Решение № 6001 от 27.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6001 гр. София, 23.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20221100508168 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „О.Б." ЕООД, действащо чрез адв. С. К. от САК, срещу неизгодната част от решение № 20008508 от 28.01.2022 г., постановено гр. дело № 19947/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 40 с-в.

С обжалваната част от цитираното решение „О.Б." ЕООД е осъдено да заплати на Т.

П. Г. сумата от 1325 лева, представляваща подлежаща на връщане сума по договор за изработка, обективиран в писмена оферта от 05.07.2020 г., за неизпълнени СМР за обект във вилна зона Чатърлъка, с. Лозен, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната неизгодна част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения.

Оспорва се със съответни доводи и възприетата от районния съд правна квалификация на процесния иск и приетата от него за осъществена фактическа обстановка по спора. Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.

В установения от закона срок, въззиваемата страна - Т. П. Г., не е депозирал отговор на въззивната жалба.

1

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира част от наведените с въззивната жалба доводи за основателни по следните съображения.

На първо място следва да се отбележи, че решението на СРС не е постановено при допуснати процесуални нарушения. В исковата молба ищецът не е длъжен да сочи правна квалификация на иска, а дори и да посочи такава, тя не обвързва съда. Съдът дава правната квалификация въз основа на обстоятелствата, изложени в исковата молба, както е процедирал СРС. Ищецът ясно е заявил, че между страните е имало сключен договор за СМР, който развалил поради неизпълнение, поради което и претендира връщане на платената стойност.

Въз основа на тези твърдения с доклада по делото съдът правилно е квалифицирал иска като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 445.20 лв. – сума, получена без основание, която не е предмет на въззивна проверка, и като иск по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД за сумата от 10313.44 лв. В тази връзка е разпределил и доказателствената тежест.

На следващо място следва да се има предвид, че съгласно ППВС 1/1979 г. неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал.1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от ЗЗД. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг, без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, то следва да се докаже от ищеца даването на престация, а от ответника основанието, на което същият да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отмяна или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал.1 ЗЗД , а именно начална липса на основание – тогава, 2 когато изобщо липсва още към момента на „даването“ облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание). В този случай ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало основание става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване, което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава, ако ищецът докаже и, че основанието е отпаднало с обратна сила. В другата хипотеза - на „неосъществено основание“, отново към момента на имуществената размяна е налице валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се е осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само, ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало. Именно поради горните съображения и ВКС в Решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. е приел, че искът по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е един и той е за неоснователно обогатяване.

Съдът намира, че по отношение на претенцията за 10313.44 лв., част от сумата по която е предмет на въззивна проверка, СРС правилно е определил правната квалификация в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като е налице валидно правоотношение, което се твърди да е развалено поради частично неизпълнение. В допълнение следва да се посочи, че така предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 е във вр. чл. 265, ал. 2 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да установи, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване при отпадане на основанието - плащането, основанието към момента на получаването на престацията от ответника, както и фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила.

Ответникът следва да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на основание за задържане на полученото.

Съдът намира, че между страните е бил сключен договор за изработка, който по своята правна същност представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор, като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя – ответник са породени две основни облигаторни задължения – да извърши съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните услуги и да предаде работата на възложителя, а за възложителя – да приеме /одобри/ извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение с ДДС на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал.

1, изр. 1 ЗЗД.

Съгласно ЗЗД поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора 3 работа, т. е приемането е не само право, но и задължение на възложителя. Това е едно от основните задължения на поръчващия, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си да развали договора. Упражняването на правото следва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл. Ако констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да доведат до разваляне на договора, възложителят следва да заплати дължимото възнаграждение, въпреки тези недостатъци.

С уточнителна молба от 11.05.2021г. ищецът изрично заявява, че договорът е развален поради неизпълнение. Нещо повече, дори в исковата или в друга уточнителна молба да не е отправено изрично волеизявление за разваляне на договора (отказ от договора), позоваването на последиците на разваления договор, обосновава извода, че в исковата молба имплицитно се съдържа волеизявление за разваляне на договора. В този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 43 от 06.02.2015 г. по гр. д. № 4792/2014 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Правото на отказ от договор и за неговото прекратяване може да се упражни, както с едностранно изявление, така и с конклудентни действия от една от страните (решение № 39 от 15.05.2014 г. по т. д. № 1061/2013 г. на ВКС, ТК І ТО).

Правото да се развали договорът е преобразуващо и се упражнява с едностранно изявление, без да е необходимо съдействието на насрещната страна, като възниква при наличието на неизпълнение, т. е. юридически факт, който следва по време юридическия факт, породил двустранното правоотношение. Елементите на фактическия състав на правото да се развали договор са уредени в чл. 87 ЗЗД. Първият от тях е неизпълнение на задължение на насрещната страна. За случаи на едностранно разваляне на договора, при вече започнало и обективирано частично изпълнение, какъвто е и настоящият, като основание за плащане на възнаграждение при оспорване от страна на възложителя, съдебната практика на ВКС отбелязва значението на изричното приемане на изработената част, причината, довела до незавършване на изработката и ползата за възложителя от вече реализираното. Съобразява се и дали съответната част от поръчката може да бъде полезна на поръчващия – в този смисъл решение № 196/05.03.2010г. по гр. д. № 747/2009г. на ВКС, III ГО. При договор за изработка, какъвто е процесният, за да възникне правото на възложителя да развали договора, отклонението от поръчката следва да е толкова съществено, че работата да е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение – чл. 265, ал. 2 ЗЗД.

В настоящия случай се установява, че възложеното с договора е била изпълнено. В тази връзка следва да се отбележи, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на останалата част от сумата, като за тази част СРС е приел, че искът е неоснователен, тъй като е налице изпълнение. Ето защо, съдът приема, че не е изпълнена единствено обратната греда и прерязването на стена.

4

С оглед на изложеното, няма основание да се иска разваляне на договора за СМР, ако изобщо може да става дума за неизпълнение, то в най-добрия случай се касае до едно незначително неизпълнение в количествено отношение и с оглед интересите на кредитора не се налага развалянето на целия договор. Тези факти са основание за извода, че в полза на ищеца възложител не е възникнало потестативното право да развали договор – от фактическа страна неизпълнената част от задължението за изработка по договора е незначителна /решение № 306 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 60/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 202 от 25.07.2012 г. по гр.д. № 1145/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/.