Определение № 48 от 23.01.2023, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 48 гр. Пазарджик, 20.01.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20225200500711 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.2 7 4 ал.1 т.1 ал.2 и следващите Гражданския процесуален кодекс. от

Обжалва се определение на Панагюрски районен съд №401 от 19.10.2022г. постановено по гр.д.№1/2022г. по описа на същия съд в частта с която е прекратено производството по делото срещу ответника „В.Х.“ АД и в частта с която е спряно производството по делото по отношение на ответника „Б.И.“ АД.

Частният жалбоподател и ищец в производството „С.“ ЕООД, ЕИК 203100755, със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.“П.Е.“ №2, вх.А,ет.1 чрез управителя си Т. В. М. поддържа, че в обжалваните части съдебното определение е незаконосъобразно като моли да бъде отменено. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че предвид влезлия в силя акт между страните с правно основание в чл.109 от ЗС, който отрича със сила на присъдено нещо/СПН/ правото на собственост на „С.“ ЕООД върху ПИ с ИД *** по КККР на гр.С., местност “Радин дол“ за процесната реална част от имота съгласно решение №260024 от 19.10.2020г. по в.гр.д.№245/ 2020г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, то следвало отричане и на правото на собственост на дружеството върху ПИ придобит по 1

Постановление №8 от 13.07.2016г. за възлагане по чл.717з от ТЗ издадено по т.д.№66/2010г. по описа на ОС-Пазарджик, доколкото силата на присъдено нещо/ СПН/ се разпростирала по отношение на този юридически факт притежанието на правото на собственост, поради което предявеният иск по чл.108 от ЗС би довел до пререшаването на спора за същия факт и затова бил недопустим с оглед забраната по чл.299 ал.1 от ГПК. Частният жалбоподател счита, че становището на съда за обхвата на предмета и пределите на СПН по иска по чл.109 от ЗС противоречат на постановките на ТР№4 от 06.112017г. по т.д.№4/2015г. и на ТР №4 от 14.03.2016г. по т.д.№4/2014г., двете на ОСГК на ВКС. Цитира се част от мотивите на т.1 от ТР №4 от 06.11.2017г. по тълк.д.№4/2015г.,според които искат по чл.109 от ЗС е иск за защита на собствеността, но не е иск за установяване на собственост; че установяването на правото на собственост има значение за основателността на негаторния иск, но е вън от предмета на делото, поради което решението не следва да има установителен за правото на собственост диспозитив и това решение не се ползва със СПН по въпроса за собствеността. Допълва, че негаторният /отрицателния/ иск по чл.109 от ЗС също е иск за защита на правото на собственост, наред с положителния ревандикационен иск и конститутивния иск за определяне на граници; че предметът на негаторният иск не е нито правото на собственост върху засегнатия имот на ищеца нито правото на собственост върху пречещия имот на ответника, като правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но че те остават вън от предмета на делото и по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения, и по тях не се формира СПН; че по иска по чл.109 от ЗС не се отнема владението на собственика, а се осъществява защита на правото на собственост срещу всяко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, пречещо на допустимото пълноценно ползване на вещта/имота/ според нейното предназначение, като се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него, но без да се отнема владението на собственика. Цитира се още част от мотивите на ТР, че исковете за защита правото на собственост не са процесуално средство за упражняване на съдържащите се в правото на собственост правомощия, а за защита на различни аспекти на правото на собственост според вида и интензитета на 2 тяхното накърняване, докато правото на собственост е предмет на делото когато се претендира неговото съществуване или несъществуване, а когато това право се защитава от ограничаване или друго накърняване, предмет на делото е несъществуване на съответните ограничения и неправомерността на накърненията, както и преустановяване на неправомерните въздействия и възстановяване в положението отпреди нарушението. Акцентира се и на приетото в т.2А от Тълк.Р.№4 от 14.03.2016г. по тълк.д.№4 /2014г., че искът за собственост по чл.108 от ЗС е искът на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик, като предмет на защита е правото на собственост на ищеца и съдържа в себе си искания да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имота и искане да бъде осъден ответника да му предаде владението върху имота, на които искания съдът дължи произнасяне и даване на отговор в диспозитива на решението си, който е източник на СПН на решението. За същите постановки жалбоподателят препраща и към решение №65 от 15.10.2020г. по гр.д.

№4388/2019г. на ВКС, II г.о.

Твърди се още, че по цитираното от исковия съд в.гр.д.№ 245/2020г. на АС-Пловдив ищецът „С.“ ЕОО по предявен иск по чл.109 от ЗС не е заявявал претенция /петитум/ за съществуване на право на собственост върху процесния имот и че това право е било извън предмета на делото. Счита, че при незаявен такъв петитум и при липса на такова произнасяне в диспозитивите на двете съдебни инстанции ОС-Пазарджик и АС-Пловдив, следва ,че съдът не се е произнесъл относно установяването или отричане на правото на собственост на С. ЕООД. Счита, че правилно съдът е приел в обжалваното определение, че установяването на правото на собственост на ищеца има значение за основателността на негаторния иск, но неправилно е прието, че този факт е бил част от предмета на делото. Тезата на съда се опровергава със сочената от жалбоподателя тълкувателна съдебна практика, че при иска по чл.109 от ЗС за съществуването на правото на собственост съдът се произнася само в мотивите на решението, но не и в диспозитива, и които мотиви не са източник на СПН и тяхното съдържание не се обхваща от субективните и обективни предели на тази сила и че независимо от отхвърлянето на иска по чл.109 от ЗС предявен от „С.“ ЕООД, спорът за правото на собственост не е решен окончателно и по отношение на всички, 3 защото изобщо не е бил повдигнат за произнасяне от съда по приключилото дело. И че съдебното решение е неговият диспозитив, а не мотивите които служат за насоките какви са били съображенията на съда, постановил съответния диспозитив. В случая исковият съд прекратил частично производството и само по отношение на В.Х. АД, но не и по отношение на втория ответник „Б.И.“ АД и че в хипотеза на прието от съда, че правото на собственост на С. ЕООД е отречено по иска по чл.109 от ЗС, то е следвало производството по иска по чл.108 от ЗС да бъде прекратено изцяло. Излага се и второ основание за незаконосъобразност на прекратителното определение липса на съвпадение по двете дела по отношение на частта от недвижимия имот предмет на ревандикацията и частта на имота по предмета на иска по чл.109 от ЗС, съответно-„площадка промишлена товаро-разтоварна“ с неустановено от ищеца местоположение; докато претенцията по чл.108 от ЗС е „ за друга част от имота, която не засяга площадка промишлена товароразтоварна“ и че съдът се позовал на експертиза несъбрана по съответния процесуален ред при непосредственост и гласност. Допълва, че в този ПИ няма реално обособени части и че на скицата няма отбелязана такава площадка.

