Решение № 260438 от 11.06.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 1 11.06.2021 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: дванадесети януари две хиляди двадесет и първа година В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Мл.с. ДЕТЕЛИНА ДИМОВА

Секретар Стойка Вълкова

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 2693 по описа за 2020 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д Л., трите със съдебен адрес гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 23, вх.А, ет.2, подадена чрез пълномощник адв.Маргарита Димитрова, както и въззивна жалба от Д.Д.Т. ***, подадена чрез назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адв.Мария Димитрова, с адрес на кантора гр.Бургас, ул.“Оборище“ № 90, ет.2, против решение № 260166/03.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 2014/2019 г. по описа на РС-Бургас.

С първоинстанционното решение Д.Д.Т. е ОСЪДЕНА да заплати на М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д Л., в качеството им на наследници на Н. И. Г., сумата от по 18226.66 лв. за всяка от ищците, представляваща припадащата им се главница, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 30.01.2019 г. до изплащането, и сумата от по

3170.66 лв. за всяка от ищците, представляваща припадащата им се договорна лихва за периода от 01.08.2016 г. до 20.03.2018 г., дължими по договор за паричен заем от 01.03.2012 г. и допълнително споразумение от 28.03.2016 г., като е ОТХВЪРЛЕН иска за договорна лихва за горницата над 3170.66 лв. до претендираните по 4780 лв. за всяка ищца, както и за периода от 01.04.2016г. до

31.07.2016г. и от 21.03.2018г. до

30.01.2019г. С решението Д.Д.Т. е осъдена да заплати на

М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д. Л. направените по делото разноски в размер от по 2064.95 лв. за всяка от тях.

С въззивната жалба на ищците М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д. Л. решението се обжалва в отхвърлителната му част, в която същото се счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита се, че съдът не разполага с правомощията служебно да се произнася по действителността на договора, от който произтичат претендираните права, както и, че БРС неправилно е преценил клаузата относно договорната лихва за нищожна, като във връзка с тези доводи се излагат съображения и се цитира практика на ВКС. Според въззивниците, уговорката за договорната лихва не противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й е близък до този на дължимата законна лихва за забава. При това, се счита за неправилен соченият от съда аргумент за неприлагане на чл.3, т.2 от договора, че уговорената лихва би била дължима за неопределен период от време, дори и след прекратяване на договора, като се сочи, че това не намира опора в закона, доколкото съобразно чл.111, б.“в“ от ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с тригодишна давност.

Счита се за неправилно и присъждането на лихвата до 21.03.2018 г., вместо до датата 20.06.2018 г., на която е изтекъл даденият от ищците четиримесечен срок за доброволно изпълнение на задължението, тъй като именно на тази дата длъжникът е изпаднал в забава. Претендира се от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и исковата претенцията да се уважи в цялост. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските за настоящата инстанция, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на въззиваемата-ответник Д.Т. – адв.Мария Димитрова, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба на ищците и на изложените в нея доводи, като се моли решението на БРС да бъде потвърдено в обжалваната му част.

С въззивната жалба на ответницата Д.Д.Т., подадена чрез особения й представител, първоинстанционното решение се обжалва в осъдителната му част, в която същото се счита за неправилно и незаконосъобразно. Счита се за неправилен изводът на съда, че исковата претенция е доказана, като се сочи, че съдът се е позовал на свидетелски показания, събрани в нарушение на забраната по чл.164, т.5 и т.6 от ГПК, тъй като ищците не могат със свидетели да установяват писменото съглашение между страните, неговото съдържание и да го опровергават, като твърдят, че то е различно от писмено обективираното. Според въззивницата-ответник съдът неправилно е приел, че показанията са допустими като такива за изпълнение на задълженията по договора и по-конкретно за предаване на парите на основание чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, като се счита, че посочената норма е неприложима за конкретния случай и съгласно чл.164, ал.1, т.4 от ГПК свидетелските показания са недопустими за доказване плащането на писмено установено задължение, включително и за извършено плащане между роднини. Отделно се сочи, че свидетелските показания са ценени безкритично от съда, без да се зачете заинтересоваността на свидетелите от изхода на спора и при липсата на конкретни техни възприятия за отношенията между страните. Вън въззивната жалба се счита за необоснован извода на районния съд, че ответницата е признала задълженията си с подписване на допълнителното споразумение към договора, като се сочи, че в същото не се съдържат такива изявления. За неправилен се счита и извода на съда, че вземането не е погасено по давност, за което се излагат съображения.

Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли предявения иск.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемите-ищци М.Г., М.М. и Р.Г.-Д. Л., в който се излагат подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба на ответницата и на изложените в нея аргументи, като се моли същата да бъде оставена без уважение, а решението на БРС да бъде потвърдено в обжалваната част.

Двете въззивни жалби са депозирани в срока по чл.259 ГПК и от лица, които имат правен интерес от обжалването, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

С оглед изложените във въззивните жалби доводи и становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Предявени са субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД.

Производството по гр.д.№ 2014/2019 г. по описа на БРС е образувано по исковата молба на М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д.

Л. против Д.Д.Т. за заплащане на всяка от ищците по 1/3 от следните суми: 54680 лв. – главница (по 18226.66 лева за всяка от тях), дължима по допълнително споразумение от 28.03.2016 г. към договор за заем от 01.03.2012 г., сключен между наследодателя на ищците Н. И. Г. и ответницата Д.Т., и 14340 лв. (по 4780 лв. за всяка от ищците), представляващи дължими договорна лихва за период от 30 месеца от датата на допълнителното споразумение до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата.

Ищците са изложили твърдения, че техният наследодател Н. И. Г., много обичал ответницата, която била негова племенница, помагал й винаги и при всяка възможност, тя разчитала на оказваната й помощ и затова в края на 2011 г. го помолила да й даде в заем сумата от 50000 лв. Твърди се, че наследодателят Н. Г.се съгласил и предоставил на ответницата исканата сума, като парите й били преведени от сметката на първата ищца М.Г. на три транша – 12000 лв. на 02.12.2011 г., 5000 лв. на 14.12.2011 г. и 33000 лв. на 28.02.2012 г., а след като цялата сума била преведена двамата оформили отношенията си в писмен договор от 01.03.2012 г., в който била уговорена и лихва върху дадената в заем сума в размер на 11.5 %, платима на всеки три месеца по банков път. Твърди се, че ответницата не успявала да изпълнява поетите с договора задължения, поради което се наложило да се подпише допълнително споразумение между нея и Г., с което задължението й било признато и новирано, като тя се задължила да върне сумата от 54680 лв., включваща първоначално дължимата главница от 50000 лв. и неизплатената лихва, а за в бъдеще лихвата била намалена на 10.5 %. В тази връзка се твърди, че наследодателят изпратил на ответницата текста на споразумението на 25.03.2016 г. по имейл и тя го подписала на 28.03.2016 г. с нотариална заверка на подписа й, след което го върнала на Г., но той не успял да го подпише, тъй като междувременно загинал при ПТП. Тъй като ответницата не изпълнявала договорните си задължения – изплатила само 1960 лв. лихви, на 26.05.2017 г. ищците й отправили нотариална покана за прекратяване на договора, като й дали срок от 4 месеца да плати всички суми по него в общ размер от 61372 лв. Поканата била връчена на Т. на 20.02.2018 г., но до настоящия момент плащания от нея не са извършени. Предвид това, ищците претендират от ответницата да им заплати главницата по заема от 54680 лв., съобразно допълнителното споразумение и 14340 лв. договорна лихва за 30 месеца (по 478 лв. на месец) за периода от 01.04.2016 г. до подаване на исковата молба.

За установяване на твърденията си ищците са представили писмени доказателства – 3 броя преводни нареждане за банкови преводи от сметката на ищцата М.Г. по сметка на ответницата Т. от 02.12.2011 г., 14.12.2011 г. и 28.02.2011 г., за сумите съответно от 12000 лв., 5000 лв. и 33000 лв., с основание за преводите – заем; Договор за паричен заем от 01.03.2012 г., сключен между Н. Г.– заемодател и Д.Т. – заемател, за предоставяне в заем на сумата от 50000 лв. за неопределен срок от време, като заемателят се е задължил да изплаща годишна лихва в размер на 11,5 % върху заемната сума по банков път след изтичане на всеки три месеца; Допълнително споразумение от 28.03.2016 към договора за паричен заем от 01.03.2012 г., което влиза в сила на 01.04.2016 г. и с което страните по него са се споразумели, че заемната сума от 50000 лв. се увеличава с 4680 лв. и става 54680 лв., лихвата върху нея на годишна база се променя от 11,5 % на 10,5 % и месечната лихва в размер на 478 лв. се изплаща ежемесечно в края на всеки изтекъл месец, а при непревеждането на лихвата в срок, тя се капитализира и лихвата върху цялата сума се увеличава с 0,15 %.; електронна кореспонденция между страните по договора за заем; нотариална покана; платежни нареждания за извършени плащания от ответницата на лихва по договора; удостоверение за наследници и за родствени връзки.

