Решение № 181 от 06.12.2023, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр.. Кърджали, 06..12..2023 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Васка Д.. Халачева при участието на секретаря Пенка Цв.. Вълкова в присъствието на прокурора Б.. В.. В.. като разгледа докладваното от Васка Д.. Халачева Гражданско дело № 20235100100109 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството по гражданския спор е образувано по искова молба с вх..№ 1998/06..03..2023 г.. по регистъра на Окръжен съд- Х., въз основа на Определение № 146/25..04..2023 г.., постановено по ч..гр..д.. № 206/2023г.. по описа на Апелативен съдПловдив, с което настоящият съд е определен за компетентен, съгласно чл..7, ал..2 от ЗОДОВ, да разгледа предявения от ищеца „Е. Л. У. К. В. Д. Н. Т.А. Ш. / АД, Р..ТУРЦИЯ, против ответниците ОКРЪЖЕН СЪД-Х. И Н. С. НА РЕПУБЛИКА Б., иск с правно основание чл..2в, ал..1, т..2 от ЗОДОВ и с цена 46 955..66 лв..

В исковата си молба ищецът, акционерно дружество, според правото на Република Б., твърди, че с Определение № 22/22..06..2020 г.. по НОХД № 261/2020 г.., Окръжен съд - Х. одобрил на основание чл.. 381, ал.. 1 от НПК постигнато между ОП - Х. и защитника на обвиняемия М. П., със съгласието на последния, споразумение за решаване на наказателно производство по ДП № 11/2020 г.. по описа на ТО „МРР Южна морска“, представляващо преписка вх.. № 280/2020 г.. по описа на ОП – Х... Твърди също, че с определението за одобряване на споразумението е отнето в полза на държавата на основание чл.. 242, ал.. 8 от НК превозното средство, използвано за извършване на престъплението „квалифицирана контрабанда“, а именно собствената му товарна композиция, включваща товарен автомобил – влекач, марка „RENAULT“, с рег. № ***** и прикаченото към него полуремарке, марка „FRUEHAUF“, с рег.. № *****, чиято пазарна цена, съгласно заключението на назначената по досъдебното производство автотехническа и оценъчна експертиза, възлизала на 46 1

955..66 лева..

Ищецът твърди, че с Решение от 14..02..2021 г.. по дело С-393/19 Съдът на Европейския съюз, първи състав, приел, че чл.. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления, във връзка с член 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице и, че чл.. 4 от Рамковото решене 2005/2012, във връзка с чл.. 47 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита.. Ищецът твърди в този смисъл и, че решенията на СЕС по тълкуване на Съюзното право и въобще преюдициалните заключения на Съда имат обратно действие, като тълкуваната разпоредба се прилага в предоставения от Съда смисъл и за възникнали преди датата на тълкуването правоотношения..

Излага съображения, че първия ответник -Окръжен съд – Х., като единствена и последна съдебна инстанция при разглеждането и решаването на делото на М. П., допуснал съществено нарушение на Правото на Европейския съюз, изразяващо се в приложение на нормата на чл.. 242, ал.. 8 от НК, която противоречи на чл.. 2, § 1 от Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г.., във връзка с чл.. 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и на чл.. 4 от Рамково решение 2005/2012, във връзка с чл.. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.. Твърди, че ОС - Х. като отнел в полза на държавата на основание чл.. 242 от НК моторно превозно средство, което не е собственост на обвиняемия М. П., а на ищцовото дружество в качеството му на трето добросъвестно лице, не разполагащо с ефективни правни средства за защита в наказателното производство, водено срещу извършителя на престъплението, причинил на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му състояние и в лишаването му от възможността да се разпорежда с притежаваната от него вещ.. Твърди, че съобразно установената практика, обезщетението за имуществени вреди следвало да се определя от пазарната стойност на съответното имущество, определена със съдебно-техническа експертиза по ДП № 11/2020 г.. по описа на ТО „МРР Южна морска“..

По отношение на втория ответник - Н. С. на Република Б., ищецът твърди в исковата си молба, че за причинената на ищцовото дружество щета, той трябвало да отговаря солидарно с първия ответник –ОС-Х., тъй като след датата на приемането на Б. като член на ЕС, не отменило и поддържало противоречащата на Правото на Съюза правна норма, а именно нормата на чл.. 242, ал.. 8 от НК..

Ищецът изтъква, че претендираната вреда се явявала пряка и непосредствена последица, както от поддържането от страна на Н. с. в законодателството на Република Б. на противоречаща на Правото на ЕС правна норма, така и от прилагането на същата тази 2 противоречаща норма от страна на Х. окръжен съд.. В този смисъл твърди, че държавата следвало да отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите.. За търсената отговорност по ЗОДОВ вината била без правно значение, защото отговорността за вреди била обективна, а държавата в лицето на своите органи – Н. С. на Република Б. и Окръжен съд Х., нарушила изискването за лоялно сътрудничество, скрепено в чл.. 4, § 3 от ДЕС, въвеждащ задължение за държавите-членки да прилагат с примат Правото на Европейския съюз, в частност чл.. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета, във връзка с чл.. 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и на чл.. 4 от Рамково решение 2005/2012, във връзка с чл.. 47 от Хартата.. Ищецът твърди и, че държавата в лицето на ответниците, нарушила задълженията си, поети с Договора за присъединяване на Република Б. и Румъния към Европейския съюз (в сила от 01..01..2007 г.., издаден от Министерство на външните работи – обн.. ДВ, бр.. 103 и 104 от 2006 г..), и по-точно неговия чл..3, предвиждащ, че „Разпоредбите отнасящи се до правата и задълженията на държавите-членки, както и до правомощията и юрисдикцията на институциите на Съюза, както са определени в договорите, по които Република Б. и Румъния стават страни, се прилагат по отношение на настоящия договор......“, и с Акта относно условията за присъединяване на Република Б. и Румъния и промените в Учредителните договори, предвиждащ, че „…..в съответствие с чл.. 2 на Договора за присъединяване, настоящия акт се прилага…“ и по-конкретно чл.. 2 от акта, императивно посочващ, че „От датата на присъединяване разпоредбите на Учредителните договори и актовете, които са приети от институциите и от Европейската централна банка преди присъединяването, са задължителни за Б. и Румъния, и се прилагат в тези държави при условията, предвидени в тези договори и в настоящия акт..“..

