Решение № 1171 от 13.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1171 гр. Пловдив, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330115774 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. М. У. срещу “Бърз Кредит“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 1522.30 лева, платена без основание по недействителния Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 11.09.2024г., до окончателното й заплащане.

Ищецът поддържа, че между него и “Бърз Кредит“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който му е предоставена сума в размер от 2000 лева. Сочи се, че разписаният в договора месечен лихвен процент е 3,40%, а ГПР възлиза на 49,36 %. Съгласно чл. 4, ал.3 от договора за целия му срок се дължала договорна лихва в размер на 51758 лева. По силата на чл. 5, ал. 1 от цитирания договор, ищецът- потребител бил задължен да заплати на кредитора и еднократно начислена такса „неустойка“ (такса „гаранция) в размер от 1004.72 лева лв. Поддържа се, че вземането за неустойка („такса“) не е включено при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР. Сочи се, че това води до цялостна недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква се и че на практика кредиторът изисква заплащане на сума за дейност, която е свързана с усвояването и управлението на кредита. Сочи се и че към датата на подаване на исковата молба в съда ищецът е заплатил на ответника- кредитор сума в общ размер 3522.36.

1

Съобразно изложеното, след като договорът за кредит е недействителен, то се дължи връщане на потребителя на всички суми над размера на усвоената главница (арг. чл. 23 ЗПК). Предвид изложеното, моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, не е постъпил отговор от ответника “Бърз Кредит“ ЕООД.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Бърз Кредит“ ЕООД като заемодател и А. М. У. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2000 лв. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 40% (не е посочено дали същият е фиксиран или променлив и съответно какви са условията и процедурите за промяна на лихвения процент), годишният процент на разходите е 49,3641 %, а задължението следва да се погаси на 12 месечни вноски.

Съобразно чл. 14 от Договора /л.6-8/, при сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение под формата на физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за реално получаваните доходи, издадена не по –рано от 3 дни от деня на кандидатстване за кредитно финансиране; да осигури банкова гаранция до размера на кредита, за който се кандидатства; да е навършил 21 години; да работи на безсрочен постоянен трудов договор; да има най- малко 6 месеца при настоящия си работодател и осигурителен доход в размер на 2000 лв.; през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР на БНБ или ако има да е със статус не по- лош от 401 „редовен“; да не е солидарно задължено лице по други активни договори за паричен заем или финансов лизинг. При неизпълнение на посоченото задължение, съобразно чл. 5, ал. 1 от договора длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка (такса „гаранция“) в размер от 1004.72 лв., която кредиторът е разсрочил в приложимия към кредитното правоотношение погасителен план.

В съдебно заседание от представителя на ответното дружество е направено признание за неизгоден за ответника факт – че ищецът е заплатил на дружеството по процесния договор за кредит сумата от 3522.36 лева.

Същата сума се твърди да е заплатена и от ищеца.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Бърз Кредит“ ЕООД като заемодател и А. М. У. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити 2 със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Обсъждайки валидността на процесния договор за потребителки кредит, съдът счита за нужно на първо място да акцентира върху обстоятелството, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото липса отразяване на обстоятелството дали лихвеният процес по договора за фиксиран или променлив и ако е променлив какви са периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че месечният лихвен процент е размер от 3, 40%, а в чл. 5, ал. 1 договора е отразено, че при заплащане на неустойка (такса „гаранция“), кредиторът фиксира лихвения процент в размера по чл. 4, ал. 1. Тоест, налице е условност по отношение на начина по който се формира лихвения процент.

Същевременно, кредиторът не посочва как ще формира лихвения процент в хипотеза, при която неустойката не бъде заплатена. Тоест, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, то съобразно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК следва във всяка една хипотеза изрично да се отрази как това влияе на лихвения процент. Липсата на тези реквизити, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за потребителски кредит.

На следващо място, твърденията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани на самостоятелно основание и в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 5, ал. 3 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 14 от договора, възлага в тежест за заемателя при подписване на договора за кредит да осигури физическо лицепоръчител, който следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени. При неизпълнение се дължи отразената в чл. 5, ал. 1 от договора неустойка (такса „гаранция“) в размер на 197, 83 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 14 и чл. 5, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 14 от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2000 лв.).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице- поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и то при самото сключване на договора за кредит.

3

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът посочва различен от действителния ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното обстоятелство се изяснява с категоричност от осъществена чрез онлайн специализиран софтуер проверка за действителния размер на ГПР. При задаване на параметрите на кредитното правоотношение и при спазване на методиката на изчисление на ГПР съобразно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, при 2000 лв. усвоена главница, срок на кредита от 12 месеца и месечна вноска от 293.53 лева (съобразно погасителния план), то калкулираният ГПР е 213, 85%. – така както е посочено и представената с исковата молба справка от калкулатор.бг, приобщена по делото и неоспорана от страните. Тоест, налице е драстично разминаване между посочената в договора стойност на разходите (49,3641%) и действителните такива (213, 85%).

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 3641 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата 4 адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника риска от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция). В случая е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база и доколкото кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, то на практика целият договор за потребителски кредит е недействителен (в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд). В този смисъл съдът не споделя възраженията направени от процесуалния представител на ответната страна, че нищожността на клаузата за неустойка не следва да влече недействителност на целия договор и съответно плащане по нея се дължи.