Решение № 1360 от 24.07.2024, Административен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 1360

Враца, 24.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Враца - V състав, в съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия:

МИГЛЕНА РАДЕНКОВА

При секретар МАРГАРИТКА АЛИПИЕВА като разгледа докладваното от съдия МИГЛЕНА РАДЕНКОВА административно дело № 20247080700251 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от АПК, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Производството по делото е образувано по жалба на П. П. В. от [населено място], действащ чрез пълномощника си адв. С. С. против Решение № 1040-06-10/01.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Враца, с което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-446-3 от 18.01.2024 г. на Ръководител „Осигуряване за безработица“ при ТП на НОИ – Враца.

С последното, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

В жалбата се изразява несъгласие с оспореното решение. Иска се неговата отмяна по съображения подробно изложени в жалбата. В с.з. жалбоподателят лично и чрез процесуалния си представител адв. С., подържа жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът - Директора на ТП на НОИ – Враца, редовно призован, чрез процесуалния си представител - юрисконсулт Ц. оспорва жалбата, като неоснователна и недоказана. Иска се потвърждаване на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, като правилни и законосъобразни. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

При така изложеното, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното :

Жалбата е подадена от надлежна страна и в законоустановеният срок, поради което същата е допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения:

С разпореждане [номер]-00-446-3 от 18.01.2024 г. на Ръководител „Осигуряване за безработица“ при ТП на НОИ – Враца, съгласно Заповед № 1015-06-98/27.05.2021 г. на Директора на ТП на НОИ – Враца – л. 74 от делото, на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 54а, ал. 1 от КСО и чл. 11, § 3, б. „а“ и § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на П. П. В. от [населено място], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Разпореждането е обжалвано пред Директора на ТП на НОИ – Враца, който се е произнесъл по жалбата с оспореното пред съда Решение № 1040-06-10/01.03.2024 г., с което е приел жалбата за неоснователна и е потвърдил разпореждане [номер]-00-446-3 от 18.01.2024 г. на Ръководител „Осигуряване за безработица“ при ТП на НОИ – Враца.

Изложил е мотиви, че за периода 05.10.2018 г. – 31.08.2023 г. жалбоподателят не е осъществявал дейност при прилагане на българското законодателство, нито Р България е била държавата по пребиваване по смисъла на разпоредбите на относимите регламенти в областта на социалната сигурност. Тези си изводи АО е обосновал с попълнената от лицето Декларация от 07.09.2023 г. – л. 109 и сл., относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, с която същото е декларирало, че през последните 5 години, преди годината на прекратяване на последната заетост, е живяло и работило в чужбина и се е позовал на Структуриран електронен документ с вх. № 1019-06-705*5/13.12.2023 г. Н006, с който е потвърдено, че мястото на пребиваване и работа на В. са в Германия и на потвърдени със СЕД U017 с вх. № 1019-06-705*6/29.12.2023 г. данни за периодите от 15.03.2017 г. – 14.03.2018 г. вкл. и от 05.10.2018 г. – 31.08.2023 г. вкл., като за периода от 15.03.2018 г. до 13.09.2018 г. В. е получавал парично обезщетение за безработица по законодателството на Германия.

По делото са разпитани свидетели – съпруга и приятел на жалбоподателя, според които същият е пребивавал в Германия 8-9 години, през този период се е прибирал за по седмица или две през годината, като от 2023 г. се е прибрал окончателно, закупил си е жилище в [населено място], където живее със съпругата си и двете им деца.

Страните нямат спор по фактите. Спорът в настоящото производство касае материалната законосъобразност на акта.

Доколкото в настоящият казус жалбоподателят В., който е гражданин на Република България, е с последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Федерална република Германия, а претендира изплащане на обезщетение за безработица от НОИ на РБ, приложение намират нормите на европейското законодателство, определящи общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Същите се съдържат в Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедура за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, т. е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави – членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3, § 1, буква з) от Регламент (ЕО) № 883/2004, същият се прилага към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно обезщетенията за безработица. Посоченият регламент въвежда материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето (чл. 11, § 3, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004), като чл. 6 въвежда и принципа за сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава – членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателство на всяка друга държава – членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Съгласно § 1 на чл. 65 от този регламент лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата – членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава – членка. Видно от разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, а съгласно § 5, б. а от същия член, безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Определение за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква р) от Регламент № 883/2004, като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Легално определение на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Последното се определя с оглед центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето и други примерно изброени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането). Съгласно § 2 на чл. 11 от последният регламент, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между понятията „пребиваване“ и „престой“. Тези определения са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на регламентите всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигуряване, отпускани по местожителство.

Спорът в настоящия казус е обусловен от отговора на въпроса дали престоят във връзка с упражняването на право на труд в друга държава-членка за период, по-голям от 5 години се превръща автоматично в право на пребиваване в тази държава-членка, което изключва възможността за прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности на гражданите на съюза и на гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава-членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37), т. е. получените права въз основа на нормите на директивата, респ. на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент на по-силното основание и приоритета на Регламента на ЕС пред вътрешните норми, разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имало по силата на регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004. В конкретния случай следва да се извърши преценка въз основа на елементите за определяне на пребиваването по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 г.