Решение № 1433 от 03.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1433 гр. Плевен, 03.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20264430102454 по описа за 2026 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Й.

Б. Й., ЕГН **********, против ***, ***. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен ***, съгласно който страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 3000 лева, с първи падеж на месечната вноска на 20.09.2025 г. и последен падеж на 13.02.2027г. Сочи се, че общата сума, която следва да бъде върната е в размер на 4050 лева, представляваща сбор от следните суми: отпуснатия кредит в размер на 3000 лева и лихва в размер на 1050 лева. Посочен е лихвен процент в размер на 23,33% и ГПР в размер на 49.66 %. Ищецът сочи, че по силата на т.4 от договора ГПР, който е в размер на 49.66%, изчислен по реда на чл. 8. 4 от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като Годишен процент от общия размер на предоставения кредит; в СЕФ е посочено, че при изчислението на ГПР се вземат предвид следните условия: а) Договорът за кредит ще остане валиден през договорения период и че кредиторът и заемополучателят ше изпълнят задълженията си съгласно условията и в сроковете, посочени в договора, б) лихвеният процент е фиксиран и остава непроменен за срока на договора. Сочи, че в т. 5 от договора е посочено, че 1 кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на дружеството. Същевременно е предвидено, че със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е бил запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, което да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Твърди се, че дължимата сума за прeдоставената гаранция е в размер на 3 479,00 лева, разсрочена в 18 броя погасителни вноски с първа дата на плащане 21.09.2025г. и последна дата 13.02.2027г. Сочи, че в СЕФ е записано, че договорът за гаранция представлява допълнителна възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора, като очакваните разходи за потребителя възлизат на 3180,00 лева и тези разходи не се включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1 от ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита, но същевременно в погасителния план към договор за гаранция №1495099 е видно, че общият размер на дължимите вноски по гаранцията възлиза на 3479.00 лева. Счита, че Договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазването на чл. 11 ал. 1 т. 10, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно посочване на допусканията и определянето на разходите /ГПР/ и не е посочена по ясен, точен и недвусмислен начин общата сума, дължима по кредита. Ищецът счита, че ако възнаграждението за поръчителство бъде включено в общия разход, ГПР би бил по-висок. Излага аргументи защо този разход следва да се включи в ГПР.

Сочи, че кредитора и гаранта са свързани лица и предоставянето на гаранцията не представлява напълно самостоятелна услуга, независима от договора за кредит, поради което възнаграждението по договора за гаранция следва да се квалифицира като разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е пряко свързано с отпускането на кредита, предварително известно е на кредитора, и е дължимо от потребителя във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит. Твърди, че клаузата на т. 5 от договора за кредит, касаеща задължение на кредитополучателя за учредяване на обезпечение е нищожна, т.к. съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от 2 неизпълнение на това задължение. Твърди, че посочените в т. 5 алтернативи привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Счита, че реално за кредитополучателя е липсвала алтернатива за обезпечението. Сочи също, че предоставяне на преддоговорна информация на кредитополучателя не е извършено съгласно разпоредбата на чл.5 от ЗПК, като на потребителят преди да е обвързан от Договора не му е предоставен съобразно неговите предпочитания на различни предложения и информация под форма на СЕФ, т.к. е видно, че процесния договор за кредит и СЕФ са подписани на една и съща дата. Твърди, че не е имал възможност за индивидуално договаряне, и уговорките за поръчителство по ДПК и респективно свързания с него договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, близка по размер предоставената в заем сума.

Отправено е искане за прогласяване недействителността на ***, сключен между страните на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1 и чл.11, т.10 от ЗПК а при условията на евентуалност - за прогласяване на осн. чл. 26 ал. 1 пр. 1 и 3 от ЗЗД нищожността на клаузата на чл. 5 от *** Претендира разноски.

Ответникът моли съда да отхвърли иска като неоснователен, заявява, че ищецът доброволно е избрал соченото обезпечение, че това не е било задължително условие за отпускане на кредита. Твърди, че договорът за гаранция е самостоятелно правоотношение между потребителя и гаранта и искът е следвало да се насочи към гаранта. Твърди, че ищецът е получил СЕФ преди сключване на договора с цялата информация и след това е избрал да сключи процесния ДПК. Заявява, че възнаграждението на гаранта не представлява разход по кредита и не следва да се сключва в ГПР, счита, че твърденията в ИМ са недоказани и искът е неоснователен и недоказан.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не се спори между страните, а и от представения по делото екземпляр се установява, че между ищеца, като кредитополучател, и ***, е сключен ***, с който на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 3000.00 лева, със срок на заема 18 месеца, с последна падежна дата 13.02.2027г., при лихвен процент 23.33%, в размер на 1050.00 лева, и посочен 3

ГПР от 49.66%. Съгласно чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено *** в полза на кредитора. С одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Въпреки, че от ответникът е изискан договорът за гаранция/поръчителство/ от 21.08.2025г., сключен между ***, и ищеца, той не е представен по делото, независимо, че следва да се намира в ответника, доколкото поръчителят следва да е одобрен от него и при неизпълнение кредиторът следва да може да се обърне към този поръчител за изпълнение на задълженията по договора. Поради горното, съдът намира, че на осн. 161 от ГПК, всички посочени от ищеца реквизити на договора за гаранция, са доказани – Договорът за гаранция от 21.08.2025г. с *** обезпечава *** за отпуснатата сума 3000.00 лв./1533.88 евро Видно от представения от ищеца погасителен план, размерът на поръчителството възлиза на 3179.83лв/ 1625.90 евро. В СЕФ към договора за заем е посочен фиксиран годишен лихвен процент 49.66 %, и е посочено че за този кредит се иска обезпечение – договор за предоставяне на поръчителство/гаранция - в част 2, т. 8 от СЕФ. В част 4.3 от СЕФ се сочи, че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите за отпускане на кредит в желания размер и при предлаганите от кредитора условия. Посочено е, че гаранцията е допълнителна възмездна услуга, и че очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 3180.00 лв., които не се включват в ГПР по кредита, т.к. не влизат в общия разход на кредита, т.к касаят допълнителна услуга, незадължително условие за отпускане на кредита.

При така установеното от фактическа страна, и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем страни са ищецът - като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника - потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по 4 настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно. Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от договора за заем, установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК.

Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на същия работен ден, чрез сключване на договор с конкретно посочено от кредитора лице за поръчител, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2,т. 19 и т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Заплащането на това възнаграждение е известно на кредитора като размер, независимо, че той не е посочил в СЕФ кой гарант сочи и би одобрил. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, което изрично се признава от ответника и се извлича от съдържанието на т. 4 от него – общият разход включва само договорната лихва. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения 5 от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. В процесния договор, с посочения процент на ГПР – 49.66%, формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае изрично предвидено в договора обезпечение на вземанията по договора. Разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, дори изрично посочен в преддоговорната информация – 3180лв., и той надхвърля размера на заетата сума от 3000лв. При това положение, доводите на ответника за доброволност при избора на обезпечение, не могат да бъдат приети от съда, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Изложеното води и до извод, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция няма за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.