Решение № 416 от 03.12.2019, Софийски окръжен съд

Р Е Ш

Е Н И Е № …. гр.

София, 03.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 20.11.2019г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Георгиев

ЧЛЕНОВЕ: Ваня

Иванова

Боряна Гащарова при секретаря Цветанка

Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 706 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 217/19.08.2019г., постановено по гр.дело № 133 по описа РС- гр. Костинброд за 2019 г., С.Д. е бил осъден да заплаща на А.П., действаща в качеството си на майка и законен представител на малолетното дете М.С., ежемесечна издръжка в размер на 200лв., ведно със законната лихва, считано от 26.02.2019 г., върху всяка просрочена вноска до окончателното плащане и до настъпване на законово основание за нейното изменяване или прекратяване, като предявеният иск по чл. 143 от СК е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 250 лв.

Със същото решение С.Д. е бил осъден да заплати на А.П., действаща в качеството си на майка и законен представител на малолетното дете М.С., издръжка за минало време за периода от 26.02.2018 г. до 26.02.2019 г. в общ размер 1800 лв.

Присъдени са и разноски, като е постановено предварително изпълнение на решението в осъдителната му част относно присъдената издръжка.

Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на С.Д. срещу горното решение в осъдителните му части. Жалбоподателят моли съда да го отмени, като вместо него постанови друго, с което отхвърля иска за издръжка за минал период изцяло, а иска за издръжка за бъдещ период – за разликата над 140 лв. месечно до определения от районния съд размер от 200 месечно. Изтъква, че е признал втория от исковете до размер от 140 лв. Сочи, че средномесечният му доход е в размер от 463,34лв. като с него той следва да покрива постоянни разходи за наем и издръжка на друго дете. Счита, че тези обстоятелства не са били взети предвид от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение, а заплащаният от него месечен наем е бил неправилно определен на 190 лв. вместо на 190 евро. Прави извод, че, при тези разходи, определената от районния съд издръжка в размер на 200 лв. месечно е непосилна за него. Изтъква, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства за необходимост от издръжка през минал период, нито за възможностите на ответника да заплаща такава.

Същевременно, КРС не бил взел предвид грижите, които ответникът полагал за ищеца. Счита същите за установени от показанията на св. С=. Претендира разноски.

Препис от въззивната жалба е бил връчен на въззиваемата страна и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК същата е подала отговор, с който оспорва жалбата. Сочи, че разходите за издръжка на детето надхвърлят 600 лв. месечно, а за лекарства са необходими още по 100лв., като освен това изтъква и допълнителни разходи за социално- културно развитие на детето, облекло и обувки. Позовава се на официалните данни на НСИ за необходимата месечна издръжка на човек. Изтъква, че през периода, предхождащ подаването на исковата молба, жалбоподателят не е заплащал издръжка. Счита, че не e следвало да доказва необходимостта от издръжка за този период. Прави извод, че и през него жалбоподателят е дължал заплащането на такава. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява. Представлява се от адв. Г., която оспорва отговора, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения. Подчертава, че доверителят й е признал иска по чл. 143 от СК до размер от 140 лв. месечно, и счита, че заплащането на такава издръжка е по силите му, но определеният от районния съд размер от 200 лв. е непосилен за него. Поради това моли съда да отмени решението в частта за сумата над 140 лв. Моли съда да отхвърли изцяло иска за издръжка за минал период, като счита за доказано, че от момента на фактическата раздяла между родителите жалбоподателят също е полагал грижи за детето. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не се явява. Представлява се от адв. М., която поддържа отговора и моли съда да потвърди обжалваното решение. Изтъква, че ответникът плаща за едното си дете издръжка, а не представя доказателства, че е плащал издръжка и за доверителката й. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че е подпомагал детето си през предходен период, като поддържа, че грижите за този период са били полагани изцяло от доверителката й.

Счита, че определеният от КРС размер от 200 лв. е справедлив. Претендира разноски. Представя договор за правна помощ.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество

От представеното с исковата молба заверено копие от удостоверение за раждане (л. 7 от първоинстанционното дело) се установява, че жалбоподателят С.А.Д. и въззиваемият М.С.А. са съответно родител и негово дете, което към настоящия момент е непълнолетно.

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали последните са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.

Следователно, жалбоподателят е задължен да осигурява издръжка на въззиваемия в настоящото производство.

1. По иска за издръжка за бъдещ период

Основен критерий за определяне на справедливото количествено измерение на задължението за издръжка е закрепен в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК, съгласно която минималният размер на издръжката, дължима на ненавършили пълнолетие деца, е ¼ от минималната работна заплата. С Постановление № 320 на МС от 20.12.2018 г. (ДВ, бр. 107 от 28.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.

2.

3.

4.

5. ) размерът на минималната работна заплата за страната е определен на 560 лв., считано от 01.01.2019г.

Съответно, минималният размер на месечната издръжка е 140 лв. и не може да бъде определен под тази граница.