Неправилно било определението на съда за спиране на производството по отношение на другия ответник „Б.И.“ АД. Счита жалбоподателят, че липсва идентитет между предметите на исковете и че в исковата молба ищецът не обосновава претенцията си за обособени на скица части от имота тъй като такива няма, и то към момента на образуване на делото, а доколкото в делбен процес била представена скица, която според частния жалбоподател в същност е чертеж, то това не променяло границите, описани в н.а. №87 от 06.06.2008г. съвпадащи с настоящите кадастрални граници и че исковият съд е правил съпоставки за идентичността на недвижимия имот без да притежава необходимите технически знания налагайки на чертеж върху официална скица от АК за да очертае исковата претенция и че исковият съд в случая се е позовал на непроверени и голословни твърдения на ответника и доколкото исковата претенция на С. ЕООД се основавала на издадена от съответният орган скица приложена към исковата молба без да е очертана реално обособена част, затова счита ,че не е налице идентичност между предметите на двата иска и с този по гр.д.№ 322/2020г. Моли да се отмени обжалваното определение като неправилно и незаконосъобразно в прекратителната и в 4 спряната му части. Сочи писмени доказателства.

В срок е постъпил писмен отговор от В.Х. АД досежно частично прекратена част от производството отношение на тази страна и от Б.И. АД по отношение на която страна е спряно производството.

В отговора си с вх.№3559 от 25.11.2022г. /л.29/, ответникът „В.Х.“ АД поддържа, че частната жалба е неоснователна и се моли да бъди потвърдено прекратителното определение. Твърди, че предмет на иска по чл.108 от ЗС е част от ПИ с ИДН/идентификатор/ *** по КККР на гр.С., местност“ Радин дол“-площадка от 3500кв.м. при посочени граници. Посочва се и влязлото в сила преди предявяване на този иск решение на ПАС по предявен негаторен иск по чл.109 от ЗС-решение №260024 от 19.10.2020г. по в.гр.д.

№245/2020г. с което е отхвърлена заявената негаторна претенция на С.

ЕООД. Счита, че частният жалбоподател избирателно цитира мотивите по т.1 на ТР №4 от 04.11.2017г. на ВКС относно задължителните условия за уважаване на иска по чл.109 от ЗС, едното от които е за бъде доказано от ищеца не само че е собственик на имота, но и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно действие. Цитира е и ТР №7 от 31.07.2017г. относно основание по чл.303 ал.1 т.4 от ГПК като разрешаването на спора по единия иск -когато обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасяне по друг иск-обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат; че за да възникнат предпоставките на разпоредбата трябва да е налице съвпадение между страните и обективно тъждество на производствата, но че за разликата от хипотезата при която обективното тъждество е резултат от еднакви спорни предмети, в разглеждания случай, обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловената дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. И че въпреки различието в спорните предмети между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Че разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на присъдено нещо по постановеното преди него/преди решението чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи и че предметите на двете решения са в съотношение, при което правото на обусловеното решение е мълчаливо 5 отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск.

Цитира се института на отвод на висящ процес/чл.126 ал.1 от ГПК/ , насочен към избягване на постановяването на противоречиви съдебни актове съгласно т.5 от ТР №7. Поддържа, че по делото на АС-Пловдив е установено ,че С. ЕООД не е собственик на спорния имот и че СПН произтича от въззивното решение №260024 от 19.10.2020г. по чл.109 от ЗС и съдържа в себе си, не само приетото от исковия съд по отношение предмета на делото, но съдържа и обуславящите мотиви на съда по преюдициални въпроси в рамките на негаторния иск по преценката дали ищецът по негаторен иск е собственик или не е такъв на недвижимия имот, предмет на незаконосъобразното въздействие. Като при противоречие в тях дори и индиректно има възможност по чл.303 ал.1 т.4 от ГПК за отмяна на решението, което е постановено по преюдициалните факти и правоотношение. Счита, че по делото ако се постанови решение по съществото на предявения иск по чл.108 от ЗС биха били две противоречиви решения, едното от които би подлежало на извън инстанционна отмяна. Като последен довод се сочи, че е налице пълна идентичност по отношение на търсената искова защита спрямо един и същ недвижим имот по двете дела и при въведени едни и същи правопораждащи факти и позоваване на едни и същи документи за които претендира, че установяват въведените факти и обстоятелства-Постановление за възлагане на основание чл.717 з от ТЗ от 13.107.2016г.

Разпечатката съдържа 18 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ad9ee15a-878f-4d5f-aea7-d8174d770218