Решение № 1670 от 09.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1670 гр. Пловдив, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330112220 по описа за 2025 година намира следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Т. М. Г. против „Стик - кредит“ АД, с която се иска да се признае недействителността на клаузата на чл. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ............, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, както и на клаузата на чл. 27, във вр. с чл. 17 от същия договор, предвиждаща заплащане на неустойка.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ........., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от ............при фиксиран лихвен процент 36,00 % и ГПР 42,58 %. Излагат се съображения за недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК и за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка. Договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. В договора не бил посочен начинът на изчисляване и на формиране на ГПР, респ. общо дължимата сума.

Неустойката представлявала скрито оскъпяване и следвало да бъде включена в ГПР, при което било нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Наведени са множество алтернативни възражения за нищожност на клаузата за неустойка – на ищеца му е все едно кое от тях ще се приеме за основателно, стига съдът да уважи претенцията му: твърди се, че тя е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, както и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се покривали от ГПР и по 1 този начин се надвишавало изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради противоречие на материалния закон – чл. 71 от ЗЗД, на разпоредбата на чл. 33 от ЗПК. Клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка били нищожни както на основание цялостната недействителност на договора, така и на изложените самостоятелни основания. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Стик - кредит“ АД, с който се изразява становище за недопустимост на производството поради липса на правен интерес, както и за неоснователност на исковите претенции. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ............ Излага обаче подробни доводи за това, че сключеният между страните договор за потребителски кредит бил действителен и не нарушавал закона, както и за това, че оспорените му клаузи валидно обвързвали страните. Претендират се разноски.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Между страните не са спорни обстоятелствата, че е сключен договор за потребителски кредит № ............., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на ..........при ГЛП 36% и ГПР 42,58%; че в същия е уговорено задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение по кредита чрез поръчителство или банкова гаранция; че е уговорено при непредоставяне на обезпечението потребителят да заплати неустойка на кредитора. Тези обстоятелства документално се потвърждават представените по делото договор за кредит и ОУ към него.

Изслушано е заключение по ССчЕ, изготвено от в. л. Т. Р., което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено и от което се установява, че в ГПР по кредита е включен единствено разход за възнаградителна лихва, но не и разход за неустойка за непредоставено обезпечение.

По правото:

Доколкото наведените основания за недействителност от ЗПК, но са с различен характер – от една страна се твърди недействителност на целия договор за кредит поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочен в договора ГПР, който не отговаря на действителния, а от друга са изложени множество алтернативни самостоятелни основания за недействителност на самата атакуваната клауза, то съдът намира, че като найобщо и касаещо най-тежък порок първо следва да се разгледа наведеното основание за недействителност по чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на целия договор (за което съдът следи и служебно – тълкувателно решение № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС). Едва при извод на съда, че на това основание не може да се признае инцидентно недействителността на процесния договор, респ. процесната клауза, следва да се премине към разглеждане на другите 2 наведени основания.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят-ищец се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК „ Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по сключеното към представения по делото договор за кредит допълнително споразумение да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя. То оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (42,58 %) не отговаря на действителния.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Така, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи 3

(касае се до Директива 2008/48 на ЕП и Съвета), посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ С оглед на изложеното по-горе относно поредността на разглеждане на основанията за недействителност, доколкото се достигна до извод за наличие на основание за недействителността на договора по режима на ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза. След като договорът не произвежда действие като недействителен, то отделните негови клаузи не могат да съществуват самостоятелно. Поради това и исковете следва да бъдат уважени.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ клаузите на чл. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 (предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва) и чл. 27, във вр. с чл. 17 (предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение) от сключения на ......... между страните „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159, и Т. М. Г., ЕГН **********, договор за потребителски кредит № .............

Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________ 4