Ищците са ангажирали и гласни доказателства – св.М.(съпруг на ищцата М.М.) и св.П.(брат на ищцата М.Г.), от показанията на които, преценени по реда на чл.172 ГПК, се установява, че в края на 2011 г. наследодателят Н. Г.е дал в заем на ответницата сумата от 50000 лв., която й била преведена на три транша от сметката на М.Г. от негово име, а след това бил сключен и писмен договор за заем, като парите били на Г., но реално били преведени от сметката на неговата съпруга. От свидетелските показания се установява също, че поради невъзможността на ответницата да обслужва заема, тя и вуйчо й постигнали съгласие да подпишат допълнително споразумение, с което да преуредят отношенията си и неплатените лихви да се включат в главницата.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Д.Д.Т., чрез назначения й от съда особен представител адв.Димитрова, с който предявения иск е оспорен като неоснователен. Счита се, че Т. не дължи връщане на заем по представения договор, тъй като от съдържанието му не се установява, че сумата е предадена на ответницата и липсва изявление в договора и в допълнителното споразумение сумата да е получена от нея, като се оспорва твърдението в исковата молба, че извършените от сметката на М.Г. парични преводи, са свързани с договора. Твърди се, че след като допълнителното споразумение не е подписано от заемодателя, то не е породило нова облигационна връзка между страните. Счита се, че представените платежни нареждания за платена лихва от ответницата също не са признание за съществуването на задължението. Направено е възражение за погасяване по давност на вземането за главница и лихви.

Първоинстанционният съд е приел, че Г. и ответницата са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за паричен заем, установено от събраните по писмени и гласни доказателства, като наследодателят на ищците дал в заем на племенницата си Т. сумата от 50000 лв., която е дадена на три транша, по банков път, от сметката на съпругата на Г., а договорът като писмен акт е подписан по-късно и е уредил документално облигационното заемно правоотношение с възпроизвеждане на уговорените за него съществени параметри. По отношение на представеното допълнително споразумение от 28.03.2016 г., с нотариална заверка на подписа на Т., съдът е приел, че макар и същото да не е подписано от Г., който междувременно е починал, неговите клаузи са породили действие и са обвързали страните, предвид водената между двамата електронна кореспонденция и изразеното от ответницата писмено съгласие на предложеното от вуйчо й допълнително споразумение. Поради това, БРС е приел, че е налице съвпадане на насрещни волеизявления на страните и изменение на писмения договор, което е породило последиците си, като страните са обвързани от тези допълнителни уговорки. В тази връзка, районният съд е приел, че споразумението е преуредило договора за заем и съгласно същото към 01.04.2016г. (когато уговорката влиза в сила) ответницата е дължала на вуйчо си 54680 лв. главница, с 10.5% възнаградителна лихва, като е взето предвид и обстоятелството, че след постигане на допълнителната уговорка ответницата е платила на няколко пъти малки суми по заема – платени са общо 1960 лв. за лихви през 2016 г., след смъртта на заемодателя Г.. За неоснователно е счетено възражението на особения представител на Т. за погасяване на вземането по давност, като е прието, че предвид липсата на срок за връщане на главницата, същата е изискуема веднага (арг. чл.84, ал.2 ЗЗД) и давността тече от подписване на договора за заем през 2012 г. (чл.114, ал.2 ЗЗД), като би изтекла за главницата през 2017 г., но през март 2016г. страните са постигнали съгласие за преуреждане на дълга с допълнително споразумение, с което тя всъщност е признала дължимостта на сумите по заема, размера на главницата и лихвата, поради което признанието на дълга е прекъснало давността. Относно договорните лихви е прието, че те се погасяват с 3-годишна давност и част от тях, както са уговорени с главния договор, са били погасени (тези за 2012 г. и началото на 2013 г.), но с подписване на споразумението ответницата е признала целия дълг, заедно с лихвите и по този начин се е отказала от давността за тях, като въпросите за дължимостта на главницата и лихвите са преуредени и дългът е признат изцяло, поради което нова давност тече от 28.03.2016 г. и същата не е изтекла към подаването на исковата молба – 30.01.2019 г., поради което вземанията, предмет на допълнителното споразумение, не са погасени по давност. С оглед тези мотиви, БРС е уважил иска за главницата като основателен и доказан в претендирания размер от 54680 лв., или по 18226.66 лв. за всяка от ищците, съобразно наследствения им дял по 1/3 от вземанията.