Решение № 64 от 11.01.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100510041 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 08.02.2022 г., постановено по гр. дело №74701/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 31 състав, ответниците Л. А. и Й. А. са осъдени да заплатят на ищцата С. Х. на основание чл. 59 ЗЗД при условията на разделност по ½ всеки сумата от 5 328 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на собствения на ищцата поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, р-н „Овча Купел“, в.з. „******* за периода от 20.12.2016 г. до 20.12.2017 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответниците Л. А. и Й. А. с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че през процесния период ответниците действително са владели имота, както и че собственикът е бил лишен от възможността да си служи с имота. Излага се становище, че обезщетение се дължи само за времето, през което собственикът е бил лишен от възможността да си служи с вещта и не възниква, когато собственикът отказва да приеме предоставената му вещ, както и в случай, че няма лишаване от ползване на вещта. Заявява се, че в случая не е било доказано и липсата на основание за ползването на имота, тъй като имотът се ползвал на основание въвод във владение на имота от страна на ЧСИ. На следващо място се изтъква, че е било в тежест на ищцата да установи, че всеки от ответниците е ползвал имота през процесния период без правно основание.

По изложените аргументи се иска отмяна на

1 първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният от ищцата иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата С. Х., с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Въззиваемата поддържа, че по делото било установено по безспорен начин, че през процесния период ответниците са ползвали имота, което се установявало от протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 02.09.2013 г. на ЧСИ Р.А., с който ответниците са били въведени в процесния имот. Излага се становище, че при правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд е постановил правилно и обосновано решение, поради което същото следвало да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, съгласно който всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице /Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ВС/. Такъв е и случаят когато собственик е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Тогава обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.

Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота 2 се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в следните решения: решение № 131/27.10.2009г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, I т. о.; решение № 255/29.06.2010г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008г., III г. о.; решение № 267 от 20. 01. 2014г. по гр. д. № 13/2013г., III г. о.; решение № 252 от 23. 01. 2015г. по гр. д. № 2858/2014г., III г. о.

С разпоредбата на чл.59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране на гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването. Когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва - той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги, поради което търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало. Пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага, следва да бъде присъдена на собственика на вещта /реш.№.587/1.11.10 по г.д.№.941/09, ІV ГО, реш.№.719/27.12.10 по г.д.№.532/10, ІІІ ГО, реш.№.774/ 8.11.05 по г.д. №.537/04, II ГО, ППВС №.1/28.05.79 по г.д.№.1/79 и др./.

Предвид горното, за да се уважи предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД, следва да са налице следните предпоставки: обогатяване на едно лице – ответника по делото, чрез увеличаване на неговия актив, намаляне на неговия пасив или спестяване на необходими разходи; обедняване на друго лице – ищеца, връзка между обогатяването и обедняването, липса на основание за това и на друг път на защита.

В настоящия случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че за предявения период ищцата е била собственик на процесния имот. Правото й на собственост е възникнало на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален кат №146 от 03.11.2010 г., том III, по н. дело №508/2010 г. по описа на нотариус Р.Р., рег. №104, район на действие - Софийски районен съд. Спорно по делото е обстоятелството дали имотът е бил действително ползван от страна на ответниците, респективно дали е налице обогатяване в тяхна полза за сметка намаляване на патримониума на ищцата.

По този въпрос на първо място следва да се отбележи, че когато са касае за обстоятелство, на което искът е основан, а не за обстоятелство, на което е основано едно ответно възражение, доказателствената тежест е за ищеца. Доказването на иска чрез положителния факт, от който произтича правото, предпоставя установяване на двете величини: обогатяване и обедняване, като доказателствената тежест е на ищеца - той трябва да установи положителния факт, от който произтича правото му /в този смисъл Решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение/.

Релевантно по смисъла на чл.59 ЗЗД ползване, доколкото последното 3 може да има различни проявни форми, може да се изразява в непосредствено ползване и служене с вещта, така и чрез възможност за достъп /напр. държане на ключове/ без да се дава такъв на собственика, чрез непосредствени действия на съответното лице или чрез такива на член от семейството му или чрез трето лице, на което безвъзмездно то я е предоставило. /в този смисъл реш.№.55/28.02.12 по г.д.№.652/11, ІІІ ГО, реш.№.409/11 от 20.06.12 по г.д.

№.1411/10, ІV ГО, реш.№.509/27.05.09 по г.д.№.142/09 по г.д.№.142/09, ІV ГО/. Тези обстоятелства като елемент от фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД подлежат на пълно и главно доказване от страна на ищеца по делото.

С оглед заявените в исковата молба обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно: ползването без основание от страна на ответниците на процесния имот, което препятства възможността на ищцата да ползват имота - лично или да получават имуществени облаги чрез отдаването му по наемно правоотношение и с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания относно неправилни фактически констатации на първоинстанционния съд, настоящата въззивна инстанция намира, че при правилно определена правна квалификация на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД и правилно разпределена доказателствена тежест, първоинстанционният съд е стигнал до неправилни правни и фактически изводи.

Правилно първоинстанционният съд е приел за безспорно доказан факта, че ищцата е собственик на процесния имот. Не може да се приеме за доказано обаче фактическото ползването на имота за претендирания исков период от страна на ответниците. Настоящата въззивна инстанция не споделя мотивите на първоинстанционния съд, че по делото е доказано, че от датата на приложения по делото протокол за въвод във владение ответниците са ползвали имота. На първо място следва да се отбележи, че процесният протокол установява владение към 2013 година, а исковият период касае съвсем друг момент – от 20.12.2016 г. до 20.12.2017 г. От друга страна, дори да се приеме, че от този протокол се установява началната дата на ползването на имота, то същият не доказва, че имотът е бил ползван от ответниците през целия процесен период, което също е в доказателствената тежест на ищеца за уважаване на предявения от него иск. Други доказателства за доказване на това обстоятелство по делото ищецът не е посочил.

На следващо място, макар при правилно разпределена доказателствена тежест с доклада по делото, обективиран в определение от 09.02.2021 г., приет за окончателен с протоколно определение от 17.05.2021 г., първоинстанционният съд неправилно в мотивите на обжалваното решение е приел, че за да се освободят от отговорност по иска по чл. 59 ЗЗД, в тежест на ответниците е да докажат при условията на пълно и главно доказване, че са предали владението върху държания от тях чужд недвижим имот. Това разбиране не намира опора в закона - относно разпределението на доказателствената тежест в процеса по иска за неоснователно обогатяване.

За успешното провеждане на исковата защита по чл.59, ал.1 ЗЗД в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване не само факта, че е собственик на имота, но и че ответникът е ползвал 4 фактически имота за конкретния период от време без правно основание за това, както и размера на обезщетението, равняващ се на спестения пазарен наем /Решение № 193 от 02.12.2010 г. по търг. д. № 1087/2009 г. на Върховен касационен съд/. След като не е доказано неоснователното ползване на процесния имот за исковия период, то претенцията за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли като недоказана.

По изложените съображения и поради разминаване на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно.

По разноските:

С оглед изхода от спора, първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските, като решението следва да бъде отменено и в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищцата разноски в размер на 361,12 лв.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците сумата от още 444 лв. – разликата до претендирания размер от 900 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първоинстанционния съд, както и сумата от 106,56 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.