Решение № 69 от 06.04.2023, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. Враца, 06.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Пенка П. П. при участието на секретаря Христина Т. Цекова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20231400500051 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

С Решение № 364/21.06.2022 г. по гр.д.№ 285/2022 г. на Районен съдВраца е отхвърлен предявеният от М. К. И. против А. Ц. А. осъдителен иск за сумата 787,04 лв., представляваща неплатени арендни вноски за стопанските 2018/2019 г. и 2019/2020 г. по договор за аренда на земеделска земя от 06.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане. Със същия съдебен акт е оставен без разглеждане като процесуално недопустим евентуален осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 787,04 лв., представляваща неплатени арендни вноски за стопанските 2018/2019 г. и 2019/2020 г. по договор за аренда на земеделска земя от 06.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане.

Този съдебен акт е обжалван изцяло с въззивна жалба вх.№ 10024/06.07.2022 г., подадена от от адв.М. Г., в качеството й на пълномощник на М. К. И..

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и постановено при съществени нарушения на материалния закон и процесуалните правила.

Въззивникът изразява несъгласие с изводите на районния съд, че след като неизпълнението на задължението за рентното плащане не е определено в договора, то следва от естеството на вещта и е по местонахождението й, т.е. в стопанския двор в с.***. Навежда доводи, че в договора за аренда действително не е посочено местоизпълнението на задължението за 1 получаване на рентата в натура, поради което задължението е търсимо и кредиторът трябва да поиска изпълнение по адреса или седалището на длъжника, а когато е договорено предаване на вещ, същото следва да бъде изпълнено по местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението. Прави анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на който обобщава, че по делото е установено, че са били поставени обяви от арендатора А. А., че арендното плащане в натура ще се извършва в стопанския двор в с.***, но също така е установено, че раздаването на рентата е извършвано по списък, в който не е фигурирало името на ищеца. Изтъква, че ответникът не твърди и по делото не са събрани доказателства, от които да се установява, че определена за ищеца рента в натура и по-конкретно частта от същата, включваща кюспе и олио, се е намирала в стопанския двор на земеделския производител. Ето защо въззивникът счита, че не може да се приеме за правилен изводът, че е проявил бездействие като сам не е потърсил вземането си в натура по местонахождението на вещта в момента на пораждане на задължението.

На следващо място в жалбата се посочва, че районният съд не е съобразил уговореният срок на изпълнение, а именно – след приключване на стопанската година, т.е. след първи октомври. Навеждат се доводи, че от договора не става ясно в чия полза е уговорен срока, поради което следва да се приеме, че същият е уговорен и за двете страни, т.е. нито длъжникът може да престира, нито кредиторът може да изисква изпълнение преди срока. Ето защо не може да се приеме, че кредиторът е бездействал и е изпаднал в забава, след като длъжникът е решил да изпълни предсрочно задължението си. Развиват се и съображения, че след като задължението е за предаване на вещи и ако действително кредиторът е в забава, то съгласно чл.97 ЗЗД длъжникът може да се освободи от задължението като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Посочва се, че в случая няма данни ответникът да се е освободил от задължението си по посочения ред. Прави се обобщение, че ответникът не е изпълнил задължението си, тъй като от една страна не е включил ищеца в списъка на арендодателите, а от друга страна – не е спазил договорения срок на изпълнение.

Въззивникът счита, че след като не е получил дължимото за двете стопански години в договорените размери и срокове, за него се поражда интерес от изпълнение в паричен еквивалент, съгласно чл.79 ЗЗД. Посочва, че е изпратил нотариална покана от 13.05.2020 г., в която е заявил, че вече няма интерес да получи дължимото си рентно плащане в натура и претендира паричната равностойност на същата, и е обективирал волята си за разваляне на договора. Изтъква, че след получаването на нотариалната покана, ответникът не е взел отношение, нито е предложил изпълнение на задължението си в натура, поради което за ищеца е налице правен интерес да заяви парична претенция, тъй като престацията в натура – жито, кюспе и олио, позволява изпълнение само в определеното в договора време.

В жалбата се твърдят нововъзникнали обстоятелства, а именно, че в периода на разглеждане на делото и след връчване на атакуваното решение ищецът е посетил отново стопанския двор на ответника за получаване на рентата си в натура, но от присъстващите там лица – дъщерята на арендатора и нейният съпруг отново не му е била предадена дължимата рента с 2 обяснението, че не е включен в списъците, а арендаторът избягва срещи с него и не отговаря на телефонните му повиквания.

По отношение на произнасянето на районния съд по евентуалния иск се навеждат доводи, че неправилно същият е разгледан в хипотезата на възникнали облигационни отношения, а е следвало да бъде разгледан при наличието на прекратен договор за аренда

Въззивникът моли решението да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде уважен изцяло главния иск, респ. при отхвърляне на същия – да бъде уважен предявения евентуален иск.

