Решение № 1933 от 23.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1933 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100509930 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С Решение № 13466/10.07.2025 г., постановено по гр. д. № 52663/2024 г. по описа на СРС, 177 състав, Р. П. е осъдена заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 110, ал. 1 ЗС сумата от 179.83 лв. – главница, ведно със законна лихва от 05.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторна лихва в размер на 102.97 лв., както и сумата от 5.08 лв.,дължима за такса дялово разпредЕ.ие за период 01.09.2021 г. до 31.01.2022 г. както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски. Районният съд е отхвърлил исковете на „Топлофикация София“ ЕАД за 168.57 лв. – главница, като погасена по давност, както и отхвърля иск за мораторна лихва в размер на 8.21 лв., както отхвърля и иск за сума от 4.06 лв. – такса за дялово разпредЕ.ие. Съдът е отхвърлил и иск за сумата от 2.71 лв. – законна лихва за забава върху дължимата сума за такса дялово разпредЕ.ие.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от Р. П., чрез процесуален представител адв. М., в частта, с която въззивната страна /ответник/ е осъдена да заплати сумата от 179.83 лв. главница за период 1

01.09.2021 г. до 31.01.2022 г., ведно със законна лихва от 05.09.2024 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която лицето е осъдено да заплати сумата от 102.97 лв. – мораторна лихва, както и срещу осъждането по сумата от 5.08 лв. – такса дялово разпредЕ.ие, ведно със законна лихва. Не са отправени доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, ищец в първоинстанционното производство, чрез юрк. Н.С. В него са изложени съображения за неоснователност на жалбата. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено. Не са отправени доказателствени искания.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техен Сървисис“ ЕООД не заявява становище по жалбата.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените искове срещу ответника са отхвърлени, поради което в тази част е влязло в законна сила.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

Пред СРС са били предявени обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК срещу Р. П., с които се иска признаване на установено, че последната дължи на „Топлофикация София“ ЕАД потребена топлинна енергия, лихва за забава върху неплатените суми, цена за услуга дялово разпредЕ.ие, както и лихва за забава върху дължимата главница за дялово разпредЕ.ие. Ищецът твърди, че именно ответникът дължи тези суми на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, доколкото ответникът се явява съсобственик на процесния имот, за който се твърди да е доставяна топлинна енергия.

Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия; Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и да е настъпила забава от страна на длъжника, да е сключен договор за 2 услугата дялово разпредЕ.ие, плащането по която да не е осъществено след отправена покана за това.

Основен довод във въззивната жалба за недължимост на присъденото вземане е липсата на облигационна връзка между страните. Сочи се, че представеното по делото заявление-декларация не е подадено от Р. П., а така и задълженията касаят период преди подаване на декларацията. Твърди се, че ответникът трайно пребивава на територията на Федерална република Германия, поради което няма как да ползва процесния имот и да дължи цена за услуга топлинна енергия. Не било обсъдено обстоятелството и, че фактура № 1021627475 е издадена на името на Л. П., което показвало, че не ответникът е ползвател. Атакува експертизите по делото.

Като взе предвид доводите във въззивната жалба, които поставят и рамката, в която въззивният съд е длъжен да извърши проверка относно правилността на атакувания акт, настоящия състав намира следното:

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал.

1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното 3 предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

Взимайки предвид горното, както и предвид нормата на чл. 149, ал. 1, т.

6 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор - съобразно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия. Настоящият съдебен състав при тълкуване на горните норми намира, че втората хипотеза се явява субсидиарна на първата и е приложима единствено в случаите, когато клиентът /потребителят/ на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост и доставчикът не са сключили нарочен писмен договор за продажба на топлинна енергия.

