Решение № 204 от 15.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 204 гр. София, 11.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100503739 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.11.2022 год., постановено по гр.дело №18859/2022 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС М.“ ООД срещу Я. Д. Н. и Н. Н. Н.а искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл.

430, ал. 1 ТЗ, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 627.82 евро, представляваща главница по договор за банков кредит №000LD-R007053 от 29.06.2011 год., дължима за периода от 01.01.2017 год. до 01.07.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №72268/2021 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в – 17.12.2021 год. до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълния предявен размер от 2 070.41 евро /равняващи се на 4 049.37 лв./; отхвърлени са предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС М.“ ООД срещу Я. Д. Н. и Н. Н. Н.а искове за сумата от 311.61 евро, представляваща договорна лихва за периода от 01.01.2019 год. до 01.07.2021 год. и за сумата от 223.84 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2021 год. до 16.12.2021 год.; ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 139.65 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 492.27 лв.

1

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „ЕОС М.“ ЕООД.

Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на процесуалните правила и без да дава конкретни указания в доклада по делото първоинстанционният съд бил приел, че процесния договор за кредит е нищожен поради липсата на посочен лихвен процент на ден и отразяването на годишния процент на разходите /ГПР/ само като абсолютна стойност – чл.

11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК /в редакция към сключване на договора/, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключвате на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В Решението по дело С 42/15 год. СЕС бил приел, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение /§ 67/; такова съществено значение имало изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишният процент на разходите по член 10, § 2, буква Ж от Директивата, доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, като предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на чл.23 от Директивата /§ 71 от Решението/; прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл.10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение /§ 71 от Решението/. В разглеждания случай било очевидно, че непосочването на начина, по който бил изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, било от такова естество, че не можело да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В процесния договор размерът на ГПР бил посочен в конкретен процент по ясен и недвусмислен начин, като липсата на конкретни данни /съобразно Приложение № 1/ не можело да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. СРС бил приложил формално разпоредбата на чл. 22 ЗПК и бил придал напълно незаслужено на твърдения порок, свързан с общо посочване на ГПР, характер на такъв от висока степен, изключващ валидност на договора. На следващо място сочи, че посочването на лихвения процент на ден не било абсолютна необходимост в съдържанието на договора за кредит. Тази фраза в чл. 11, ал. 1, т.

20 ЗПК била свързана само и единствено с необходимата информация за упражняване на право на отказ на потребителя от договора, каквото право не било задължително да съществува и в случая не било и предвидено. Нелогично било да се очаква законодателят в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК да изисква в съдържанието на договора да бъде 2 посочен лихвения процент по кредита с детайлно изложени изисквания за условията за прилагане, а в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК да възлага ново и самостоятелно изискване относно лихвения процент, а именно да бъде посочен на ден. Ако това било самостоятелно изискване, то щяло да съществува в нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Първоинстанционният съд бил приел, че годишният лихвен процент бил фиксиран. При такъв извод размерът на лихвения процент на ден се изчислявал като се раздели посочения в договора годишен лихвен процент на броя на дните в годината – 365 и по този начин се получавал дължимия лихвен процент на ден /16,5% върху 365 дни = 0,0452% – това била в частност стойността на лихвения процент на ден/. Следователно не били налице основания за нищожност на процесния договор за кредит и за ответниците били възникнали валидни задължения. При условията на евентуалност поддържа, че дори и при невярна констатация за нищожност на договора, СРС бил направил неправилен извод за отхвърляне на претенцията за главница в размера над сумата от 627.82 евро. Възражението за погасителна давност на ответницата правилно било счетено за неоснователно. Погрешно обаче били приспаднати извършените от ответниците плащания в размер на 1 442.59 лв. от претендираната главница. Тези плащания следвало да бъдат отнесени и приспаднати от общия размер на първоначално отпуснатата главница. С тези плащания, които били извършени в периода от 01.08.2011 год. до 03.09.2014 год., била погасена само лихва.

Отпуснат бил кредит в размер на 3 220 евро, направени били погашения в размер на 1 442.59 евро, и то до 2014г., към който момент главницата не била погасена по давност, което правело разлика между усвоената главница и погашенията в размер на 1 777.41 евро, а не както бил приел СРС – 627.82 евро. След като лихвата била погасена при начална липса на основание да бъде дължима, то искът следвало да се уважи за сумата 1 777.41 евро – непогасена по давност, дължима главница. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по жалбата Я. Д. Н. и Н. Н. Н.а считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че първоинстанционният съд бил дал надлежни указания на страните по реда на чл. 146 ГПК. Правилен бил изводът, че процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 вр. с чл. 22 ЗПК, поради което и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи по кредита. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 3 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да бъде посочено следното:.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 29.06.2011 год. между „Първа инвестиционна банка“ АД , от една страна и двамата ответници, от друга страна, като кредитополучатели, е бил сключен договор за банков кредит №000LD-R-007053, при общи условия /които са били приети от ответниците/, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 3 220 евро, а последните са се задължили да го върнат до 01.07.2021 год., ведно с годишен лихвен процент, формиран като сбор от базовия лихвен процент на банката за евро – 7.99 % и надбавка в размер на 8,51 %, на 120 равни месечни погасителни вноски /в общ размер на 6 743.27 евро, а всяка месечна вноска в размер на 55.49 евро/, съгласно погасителен план /който е приет като доказателство по делото и съдържа пълна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на вноските/, при уговорен ГПР в размер на 18.93%.

Страните постигнали съгласие, че дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден; че кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в забава от ответниците за погасяване на задълженията им за плащане, произтичащи от договора; че банката има правото да прехвърли вземанията по договора в полза на трето лице, в т.ч. и на финансови и нефинансови институции. В клаузите на чл. 6 и чл. 7 от договора е уговорено, че кредитополучателите заплащат на банката еднократна такса в размер на 40 лв. и че банката събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита.

Доказано е също така, че на ответниците е била предоставена необходимата преддоговорна информация – обстоятелство, което същите изрично са декларирали на 10.06.2011 год. /виж искане за отпускане на кредит на л. 11 от първоинстанционното дело/.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство първоначална съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, а и не е спорно между страните, че сумата по кредита е била усвоена от ответниците, като същите са осъществили плащания в общ размер на 1 442.59 евро. през периода от 01.08.2011 год. до 03.09.2014 год., с които са били погасени задълженията за лихва по кредита. Непогасени задължения на ответниците възлизали, както следва: 4 049.37 лв. /равняващи се на 2 070.41 евро/ – главница за периода от 01.01.2017 год. до 01.07.2021 год. и 609.45 лв. /равняващи се на 4

311.61 евро/ – договорна лихва за периода от 01.01.2019 год. до 01.07.2021 год., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2021 год. до 16.12.2021 год. възлизало на 190.10 лв.