Решение № 528 от 02.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 528 гр. Пловдив, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330110480 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. М. К. против „София Комерс Кредит Груп” АД, с която е предявен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1800 лева, представляваща недължимо платена сума за периода от 01.04.2018 г. до 28.02.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – **** г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се излагат съображения, че за периода от 01.04.2018 г. до 28.02.2019 г., ищецът е заплатил на ответника сумата от 1 800 лева, чрез системата „Изипей“. Твърди се, че към датата на извършване на плащанията, К. нямал каквито и да е парични задължения към ответното дружество. Посочва се, че в случай, че по делото се установи наличие на правоотношение по договор за потребителски кредит между страните, то същият е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗА.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, с който се излага становище за неоснователност на предявения иск. Признава се, че за периода от 01.04.2018 г. до 28.02.2019 г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 1800 лева. Оспорва се обаче това да е било без основание. Посочва се, че между страните е бил сключен Договор за кредит на *** г., като по силата на §1 от договора, „София Комерс Кредит Груп“ АД е отпуснало на ищеца кредит в размер на 1000 лв. за срок от 12 месеца, при 24% фиксирана лихва и 1

ГПР 26,85%. В §3 от договора е уговорено между страните също, че ищецът се задължава в 3 –дневен срок от подписването на договора да предостави някое от изброените в същата клауза обезпечения, а в случай че не го направи, в §7 от договора, страните са се договорили, че за кредитора настъпват вреди поради непредоставяне на уговорените обезщетения, поради което, кредитополучателят заплаща обезщетителна неустойка в размер на 893,11 лева на 12 равни части в размер на 74,43 лева, платими заедно с падежите, уговорени в погасителния план. Твърди се, че сумата по договора е отпусната на ищеца на*** г. и доколкото ищецът не предоставил уговорените обезпечения, за същия е възникнало задължение да заплати горепосоченото обезщетение. Посочва се, че цялата претендирана от ищеца сума в размер на 1 800 лева е получена с основание – погасяване на задължения по Договор за кредит от *** г., за който договор се твърди, че отговоря на всички изисквания на ЗПК в редакцията му към сключване на договора. В случай, че отделна клауза от договора бъде прогласена за нищожна, ответникът посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, това няма да доведе до нищожност на целия договор, а единствената последица би била, че договорът ще се прилага без тази клауза. Отправя се възражение, че претенцията за плащане на всички суми, платени от ищеца преди ***г. е погасена с изтичане на 5 годишна погасителна давност. Поради изложеното се иска предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

С протоколно определение в проведеното по делото открито съдебно заседание от **** г. е прието изменение на размера на предявения иск, под формата на неговото намаляване, чрез частичен отказ, за разликата над 861 лева, до пълния предявен размер от 1800 лева, като производството по делото в тази част е прекратено. В същото съдебно заседание ищецът признава сключването на посочения от ответника договор за заем, излага конкретни съображения за неговата недействителност, поради което сочи, че претендира платената в повече от дължимата главница по договора за потребителски кредит.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

2

Между страните не е спорно, че на **** г. помежду им е сключен договор за потребителски кредит /л.24/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 24 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 26,85 %, която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде върната от ищеца на 12 погасителни вноски всяка в размер на 94,56 лева. В § 3 от договора било уговорено, че потребителят се задължава в тридневен срок от подписване на договора да осигури предоставяне на едно от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо лице с трудово възнаграждение над 1800 лева или 2) поръчителство на две физически лица, с трудово възнаграждение над 950 лева, като поръчителите следвало да работят по безсрочен трудов договор, не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора, нямат неплатени осигуровки за последните две години, нямат задължения към други банкови и финансови институции. Като санкция за неизпълнение на посоченото задължение, в § 7 от договора било договорено, че ако потребителят не представи някое от обезпеченията по § 3 от договора и не упражни правото си на отказ, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск и се съгласяват, че същият заплаща обезщетителна неустойка в размер на 893,11 лева, платима на 12 равни части в размер на 74,43 лева на падежните дати, заедно с погасителната вноска.

Не е спорно също така, че ищецът е усвоил сумата по посочения договор за кредит. На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че за периода от 01.04.2018 г. до 28.02.2019 г., ищецът е заплатил на ответника сумата от 1 800 лева, чрез системата „Изипей“. Последното се потвърждава и от заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което се кредитира като компетентно изготвено,обективно и обосновано. Вещото лице е установило, че общият размер на усвоената от ищеца главница е 1000 лева. Ищецът е извършил плащания по договора в общ размер от 1856 лева, като първото е на дата 26.04.2018 г., а последното на 07.01.2019 г., когато договорът е изцяло и предсрочно погасен. Установено е също така, че в посочения в договора ГПР не е включен разходът за неустойка.

Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, последният по своята правна характеристика действително представлява такъв за потребителски кредит и за неговата валидност и последици важат правилата на Закон за потребителския кредит, както и на Закон за защита на потребителите.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Така посоченият размер на ГПР обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения, включително и спрямо посочената в самия договор обща сума, дължима от потребителя. Това е така, доколкото уговорената в § 7 от договора неустойка (обезщетяваща вреди на кредитора, свързани с предприемане на допълнителни мерки за регулиране на финансовия риск), реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и следва, но не е включен в ГПР. Съдържанието на клаузата за неустойка по § 7 и на клаузата по чл. 12, ал. 1, във вр. § 3 от договора за чието неизпълнение същата се дължи – при неосигуряване от потребителя в срок 3 работни дни от сключване на договора на действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че в действителност неустойката по § 7 от договора представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). В този смисъл неизпълнението на задължението по § 7, във вр. с § 3 не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на кредит към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита, а не да представя като неустойка действителната цена при 4 предоставяне на необезпечен кредит. Поради това, доколкото разходите за същата са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.

Именно с оглед приетия характер на договорената неустойка, като допълнително възнаграждение за предоставяне на необезпечен кредит, неоснователни се явяват доводите в жалбата, че размерът на неустойката не следва да бъде включен в ГПР.

Соченият порок е налице независимо дали процесният договор за кредит е сключен при индивидуално договорени условия и дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и е уговорил индивидуално условията по същия.

В случая не се спори, а и от приетото по делото заключение по ССЕ се установява, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 26.85%) не е включена неустойката по § 7 от договора. В резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като се прави опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което е пречка да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. Последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО/05.04.1993 г. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.