Жалбоподателят не оспорва този размер, но твърди, че не е в състояние да осигурява по- голяма издръжка, позовавайки се на материалните си затруднения (получаван нисък месечен доход и заплащан висок месечен наем), както и на необходимостта да осигурява издръжка и на друго непълнолетно дете – А. С.Д..

Съдът намира, че тези съображения са релевантни по смисъла на чл. 142, ал. 1 от СК, съгласно която разпоредба конкретният размер на издръжката във всеки отделен случай следва да се определя не само въз основа на нуждите на лицето, което има право на такава, но и съобразно възможностите на лицето, което я дължи. Това означава, че следва да се търси разумния и обективно възможен баланс между нужди и възможности, като се отчитат характерните за всеки конкретен случай релевантни обстоятелства.

Насоки за преценка на последните са дадени в т.

4 и 5 от ППВС № 5 от 16.XI.1970 г.

При прилагането им към настоящия казус по отношение на жалбоподателя, съдът взе предвид, че възможността на задълженото лице да предоставя издръжка се определя от неговите доходи, имущество и квалификация. В конкретния случай не са ангажирани доказателства за образованието и квалификацията на Д., нито за притежаваното от него имущество.

От представените пред първата инстанция доказателства се установява единствено, че Д. е трудово ангажиран, като средното му брутно трудово възнаграждение за периода от м. май 2018г. до м. април 2019г. е в размер на около 600 лв. месечно с тенденция към намаляване, т.е. незначително надхвърля актуалния размер на минималната работна заплата за страната.

Освен това, по делото се доказва, че Д. има задължение за издръжка към друго лице по чл. 141, т. 1 от СК, а именно – към дъщеря си А. Д.. Наистина, от представеното удостоверение за раждане на същата (л. 26 от първоинстанционното дело) се установява, че тя ще навърши пълнолетие след по- малко от два месеца, т.е. безусловното задължение на жалбоподателя за нейната издръжка вероятно ще отпадне, освен ако са налице обстоятелства по чл. 144 от СК. Това, обаче, е бъдещо несигурно събитие и не следва да се взема предвид при преценка на възможностите на жалбоподателя да заплаща издръжка към момента на постановяване на съдебното решение.

От друга страна, страните не спорят, а и от показанията на разпитаните свидетелки се установява, че детето М. живее при майка си. Поради това съдът намира, че освен парична издръжка, тя реално осигурява и непосредствените ежедневни грижи по неговото отглеждане и възпитание, които са неоценими в пари. Съобразяването с този фактор обуславя задължение на жалбоподателя да осигурява по- голяма част от необходимата парична издръжка на въззиваемия.

Друг релевантен факт, влияещ върху преценката за размера на издръжката, е, че майката на ищеца и също задължено за неговата издръжка лице получава брутно месечно трудово възнаграждение от 285 лв. за периода след м. юни 2019г. (л. 61 от първоинстанционното дело).

Това означава, че тя има и обективно по- малка възможност да предоставя парична издръжка на ищеца, отколкото неговия баща.

На последно място следва да се вземе предвид, че П. има и друго непълнолетно дете – А.К. М. (съгласно удостоверение за раждане на л. 58 от първоинстанционното дело), на което също дължи издръжка, въпреки че по делото не се доказва реалното й заплащане.

Преценявайки нуждите на правоимащото лице в светлината на насоките, залегнали в т. 4 от ППВС № 5 от 16.XI.1970 г., съдът намира, че по делото не се твърдят и не се доказват изключителни нужди и потребности на детето М. по смисъла на чл. 143, ал. 4 от СК. Наистина, доказана е негова вродена атрезия на хранопровода, преодоляна оперативно в първите дни след раждането, но не са представени доказателства за отражение на тази аномалия в по- късни периоди от живота му. От друга страна, св. П. твърди, че детето настива „по 3-4 пъти на месец“ и страда от дихателна недостатъчност, но тези твърдения не се подкрепят от други доказателства по делото, въпреки обективната възможност за снабдяване напр. с писмени такива.

Представен е единствено амбулаторен лист от 29.01.2019г., но въз основа на него не може да се направи извод за трайност и системност на проблемите с дихателната система на детето. Не са представени доказателства и за по-конкретните твърдения в тази насока, изложени в отговора на въззивната жалба. Поради това няма основание за присъждане на издръжка в размер, надхвърлящ обичайния за дете на тази възраст.

С оглед гореизложеното и използвайки по аналогия разпоредбата на чл. 50 от ППЗЗДет, вр. Постановление № 305 на МС от 19.12.2017 г. за определяне на нов месечен размер на гарантирания минимален доход, като приблизителен ориентир за необходимите средства за отглеждане и възпитание на едно дете, съдът намира, че минималният размер на тези средства за детето М. са в размер на 3,5*75=262,5лв.

Преценявайки тези съображения в тяхната съвкупност, настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят следва да осигурява по-голяма част от издръжката на въззиваемия, а именно - 180 лв. месечно.