Решение № 153 от 07.05.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. С., 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. С.ов при участието на секретаря Боряна Д. Иброва като разгледа докладваното от Ивайло Ст. С.ов Въззивно гражданско дело № 20265400500012 по описа за 2026 година

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните д-р Г. Т., чрез пълномощник юрисконсулт Ш. Щ., против Решение № 174/04.11.2025 г. постановено по гр. д. № 200/2025г. по описа на Районен съд - М., с което е признато за установено по предявения положителен установителен иск за собственост, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът Н. Х. е собственик, на основание давностно владение, на следния недвижим имот: реална част с площ 889 квадратни метра, повдигната в жълт цвят на комбинирана скица /приложение към СТЕ/, приобщена на л. 95 от гр. дело № 200/2025г. по описа на PC - М., приподписана от съда, която представлява неразделна част от решението, от следния недвижим имот - Поземлен имот *********** област С., община Р., гр. Р., одобрени със Заповед № РД-18-12/10.03.2010 г. на Изпълнителен директор на АГКК, находящ се в местност „Р.“, НТП: Друг вид дървопроизводителна гора, с обща площ 504106 кв. м, стар номер 000022, при граници и съседи имоти с подробно посочени идентификатори. Със същото решение, съдът е осъдил на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Държавата, чрез министъра на земеделието и храните, да заплати на Н. Х., ЕГН: ********** от гр.Р. сумата в общ размер на 1 465 лв. - разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 16/06.01.2026 г., от Н. С. Х. чрез адв. Е. В. от Адвокатска колегия - гр.

1

С., с който, по подробно изложени в отговора аргументи се търси отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.

Жалбоподателят определя решението на РС – М. като неправилно, постановено в нарушение на материалният и процесуален закон, при допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че съдебният акт е и необоснован. Твърди, че РС - М. се е произнесъл вследствие неправилен анализ на събраните по делото доказателства. За да уважи иска, съдът се позовал на заключение на вещото лице, в частта му с която експерта бил установил, че процесният имот няма характеристиката на горска територия, а представлява застроен имот, с изградена вертикална планировка, както и че е налице грешка в лесоустройствените планове и в КВС на Р. за процесния имот и неговото отразяване. Съдът приел също, че от показанията на свидетелите се е установило, че имотът се владее от ищеца от 1981 г. до настоящия момент (т.е. повече от изискуемия 10 годишен давностен срок), както и че характеристиките на имота, вкл. и физическите му особености през този период не са били променяни. Съдът е заключил, че за процесния имот не намира разпоредбата на чл. 26 от Закона за горите, доколкото същият няма характер на горска територия. Прието е, че представеното по делото удостоверение по чл. 27, ал. 5, т. 3 от Закона за горите не може само по себе си да обоснове извод, че имотът представлява горска територия по смисъла на чл.

2, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗГ. С въззивната жалба е въведено твърдение, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като е оставил без уважение доказателственото искане на процесуалния представител на ответника за назначаване на лесотехническа експертиза, която да бъде изготвена съвместно с експерт-геодезист (който да посочи границите на имота) и да установи дали процесния имот има характеристиката на гора по смисъла на чл. 2 от Закона за горите. Този пропуск на съда се е отразил на правилността на решението, което на практика е останало неизяснено от фактическа и правна страна.

На следващо място, съдът е отрекъл доказателствената стойност на представеното по делото удостоверение по чл. 27, ал. 5, т. 3 от Закона за горите, като погрешно е приел, че същото е издадено за целите на настоящото производство. Посоченият документ представлява надлежно доказателство по отношение на правото на собственост на държавата. Цитира Решение № 65/30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о., ТК. Способите за доказване собствеността на държавата върху горските територии са посочени в чл. 27, ал. 5, т. 1-3 ЗГ и са следните: 1. акт за държавна собственост; 2. договор за придобиване право на собственост; 3. удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица на имота. Законът не прави разграничение в доказателствената стойност на гореописаните документи, а им придава еднаква такава. Съобразно изричното предвиждане на закона то представлява надлежно доказателство по отношение на правото на собственост на държавата. За да бъде оборено това, следва да бъде доказано, че горската територия - предмет на представеното удостоверение и скица към него е 2 реституирана на физически лица, или е общинска собственост или че държавата се е разпоредила с нея. По делото липсвали данни и доказателства държавата да се е разпоредила със собствеността върху процесния имот, а и това не се твърди, поради което приема, че правото на собственост на държавата върху процесния имот е доказано. С оглед изложеното, представеното удостоверение, съгласно чл. 27, ал. 5, т. 3 от ЗГ е надлежен титул за собственост. Съгласно приетата СТЕ процесният имот в КВС на Р., е част от имот № 000022 напълно идентичен с имот с идентификатор ********** по КККР на гр.Р.. От посоченото може да се направи извод, че отразените в действащите КККР данни за площта, трайното предназначение на територията, начина на трайно ползване, собствеността и съседите на процесния имот, са същите като отразените в бившата КВС. Счита, че след като имотът е включен във влязлата в сила КВС като собствен на държавата, то за същата са доказани собственически права върху имота. Този факт се установява от представеното удостоверение от ОСЗ-Р. и приложената към него скица, които удовлетворяват изискването на чл. 27, ал. 5, т. 3 от ЗГ за доказване на собствеността на държавата. От тях безспорно се установява, че собствеността е възникнала по силата на закона. В тази връзка, намира за неправилен извода на съда, че посоченото в удостоверението, относно наличието на частна държавна собственост е без правно значение за принадлежността на правото на собственост, тъй като от него не става ясно на какво основание държавата е придобила собствеността върху имота.