В дадения надлежен по реда на чл..131 от ГПК срок, по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника ОКРЪЖЕН СЪД-Х... С отговора предявената искова претенция е намерена за допустима, но неоснователна с оглед изложените от ищеца твърдения за възникване на търсената отговорност и недоказана с оглед размера на търсеното обезщетение.. Изложени са обстойни съображения относно изложения довод, че в казуса не е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, по смисъла на правната норма на чл..2в от ЗОДОВ, както и, че не е налице изискуемият се, съгласно практиката на СЕС критерий „явно“ нарушение на приложимото право.. Изложени са съображения за недоказаност на претенцията относно това в какво се изразяват претърпените имуществени вреди.. В този аспект е развита тезата, че тъй като ищецът е със седалище в Р..Турция, то размерът на претендираните вреди не следва да е равен на оценката, извършена в досъдебното производство, а следва да е установен като равностойност на настъпилите в търговската дейност на ищеца вреди, според конкретната пазарна обстановка.. Изложени са съображения за недоказаност на предявената искова претенцията и относно това, е ли е ищецът трето добросъвестно лице, което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за престъпление.. Ответникът твърди и, 3 че ищцовото дружество в казуса не е съобразило и не е упражнило възможността за защита, която е предвидена в българския процесуален закон- чл..111, ал..2 от НПК.. Изложено е и становище, че неоснователността на главния иск обуславя неоснователност и на акцесорния такъв за лихви..

В дадения надлежен по реда на чл..131 от ГПК срок, по делото е постъпил чрез процесуален представител, отговор на исковата молба от ответника Н. С. НА Р..Б... С отговора предявената искова претенция е намерена за недопустима по съображения, че националната ни уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на Народното събрание във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, предвид особения характер на органа и извършваната от него дейност.. В отговора се изтъква, че ЗОДОВ е неприложим по отношение на Народното събрание.. Изложени са подробни съображения в тези аспекти, цитирана е и съдебна практика.. В условията на евентуалност са изложени и съображения за неоснователност на предявената искова претенция.. Изложени са доводи, че в производството не е налице нито един от елементите на фактически състав на търсената извъндоговорна отговорност на държавата по чл..4, §3 от ДЕС.. Изложени са и съображения, че преюдициалните тълкувателни заключения на Съда на ЕС действително имат обратно действие, но само по отношение на висящите правоотношения, възникнали преди тълкувателното решение, но не и по отношение на правоотношения, по които е налице влязъл в сила съдебен акт, какъвто е конкретният казус.. Твърди се, че Директива 2014/42/ЕС на ЕП и Съвета от 3 април 2014 г.. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС, е изменила и разширила разпоредбите, вкл.. и на цитираното от ищеца Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005г.., като съгласно т..10 от Преамбюла й „Държавите –членки са свободни да предприемат процедури за конфискация, които са свързани с наказателно дело, водено пред компетентен съд..“.. Изложено е и становище, че неоснователността на главния иск обуславя неоснователността и на акцесорния такъв за лихви.. Прави се възражение на основание чл..111 от ЗЗД за изтекла погасителна давност по отношение на претендираната върху размера на търсеното обезщетение лихва..

В откритото съдебно заседание, проведено по реда и при условията на чл..143 и сл.. от ГПК, ищецът „Е. Л. У. К. В. Д. Н. Т.А. Ш., Р..ТУРЦИЯ, чрез процесуалния си представител – адв..

И.. Ч.. от АК-Б., поддържа исковата си претенция по изложените в исковата му молба съображения.. Взема становище по направеното от ответника ОС- Х. възражение, като излага съображения, че предвидената в българския процесуален закон - чл..111, ал..2 от НПК възможност, не представлява достатъчна процесуална гаранция за ефективно упражняване на правата на третото за наказателното производство лице- ищеца, в съответствие с изискванията на чл..47, §1 от ХОПЕС и решението на СЕС по дело № С393/19.. Изтъква, че не е такава гаранция и правната възможност по чл..422, ал..1, т..4 от НПК, поради обстоятелството, че третото лице няма право да инициира производство по този ред, а и образуването на това производството зависи и от волята на Гл.. прокурор..

В откритото съдебно заседание, проведено по реда и при условията на чл..143 и сл.. от 4

ГПК, ответникът ОКРЪЖЕН СЪД - Х., чрез депозирано писмено становище оспорва исковата претенция и поддържат отговора си, като излага и допълнително съображение, че добросъвестността в производството не се призюмира, тъй като липсва такава законова презумпция и същата не може да бъде извеждана единствено от факта, че обвинението срещу прекия извършител не е било ангажирано с твърдения в тази насока и този въпрос не е изследван в наказателното производство.. Изразява становище за това, че доводите на втория ответник - Н. С. на Р.. Б. са неправилни, относно твърденията, че същият не носи солидарна отговорност.. На основание чл.. 78, ал.. 5 от ГПК прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна..