Решение № 4869 от 16.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4869 гр. София, 16.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Виктория Недева при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100510029 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 29.06.2022, постановено по гр.дело № 61716/2021г. по описа на СРС, ГО, 56 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „С.Б.“ ЕООД срещу Б. И. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 от КТ, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 933, 38 лева – неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване на квалификацията от 08.05.2019г. и за сумата от 28 лева – обезщетение за забава върху главното задължение за периода от 27.04.2021г. до 19.07.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4720/2021г. по описа на РС – Плевен.

Срещу решението е подадена законоустановения срок въззивна жалба от ответника Б. И. С., в която са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди неправилност на изводите на съда в частта, в която е прието за неоснователно релевираното от ответницата възражение за прекомерност на претендираната неустойка. Сочи, че разходите 1 за обучение, направени от работодателя за обучение на работника по договора по чл. 235, вр. чл. 234 от КТ, представляват имуществени вреди и подлежат на връщане, но ако работникът е изпълнил задължението си да работи при работодателя и е работил за определен срок, то връщане се дължи само за неотработения срок, а дължимото се определя на база действителното неизпълнение. Въз основа на изложеното и при съобразяване на обстоятелството, че ответницата е работила при ищцовото дружество 14 месеца от общо уговорения срок от 18 месеца, е направен извод, че дължимата неустойка е в размера, съответващ на периода на неизпълнение и възлиза на сумата от 266, 62 лева. Доколкото посочената сума е призната като дължима от длъжника в заповедното производство и в този смисъл не е част от предмета на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което претенциите да се отхвърлят в цялост.

Въззиваемата страна „С.Б.“ ЕООД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения за неоснователност. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че претендираната неустойка не е нищожна, тъй като е била уговорена за обезпечаване изпълнението на едно непарично задължение – полагане на труд за един определен срок от провеждане на обучението, който срок от 18 месеца не е прекомерен и необоснован, а от друга страна характерът на обезпеченото задължение като непарично изключва оценката на неизпълнението в точно определен паричен еквивателент. В този смисъл счита за правилен изводът не първоинстанционния съд, че очакваните вреди от неизпълнението не се съизмеряват и ограничават единствено до разходите, които работодателят е направил във връзка с обучението, като за неизпълнение на задължението на служителя по договора не е предвидено друго обезпечение, освен неустойката по чл. 12 от договора. Изложени са съображения за неоснователност на релевираното възражение за прекомерност на неустойката спрямо размера на действителните вреди, доколкото последните не се ограничават само с разходите за обучение, а и с това, че работодателят се лишава от служител с определени качество и по-висока квалификация за определен период време.

По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното 2 решение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материално-правни норми. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност приема следното:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

В първоинстанционното производство са приети за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: между страните по делото е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 430071/29.05.2017г., въз основа на който ответницата Б. И.

С. е изпълнявала длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, както и че правоотношението е било прекратено считано от 15.12.2020г. по силата на Заповед № 1389/15.12.2020г., издадена на основание чл. 326, ал. 1 КТ – въз основа на отправено писмено предизвестие от работника с молба от 14.10.2020 г.

Установено е, че на 08.05.2019г. между „С.Б.“ ЕООД, в качеството на работодател, и Б. И. С., в качеството на служител, е сключен договор за повишаване на квалификация, въз основа на който ищцовото дружество се задължило да проведе курс за повишаване на квалификацията на ответницата, а служителят се задължил да я усвои. Посочен е конкретния предмет на обучение по два курса, както следва: Basic Shift Management Class и Advanced Shift Management Class. В клаузата на чл. 12 от договора служителят поел задължение да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване. Според уговореното в чл.

13 при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя преди изтичане на сроковете по чл. 12, същият дължи заплащане на 3 работодателя на неустойка в размер на 1 200 лева.

Между страните по делото не е спорно, че в изпълнение на поетата обвързаност по силата на договор за повишаване на квалификацията, ответницата е преминала двата курса на обучение – Basic management Course и Advanced Shift Management Course, приключили съответно на 18.05.2019г. и 19.09.2019г., както и че уговореният 18-месечен срок, през който служителят се задължил да работи при ицщовото дружество, е започнал да тече от 19.09.2019г. и съответно изтича на 19.03.2021г.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 234, ал. 1 КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация), а според ал. 2, с договора се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Съгласно ал. 3 на чл. 234 от КТ, с договора страните могат да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задължението за работа за определен срок при същия работодател.

Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнение. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал.

3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. По 4 отношение изпълнението на договора по чл. 234, ал. 1 КТ и отговорността при неизпълнение приложими са общите правила на гражданския закон. Когато в договора страните отнапред са определили обезщетението за вреди /в определен или определяем размер/, дължимо от работника или служителя поради неизпълнение на задължението да работи при същия работодател за уговорения срок, по същността си тази уговорка има характер на неустойка и приложими са правилата на чл. 92 ЗЗД. При договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сума за разходите по обучението /за разлика от договора за ученичество – чл.

230-232 КТ/. Следователно този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните.

Сключеният между страните договор за повишаване на квалификация от 08.05.2019г. има характер на такъв по чл. 234 КТ. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 665/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г., IV г.о. и решение № 9/14.02.2012 г. по гр. № 689/2012 г., III г.о. решение № 227 от 19.04.2011г. на ВКС по гр.д. № 1861/2010г.,

IV ГО; решение № 28 от 01.07.2011г. на ВКС по гр.д. № 243/2010г., IV ГО, решение № 272 от 05.10.2011г. на ВКС по гр.д. № 1637/2010г., III ГО, решение № 141 от 27.06.2022г. на ВКС по гр.д. № 3429/2021г., IV ГО и др., договорът по чл. 234 КТ има характер на трудов, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и изпълнението, и следва да се приложи гражданския закон, относно отговорността при неизпълнение. Ето защо, доколкото договорът се подчинява на общите правила по ЗЗД относно неговото изпълнение, съдът следва да се произнесе по валидността на неустоечната клауза и съответствието й с добрите нрави, както и е длъжен да се произнесе по направено изрично възражение за намаляване размера на неустойката по реда н а чл. 92, ал. 2 ЗЗД – ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти.

Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че релевираното възражение по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за нищожност на процесната неустойка поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. Според 5 мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При възражение за нищожност на неустойка поради противоречието й с добрите нрави съдът следва да се съобрази и с утвърдените в практиката на ВКС критерии: естеството на задължението, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнените вреди, както и други фактори, произтичащи от спецификите на конкретния случай. Неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.