Решение № 2170 от 05.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2170 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330100536 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. И. Д., ЕГН ********** против „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

В исковата молба се твърди, че на 01.08.2013 г., в полза на „Ти Би Ай кредит“ ЕАД, бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 8200/2013 г. по описа на ПРС, срещу В. И. Д., за следните суми: 538 лева – главница по Договор за кредит от 01.08.2008 г., 134.19 лева – договорна лихва за периода от 15.09.2010 г. – 22.04.2013 г., ведно със законната лихва от 18.05.2013 г., 125 лева – разноски по ч.гр.д.

Твърди, че въз основа на така издадения изп. лист, по молба на ответника „АПС Бета България“ ЕООД, на 08.04.2024 г. е образувано *****, което поради липса на местна компетентност е прехвърлено на *****, където е образувано под *****..

Твърди още, че преди това, по същия изп. лист е било образувано *****, което е било прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като не били извършвани никакви изп. действия от 2014 г.

Ищецът заявява, че не дължи сумите по издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, тъй като дългът бил погасен по давност.

Счита, че погасителната давност за вземането е започнала да тече на 01.01.2015 г., след прекратяването на изп. дело през 2014 г., поради неизвършени изп. действия, до 01.01.2020 г., е изминал период от 5 години.

Предвид изложеното, искането е да се уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „АПС Бета България“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск.

Твърди, че на 01.08.2008 г. е сключен Договор за кредит № ***** между В. Д. и „Ти 1

Би Ай Банк“ ЕАД, като поради необслужване на кредита, Банката се е снабдила с изпълнителен лист по ч.гр.д. № 8200/2013 г. по описа на ПРС, въз основа на който е образувано *****. Въз основа същия изп. лист след прекратяване на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на горното изп.д. е образувано ново изп. д. № *****, изпратено по компетентност на *****, при когото е образувано под № ***.

Твърди, че с договор за цесия от 23.02.2015 г. вземането по изпълнителния лист на Банката е прехвърлено на „АПС Бета България“ ЕООД.

Поддържа, че за събиране на процесното вземане, кредиторът многократно е предприемал действия по принудително изпълнение с оглед удовлетворяване на претенцията си, като до съдебния изпълнител са подавани множество молби за извършване на принудителни действия.

Поддържа, че не е изтекла погасителната давност за вземането.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Евентуално, прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Няма спор между страните, а и това се установява от приетия по делото изпълнителен лист, че в полза на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД, ЕИК 121554961, е издаден на 01.08.2013 г. изпълнителен лист, срещу ищеца В. И. Д., по ч.гр.д. 8200/2013 г. по описа на РС – Пловдив, за следните суми: 538 лева – главница, дължима по договор за кредит от 01.08.2008 г.;

134.19 лева– договорна лихва за периода 15.09.2010 г. – 22.04.2013 г.; законна лихва от 18.05.2013 г. до окончателно изплащане на сумата, както и сумата от 25 лева – държавна такса и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, които вземания са били прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД, чрез договор за цесия.

Въз основа на така издадения изпълнителен лист, е образувано *****, с район на действие – Софийски градски съд.

С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.

В производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора, съгласно чл.

415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая, издадената заповед за изпълнение на парично задължение и 2 издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 8200/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни последици. Именно поради това искът по чл. 439 ГПК може да се основа само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се преклудира.

Съобразно с установените по делото факти и разпоредбата на чл. 439 ГПК, даваща възможност на длъжникът по изпълнителното производство да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, при условие, че възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт, следва да се приеме, че в настоящия случай спорът се свежда до това изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесните вземания в период след възникването им до момента на предявяване на иска.

С оглед характера на вземанията за дължими суми по договор за кредит и разпоредбата на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, съдът намира, че се касае за вземания, които се погасяват с изтичане на пет и три годишна давност, съответно за главница и лихва.

Относно твърденията на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу него изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В същото се прие, че задължителните указания, дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на 3 експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

От приложеното *****, с район на действие – Софийски градски съд, се установява следното: н а 12.09.2013 г. е подадена молба /л.46/ от взискателя до ЧСИ за образуване на изпълнително дело пред ****************, с район на действие – Софийски градски съд, въз основа на издадения изпълнителен лист от 01.08.2013 г. В нея са посочени конкретни изпълнителни способи при липса на доброволно плащане – запори и възбрани. По делото са извършени справки за имущественото състояние на длъжника.

Молбата е изпълнително действие и прекъсва давността, предвид изричното посочване на способ /в този смисъл задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10/.

Впоследствие са извършени справки за имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не представляват действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са част от динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ. Изпращането на покана за доброволно изпълнение също не представлява изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно ТР/.

По изп. дело, след 12.09.2013 г., не са предприемани или искани изпълнителни действия до 24.09.2021 г. /л.132/, когато е депозирана от „АПС Бета България“ ЕООД молба по изпълнителното дело, в която е посочен конкретен изпълнителен способ при липса на доброволно плащане – запори на МПС.

По изп. дело, на 03.10.2022 г. /л.131/, е депозирана от „АПС Бета България“ ЕООД молба по изпълнителното дело, в която е посочен конкретен изпълнителен способ при липса на доброволно плащане – запор на трудово възнаграждение.

По изп. дело, на 10.04.2023 г. /л.128/, е депозирана от „АПС Бета България“ ЕООД молба по изпълнителното дело, в която е посочен конкретен изпълнителен способ при липса на доброволно плащане – запор на трудово възнаграждение.

След този момент не са осъществени изпълнителни действия в хода на изпълнителното производство, като последното е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 09.04.2024 г. /л.141/.

Между страните не е спорно и, че въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изп. д. № *****, изпратено по компетентност на *****, *****, с район на действие – Окръжен съд – Пловдив, при когото е образувано под *****.