Решение № 5921 от 28.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5921 гр. София, 28.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110151421 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Ищцата П. Г. Д. твърди в подадената от нея исковата молба от 10.11.2025 г., че против нея е издаден в полза на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД изпълнителен лист на 19.07.2018 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа по чл.

410 ГПК от 30.04.2018 г. по ч.гр.д. № 25851/2018 г., СРС, 125-ти с-в, за заплащане на сумата о т 2472,55 лв., неплатена главница по договор за издаване на кредитна карта, сключен на 28.10.2009 г. с „Юробанк България“ АД, вземанията по който са били прехвърлени на заявителя с договор за цесия от 18.01.2016г., ведно със законна лихва от 23.04.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 200,20 лв. лихва за периода от 28.11.2009 г. до 18.01.2016 г. и разноски по делото, а именно: 53,46 лв. държавна такса. Ищцата твърди, че вземанията се погасили по давност дори преди ответникът да образува изп.дело № 203/2025 г. на ЧСИ Улана Димоларова за събиране на сумите. Ето защо ищцата моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че не дължи сумите, предмет на изпълнителния лист, поради погасяването на вземанията по давност.

Претендира разноски.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД като универсален правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва исковете. Поддържа, че давността е своевременно прекъсвана и спирана и не е изтекла. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.

Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право, 1 удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар. установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е само осъдителен иск.

По допустимостта на исковете

Изпълнителният лист е издаден против ищцата за въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Кредиторът е образувал изпълнително дело № 203/2025 г., ЧСИ Уляна Димоларова, по което събрани в полза на взискателя суми няма. Ето защо предявените установителни искове са допустими.

По основателността на исковете

Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът намира за влязла в сила най-късно на 18.07.2018 г. един ден преди датата на издаване на изпълнителния лист.

Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).

Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.

414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този момент.

Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора, снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.

Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на пресъдено нещо.

Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила – т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно, предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия 2 осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.

Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.

При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея – чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.

Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.

„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.

За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.

Между датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение 18.07.2018 г. и датата на образуване на изп.дело 14.04.2025 г. има повече от 5 години и вземанията са погасени по давност.

Исковете следва да се уважат.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата.

Ищцата е сторила разноски от 55,76 евро за държавна такса по исковата молба и 460,16 евро за адвокатски хонорар. Ответникът оспорва като прекомерни разноските за адвокат на ищцата.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди 3 по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал.

3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

„Наредбата по чл. 36, ал. 4 ЗАдв.“ понастоящем не съществува, взе още не е приета наредба от министъра на правосъдието и Висшия адвокатски съвет. Действащата Наредба № 1/2004 г. пък е приета от Висшия адвокатски съвет и противоречи на правото на ЕС.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.