Претендира присъждане на деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 11407/02.08.2022 г. от адв.П. П., в качеството й на пълномощник на въззиваемия ЗП А. Ц. А., в който се оспорва основателността на въззивната жалба. Изразява се становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Навеждат се доводи, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът правилно е изходил от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и от заявеното в петитума искане за защита и след като е обсъдил релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните е приложил правилно материалния закон. Посочва се, че от изложеното в исковата молба е видно, че се търси парично плащане, а не дължимата престация по договора за аренда. С предявения иск за реално изпълнение по чл.79, ал.1 ЗЗД се защитава правото на кредитора да получи първоначално дължимото. За да се уважи иска за неизпълнен договор, длъжникът трябва да е в забава, която предпоставка не е налице, тъй като по делото е установено, че престацията не е потърсена от ищеца. Според въззивамия, дори и да е настъпило твърдяното от ищеца разваляне на договора на основание чл.87, ал.2 ЗЗД, ищецът отново може да иска само дължимото, тъй като паричната равностойност на дължимата непарична престация не е идентична с пропуснатата полза, която се дължи като вид обезщетение при неизпълнение на договорно задължение. След като не се твърди настъпване на вреди и пропуснати ползи, искът може да е само за осъждане на длъжника да престира дължимото по договора.

Възиваемият счита, че правилно районният съд е приел, че задължението е търсимо по смисъла на чл.68, б.”в” ЗЗД и кредиторът е трябвало да потърси изпълнение на място, различно от своето седалище, което не е сторил. Изтъква, че ищецът е бил неизправна страна и е изпаднал в забава като кредитор /чл.97, ал.1 ЗЗД/, доколкото неоправдано не е приемал предложеното му изпълнение, тъй като не е потърсил дължимата престация, нито пък е оказал необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.

Според изложеното в отговора, районният съд правилно е приел, че предявеният иск е неоснователен и недоказан, тъй като се претендира нещо различно от уговореното, което противоречи на принципа на точното изпълнение и на принципа на реалното изпълнение – чл.63, ал.1 и чл.79, ал.1 ЗЗД, след като няма постигната договорка за даване вместо изпълнение.

Въззиваемият счита, че с изложеното във въззивната жалба, въззивникът се опитва да измени искането си, което обаче е могъл да стори само в първоинстанционното производство.

3

Изразява се становище, че евентуалният иск правилно е оставен без разглеждане като недопустим, тъй като същият е приложим само когато ищецът не разполага с друг иск.

Въззиваемият моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да му бъдат присъдени направените разноски през въззивната инстанция.

При първоначалното постъпване на посочената въззивна жалба в ОС— Враца е образувано в.гр.д.№ 332/2022 г., по което е постановено Определение № 424/01.09.2022 г. С този съдебен акт въззивният съд е обезсилил като недопустимо Решение № 364/21.06.2022 г. по гр.д.№ 285/2022 г. на РС-Враца в частта, имаща характер на определение, с която е оставен без разглеждане като процесуално недопустим евентуален иск по чл.59 ЗЗД за сумата 787,04 лв., представляваща неплатени арендни вноски за стопанските 2018/2019 г. и 2019/2020 г. по договор за аренда на земеделска земя от 06.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане, и е прекратено производството. Делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за това, че ответникът се е обогатил без основание, ползвайки имота на ищеца, като са дадени и конкретни процесуални указания.

С Решение № 744/14.12.2022 г. по гр.д.№ 285/2022 г. РС-Враца е отхвърлил предявения от М. К. И. против А. Ц. А. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 846,95 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание през 2018/2019 и 2019/2020 стопански години на собствените му земеделски земи м с.***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска до окончателното й изплащане.

Против този съдебен акт е постъпила въззивна жалба вх.№ 18593/29.12.2022 г. от адв.М. Г., като пълномощник на М. К. И., в която се поддържа, че решението е неправилно. Навеждат се доводи, че според практиката на ВКС и правната теория, лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното задължение е обстоятелството дали вещта е реално ползвана и получени ли са приходи от това. Въззивникът счита, че първоинстанционното решение противоречи на тези основни принципи, тъй като районният съд е приел, че евентуалният иск е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал, че ответникът реално е ползвал собствената земя на ищеца. Посочва, че въпреки липсата на необходимост е представил доказателства, от които е видно, че за стопанската 2019/2020 г. са дублирани четири земеделски имота, които са заявени за ползване и от двете страни по делото, като заявеното от А. А. ползване е без основание, тъй като арендният договор вече е бил прекратен. Според изложеното в жалбата, ответникът се е обогатил за сметка на М. И. като е спестил имущество – обраните плодове от вещта не са били предоставени на собственика й. Навеждат се и доводи, че дори да се приеме, че А. не е ползвал лично земеделската земя, е възпрепятствал собственика на земята да я ползва по предназначение, заявявайки я за обработка по реда на чл.37в ЗСПЗЗ. При тези съображения въззивникът счита, че искът с правно основание чл.59 ЗЗД е доказан по основание и размер и при постановеното отхвърляне на главния 4 иск е следвало да бъде уважен.

Въззивникът моли съдът да се произнесе по иска с правно основание чл.59 ЗЗД в условията на евентуалност, ведно с произтичащите от това правни последици.