Решение № 262555 от 27.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ ................../27.07.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

МЛ. С.

СТОЙЧО ПОПОВ при секретаря Алина

Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 11551 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 163174 от 29.07.2020 г. постановено по ГД № 20163 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 153 състав, е прието за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.И.Р. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, че Л.И.Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми, а именно: сумата от 2164,69 лв., представляваща цена за доставена топлина енергия за имот – апартамент № 91 в гр. София, ж. к. ******, аб. № 299248 за периода от 01.02.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата от 52,51 лв., представляваща такса за дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва, считано от 22.02.2018 г. до плащането, като исковете са отхвърлени за главница до пълните предявени размери и периоди, както и тези по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземания в размер на 397,15 лв. за лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода от 16.09.2015 г. до 07.02.2018 г. и 14,43 лв. лихва за забавено плащане на такса за дялово разпределение за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД № 12223 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 153 с-в.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“

ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ищеца „Т.С.“

ЕАД, в частта, с която предявените искове са отхвърлени. Въззивникът счита, че в обжалваната част решението на СРС е неправилно, като излага подробни съображения за това в жалбата. По-конкретно се твърди, че в исковия период са действали общите условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г. и тези, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на ДКЕВР, в сила от 12.08.2016 г., като съобразно с това дължимите суми е следвало да се заплащат в 30-дневен срок от датата на публикуването на месечните фактури на интернет страницата на продавача, респ. 45-дневен от изтичане на срока, за който се отнасят, съответно ответницата е изпаднала в забава с изтичането на 30-дневния, респ. 45-дневния срок. На следващо място, според жалбоподателя, неправилно първата инстанция е приела, че всички дължими суми за периода от 01.05.2014 г. до 30.01.2015 г., отразени в обща фактура от 31.07.2015 г. са погасени по давност. Предвид изложеното отправя искане към СГС като въззивна инстанция да отменени решението на СРС в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Л.И.Р., чрез назначения ѝ особен представител адв. Л.С., с който се изразява становище за неоснователност на същата по съображения, изложени в отговора. В тази връзка счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната жалба – отхвърлена. Претендират се разноски.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба и от ответницата Л.И.Р., чрез назначения ѝ особен представител адв. Л.С., в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът счита, че в обжалваната част решението на СРС е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Според жалбоподателя, констатацията на първоинстанционния съд, че ответницата е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове е неправилна, тъй като по делото не е установено същата да е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от третото лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.

2 от ГПК.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирани лица и при наличието на правен интерес от обжалването, поради което подлежат на разглеждане по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца. С оглед направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземанията по давност в тежест на ищеца е да установи по делото обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване течението на погасителната давност за съдебно предявените вземания.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и §

1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства, за качеството потребители на топлинна енергия (ТЕ) на ответницата като съсобственик на топлоснабдено жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответницата по доставка на ТЕ по договор при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени доказателства, също и за възлагане извършването на дяловото разпределение на третото лице-помагач на ищеца (ФДР), и липса на доказателства за некачествено изпълнение, е уважил частично иска за цената на ТЕ и таксата за услугата дялово разпределение. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката за реално доставената и потребена в жилището на ответниците ТЕ за исковия период, цената за която потребена ТЕ нито се твърди, нито е установено да е платена.

Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи касателно иска по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

По оплакванията в жалбата на ответника настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

Според процесуалния представител на ответницата, спорно е дали същата е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като по делото не е установено същата да е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот.

В тази връзка от приетите по делото като писмени доказателства документи – писмо от 31.01.2018 г. от Столична община, се установява, че на 07.02.1990 г. собствеността върху процесния имот е прехвърлена от Столична община на ответницата, съгласно разпоредбата на чл. 18 от Закона за собствеността ЗС) в редакцията, действаща към този момент, със Заповед № ДИ9405650/90 г. От Протокол от 18.10.2001 г. за проведено общо събрание на етажните собственици от ж. к. „******се установява, че ответницата е участвала в проведеното общо събрание на етажните собственици за вземане на решение за сключване на договор за извършване на услуга „топлинно счетоводство“ с „Т.С.“ ЕООД. С отговора на исковата молба изрично е заявено, че представените с исковата молба писмени доказателста, които не са изходящи от ищеца, не се оспорват. От справка в НБД „Население“ се установява, че ответницата е адресно регистрирана на адреса, на който се намира и процесния топлоснабден имот, а именно: гр. София, ж. к. „******(7), ет. 4, ап. 91. С исковата молба ищецът сочи именно този имот като място, на което през процесния период е доставял ТЕ, като е разкрил за същия договорна сметка. На следващо място, ответникът не оспорва (нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба) обстоятелството, че е собственик на процесния имот в заявения период, респективно, че е изгубил качеството си на собственик след 07.02.1990 г., а единствено излага оплаквания, че не са ангажирани надлежни доказателства за установяване на този юридически факт.

Преценени в съвкупност тези доказателства, налагат извод, че ответникът е собственик на процесния имот, респективно, че по силата на притежаваното от него право на собственост, същият е страна по договорно правоотношение с ищеца, има качеството на потребител по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а (нова - ДВ, бр.

54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период и се явява материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове.

Други оплаквания във въззивната жалба на ответника не са изложени.

По оплакванията в жалбата на ищеца настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

С отговора на исковата молба ответникът своевременно е направил възражение за изтекла погасителна давност. Вземанията на ищеца за доставка на топлинна енергия и за услуга дялово разпределение са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.

„в“ от ЗЗД и като такива по отношение на тях е приложима 3-годишната погасителна давност (така Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС).

Разпечатката съдържа 42 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ad936feb-7e39-4f4a-ac17-44fd5b9af1b5