредит и по-конкретно дали възнаграждението по договора за издаване на гаранция, сключен между ищеца и „****“ ЕООД, дружество свързано с кредитодателя „****“ ЕООД, следва да бъде включено в общия размер на разходите по кредита, както и дали при включването на това възнаграждение към ГПР не се надвишава законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

В случая по делото, настоящият съдебен състав приема, че процесното възнаграждение по договора за издаване на гаранция е свързано с договора за заем, тъй като последното не може да съществува самостоятелно и извън заемното правоотношение, поради което попада в предметния обхват на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и в този на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл. 3, б. „и“ от същата директива, доколкото представлява сума, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. В тази връзка съдът съобрази, че процесният договор за гаранция се явява допълнителна услуга, чието закупуване представлява условие за осигуряване на незабавно получаване на средствата по кредита, с оглед изричните признания на ответната страна, обективирани в отговора на исковата молба, съставлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по процесния договор за потребителски кредит, доколкото гаранта- „*****“ ЕООД и „****“ ООД са свързани лица.

Разпечатката съдържа 33 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/adf9892e-c010-492e-b5eb-a4a5f5ac7f45