Според жалбоподателя, районният съд погрешно е приел, че е налице грешка в лесоустройствените планове и в КВС на гр. Р. за процесния имот и неговото отразяване. Неоснователно е да се твърди, че е налице грешка в лесоустройствените планове и в КВС на гр. Р., както е приел съда. Съгласно заключението на в.л. процесният имот не е отразяван като самостоятелен или като част от земеделския имот, възстановен на Р. М. в КВС. Липсват данни имотът да е бил със статут на самостоятелен, даващ възможност за придобиването му от гражданите преди 1990 г. /запазване на собственост върху земеделски имот в реални граници/, т.е. не може да бъде придобит по давност имот, който няма граници и статут на самостоятелен имот. След приемането на ЗВСГЗГФ ДВ бр. 110/1997 г. и действащият ЗГ са налице специални закони, уреждащи статута на горските имоти, които изключват приложението на общите норми за поземлените имоти. Върху горските имоти не е възможно осъществяването на давностно владение, същите са собственост на държавата, поради което и позоваване на придобивна давност и застрояване са без правно значение.

Допълнително, в жалбата се твърди, че ищецът не ангажира в производството годни писмени доказателства за собственост за процесния имот, поради което и не е налице основание да се приеме за установено твърдението му относно осъществено непрекъснато владение и изтекъл давностен срок в негова полза. Освен това, съгласно чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността, правото на собственост по давност върху недвижим имот се 3 придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. От свидетелските показния се установило, че „след демокрацията “ ищецът е работил като международен шофьор заедно с неговия внук и е пътувал в чужбина. Твърди се, че владението, което ищецът твърди че е упражнявал, не е непрекъснато, поради което не се доказва придобивната давност, на която той се позовава.

Твърди се също, невъзможност за придобиването на имота по давност.

Имотът е бил държавна собственост съгласно чл. 6 ЗС, а давностно владение за държавен имот е неприложимо по силата на чл. 86 ЗС. С приемането на Закона за горите в сила от 09.04.2011 г., в разпоредбата на чл. 26 е въведена забрана за придобиване по давност на горски територии - държавна собственост, без значение дали имат статута на частна или публична държавна собственост (обн., ДВ, бр. 46 от 6.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г.). Съгласно чл. 2 от Закона за държавните имоти (ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г. - отм.), държавни имоти са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. Отделно, със Закон за стопанисване и ползване на горите (обн.ДВ, бр. 71 от 27.03.1948, отм. 07.12.1958г.) е определено, че всички гори, горски пасища и други горски земи (горски имоти) в страната, предмет на горското стопанство, са обявени за държавна общонародна собственост. Съгласно чл. 2 от Закон за горите (ДВ, бр.89 от 07.11.20158г., отм. 01.01.1998г., всички гори и земи на държавния горски фонд са общонародна собственост, а съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1, изр.1 от Закон за горите (ДВ, бр. 125 от 29.12.1997г., отм. 09.04.2011 г.), държавни са всички гори и земи от горския фонд, които не принадлежат на физически, юридически лица и на общините. Сега действащият чл. 27, ал.1 и ал. 3, т. 1 от Закон за горите (обн.ДВ, бр. 19 от 09.03.2011г., в сила от 09.04.2011г.) също предвижда, че процесният имот е публична държавна собственост - държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините, като публична държавна собственост са горските територии - държавна собственост, предоставени за управление на ведомства за изпълнение на функциите им или във връзка с националната сигурност и отбраната, или за извършване на здравни, образователни и хуманитарни дейности.

За процесния имот не се твърди и не били представени доказателства въз основа на валидно придобивно основание към момента на влизане в сила на закона, той да е бил собствен на други юридически или физически лица, поради което следвало, че към момента, в който се твърди че владението било започнало имотът е държавна собственост. Допълнително, според жалбоподателя следва, че правото на държавата на собственост върху процесния имот е възникнало и се удостоверява пряко по силата на закона чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, в който е посочено, че държавни са горските територии, които не принадлежат на физически или юридически лица или на общините. Правото на ищеца не възниква и от факта, че в имота имало построена сграда, чийто момент на построяването, законност на 4 построяването и пр. съществени за давността обстоятелства не са доказани с каквито й да било надлежни доказателства. Видно от представеното по делото доказателство - Констативен протокол №978/04.04.2025 г. от съвместно извършена проверка от горски служители и Регионална дирекция по горите, именно законността на построената в имота сграда е била предмет на проверка.

В отговора на въззивната жалба, последната се определя като неоснователна и недоказана, а постановения акт, се счита за правилен и законосъобразен. Твърди, че РС - М., изчерпателно и точно е изяснил фактическата обстановка, съдържаща всички релевантни обстоятелства.

Съдът правилно е приложил материалния закон и е достигнал до законосъобразен извод за уважаване на исковата претенция. Изложените доводи във въззивната жалба не намират опора в закона както и в приобщения доказателствен материал, приет по делото.