Решение № 3806 от 11.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3806 гр. София, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100506842 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 440958/29.06.2018 г., постановено по гр.д. № 78673/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 53 с-в, , са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Д. Б. Г., ЕГН **********. Признато е за установено, че ответникът дължи сумата от 1) 667,88 лева представляваща стойността на доставената топлинна енергия и цената за извършената услуга дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, общ. *******, ул. „******* с абонаментен № 254062 за периода от 01.10.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по 410 ГПК до окончателното погасяване на дъла; 2) както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 137,50 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.11.2012г. 24.04.2015г.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Решението е постановено при участието на подпомагащата стана „Техем Сървисис“ ЕООД.

Решението не е обжалвано в отхвърлителната част, поради което в тази част е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25153421/19.10.2021г., от ответника във първоинстанционното производство с която обжалва изцяло постановеното решение. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие с материалния закон.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице помагач на страната на въззиваемия – „Техем Сървисис“ ЕООД, не е 1 изразило становище по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1) 2003, 82 лева, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот № 46, находящ се в гр. София, общ. *******, ул. „******* с абонаментен № 254062 за периода от 01.10.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по 410 ГПК до окончателното погасяване на дълга; 2) както и на основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД сумата от 137,50 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.11.2012г. 24.04.2015г.

От събраните доказателства е установено, че между главните страни е възникнало облигационно отношение, тъй като ответникът е собственик на процесния недвижим имот, а ищецът през процесния период е осигурявал за посочения апартамент топлоенергия за битови нужди.

По делото е приобщено копие от договор в нотариална форма за покупко-продажба на жилище от 22.05.1999 г., с който ответникът придобива собствеността върху процесния недвижим имот. В първоинстанционното съдебно решение съдът правилно е приел за установено, че ответникът е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В този смисъл твърденията във въззивната жалба, че не е доказано ответникът да е потребител на топлинна енергия, са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в един централен и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя, без да е нуждо потребителят изриюно и писмено да ги е приел. По делото са представени копие от Общи условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени от ДКЕВР с решение от 27.06.2016 г., публикувани във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 г.

Съгласно юл. 142, ал. 2 от ЗЕ топлинната енерфия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.

Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялото разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички титуляри на вещно право на ползване в сграда – 2 етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според ал. 2 на същия текст, когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването.

Съдът приема, че по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия. „Т.С.“ ЕАД е дружество, регистрирано по Търговския закон и вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности, обслужващи основните.

Съдът приема за установено, че за процесния период от 01.10.2012 г. до 30.04.2014 г., за ответника Д. Г., като носител на вещното право на собственост на процесния топлоснабден имот, е възникнало задължението за заплащане на използваното количество топлинна енергия в размер на 667,88 лева.

Неоснователно е възражението на ответника, направено за първи път във въззивната жалба, че не използва услугите на ищеца, тъй като в апартамента няма отоплителни уреди.

Съгласно приетите заключения на назначените в първоинстанционното производство СТЕ и ССЕ, които съдът кредитира като обективни и правилни, тъй като кореспондират с останалия събран доказателствен материал, ответникът е ползвал топлинна енергия за процесния период, без да заплаща цената за предоставената услуга.

Заповедта за изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на съдебно решение, например изпълнителна сила, както и непререшаемост на спора за субективно право, освен при наличието на нововъзникнали факти и обстоятелства – чл. 439 ГПК. При аналогично тълкуване на нормата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА се достига до извода, че нищожността на заповед за изпълнение може да бъде установявана по иск от длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издадено за същото вземане осъдително съдебно решение. ( в този смисъл Определение № 64/ 21.01.2015г. по гр.д. 141/2015г. на ВКС, IV ГО)

Въпросът за приложението на правото на ЕС и противоречието с императивни правни норми не влече като последица нищожността на акта. В закона няма изрично изброяване на основанията, при наличието на които едно съдебно решение би било нищожно. При действието на отменения ГПК е имало съдебна практика, според която противоречие на решението със свръх императивни правни норми, е водело до нищожност на същото( Р- 10756-ОСГТК; Р -905-58 IV). При сега действащата нормативна уредба не може да се направи същия извод, съответно противоречието със свръх императивни правни норми не води до нищожност на поставеното съдебно решение.

Нищожността на съдебното решение като правен институт е развит в теорията и практиката при съпоставка с противоположния термин валидност, т.е. всички решение, които не са валидни са нищожни. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от лице, което не притежава качеството съдия, когато не е спазена писмената форма за валидност; когато съдът се е произнесъл извън правораздавателната си власт. След оценка на събрания доказателствен материал настоящият състав счита, че процесната заповед за изпълнение не страда от пороци водещи до недействителност, респективно същата е валидна, тъй като е 1) издадена е от съд, т.е. от лице което има правораздавателна власт спрямо конкретното гражданско правоотношение; 2) по установения за това ред, посочен в 3

ГПК; 3) като е спазена и писмена форма за действителност. Следователно липсата на индивидуализация на вземането не води до нищожност на заповедта за изпълнение, допълнително същата съдържа необходимата индивидуализация както на длъжника, така и на вземането. Липсата на изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл.

410 ГПК не влече нищожността на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение с полагането на подпис под същата, когато са налице условията за това. Не е необходимо наличието на друг съдебен акт за издаването на заповедта по чл. 410 ГПК, т.е. разпореждането е инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Липсата на мотиви и доказателства, послужили за издаването на процесния акт в случая не води до нищожност на заповедта за изпълнение.

Основателността на главния иск обуславя и основателност на иска за мораторна лихва. Съгласно чл. 33, ал. 4 ал. 5 от Общите условия длъжникът с непогасено вземане в предвидения 45 дневен срок изпада в забава без да е необходима изрична покана, като обезщетението е в размер на законната лихва и се дължи от настъпването на забавата до окончателното погасяване на главното задължение. Следователно основателно е претендираното от ищеца вземане за обезщетение за забава за процесния период от 30.11.2012г. 24.04.2015г.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивника. Право на разноски има въззиваемата страна, която претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 50 лева.