Още с исковата молба ищецът е претендирал вземането си срещу ответника с твърдения, че именно той дължи поради качеството му на съсобственик в процесния имот. В действителност към приложените и приети от съда писмени доказателства, освен наличните нотариални актове, доказващи, че ответникът е съсобственик, е приложено и заявлениедекларация. Същото обаче е подадено от Н.П. – другият съсобственик, като в заявлението той е посочил, че ползвател на имота е Р. П.. Към приложеното заявление липсва пълномощно. Като взе предвид това настоящата инстанция намира, че така подаденото заявление в действителност не е обвързало ответника и ищеца в договорно правоотношение, не се доказва Р. П. да е ползвател на имота, което да изключи отговорността на собствениците да заплащат топлинна енергия.

В тази връзка правилно се явява възражение във въззивната жалба, че приложеното заявление-декларация не е такова, което да създаде валидна облигационна връзка между ищеца и ответника в качеството му на ползвател 4 на процесния имот. Заявлението е подадено от трето лице, което не може да обвърже ответника, доколкото липсват каквито и да е доказателства, че това трето лице е имало пълномощия да подава заявление от собствено име, но за сметка на Р. П..

Не това обаче е обстоятелството, водещо до дължимост на процесното вземане на топлоснабдителното дружество. Както вече бе посочено по-горе, при липса на изрична облигационна връзка, а в настоящия случай и въобще при липса на твърдения за такава, задължение за заплащане на топлинна енергия имат собствениците на топлоснабдения имот.

По делото е приложен нотариален акт за продажба на недвижим имот № 44, дело 40 от 2022 г., нотариален акт за дарение на недвижим имот № 115, дело 95 от 2018 г., нотариален акт за дарение на НИ № 57, дело 32778 от 1993 г., нотариален акт за собственост на НИ № 145, нотариален акт за дарение на НИ № 199 от 1990 г. и нотариален акт за дарение на НИ № 145, дело 1345 от 1971 г.

Видно от така представените документи Р. П. притежава 4/6 ид.ч. от процесния имот заедно с брат си Н.П. (1/6ид.ч.) и баща си С.П. (1/6ид.ч.). Така представените документи не са били оспорени от насрещната страна. Същите доказват, че ответникът е собственик на идеална част от процесния топлоснабден имот, поради което и на основание чл. 153 ЗЕ същият е задължен за заплащането на отдадената топлинна енергия, независимо дали живее в имота или се намира извън пределите на Република България.

По горните съображения не подаденото заявление-декларация се явява основание за дължимост на потребената сума, както е приел СРС, а факта на съсобственост на имота между ответника и останалите лица. Това обстоятелство е годно такова да задължи ответника да заплаща потребената за имота топлинна енергия независимо дали то е лице, живяло там през процесния период.

Неотносимо е възражение, че издадените процесни фактури са с получател друго лице, тъй като се доказва, че именно отвеникът е един от съсобствениците в имота. Липсват каквито и да е доказателства, че получателят на фактурата е по някакъв начин обвързан с доставчика на топлинна енергия. Единствено обозначаването по една фактура като получател на едно лице не е достатъчно да го задължи по нея.

5

На последно място, отправени са бланкетни възражения срещу приетата по делото експертиза. Същата е била приета от съда без възражения от страните, а и доколкото липсват такива по същество и пред настоящия съд, а единствено бланкетно са оспорени, настоящата инстанция приема, че подобни възражения са неоснователни.

С всичко гореизложено, макар и при различни мотиви, настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските в настоящото производство:

При този изход на спора право на разноски въззиваемата страна. Заявени са такива за юрисконсултско възнаграждение. Съдът като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, която не е висока, множеството подобни дела на ищеца, както и липсата му на процесуална ангажираност по настоящото, доколкото единствено е представен кратък и бланкетен отговор на въззивна жалба, а представител на дружеството не се е явил в открито съдебно заседание, намира, че разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13466/10.07.2025 г., постановено по гр. д.

№ 52663/2024 г. по описа на СРС, 177 състав в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач Техем Сървисис ЕООД на страната на ищеца.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6