Определение № 20253 от 01.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20253 гр. София, 01.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА Гражданско дело № 20251110111413 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

С решение № 3429/23.02.2026 г., постановено по настоящото дело, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 23 ЗПК, че М. М. М. дължи на „...... ЕООД сумата от 2807 лв. (1435,20 евро), представляваща неизплатена част от главница (чистата стойност) по договор за потребителски кредит № 40016512796 от 03.04.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 04.11.2024 г. до окончателно заплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.11.2024 г. по ч. гр. д. № 66270/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, като искът е отхвърлен за разликата над 2807 лв. (1435,20 евро) до пълния предявен размер от 2956,41 лв. (1511,59 евро). Със същото решение са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „...... ЕООД срещу М. М. М. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за установяване дължимостта на сумите: 1166,12 лв. (596,23 евро), представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 10.06.2023 г. до 05.06.2024 г.; 301,35 лв. (154,08 евро), представляваща мораторна лихва за периода от 11.06.2023 г. до 05.06.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.11.2024 г. по ч. гр. д. № 66270/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, както и за осъждане на М. М. М. да заплати на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 1603,09 лв. (819,65 евро), представляваща възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“ за приоритетно одобряване и отпускане на кредита, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК 04.11.2024 г., до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 317,96 лв. (162,57 евро), представляваща законна лихва за периода от 05.06.2024 г. датата на предсрочна изискуемост, до 29.10.2024 г. С решението М. М. М. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД да заплати на „...... ЕООД 68,13 лв. (34,83 евро) - разноски за заповедното производство, и сумата в размер на 279,49 лв.

(142,90 евро) - разноски за исковото производство, а „...... ЕООД е осъдено да заплати на адв.

А. З. Д. от САК, личен № ...., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата в размер на 55,76 лв. (28,51 евро) с ДДС разноски за заповедното производство, и сумата в размер на 446,08 лв. (228,08 евро) с ДДС - разноски по настоящото производство.

По делото е постъпила молба вх. № 64505/27.02.2026 г. от ищеца „...... ЕООД, чрез юрк. ..... с която се иска съдът да измени постановеното по делото решение в частта за разноските. Излагат се подробни съображения за прекомерност на присъдените в полза на адв. А. Д. разноски, тъй като същите не кореспондират на ниската фактическа и правна сложност на спора. Поддържа се и становище, че не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника-длъжник в 1 заповедното производство, евентуално същото следва да бъде редуцирано до сумата от 25 евро. Сочи се, че пълномощникът на ответната страна е осъществил процесуално представителство по реда на чл. 38 ЗАдв. по множество сходни дела, с оглед на което не следва да му се присъждат разноски за исковото производство, евентуално се иска същите да бъдат редуцирани до размера от 100 евро.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна М. М. М., чрез адв. А. Д., депозира отговор, с който поддържа становище за неоснователност на молбата на ищеца.

По делото е постъпила и молба вх. № 69572/05.03.2026 г. на М. М. М., чрез адв. А. Д., за изменение на постановеното решение в частта относно присъденото възнаграждение по чл. 38 ЗАдв., като в полза адв. Д. бъде присъдено адвокатско възнаграждение в пълния претендиран от него размер (1481,39 лв. с ДДС), съобразен с минималните размери, посочени в Наредба № 1/2004 г.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК на „...... ЕООД, чрез юрк. ..... поддържа становище за неоснователност на молбата, като излага съображения, аналогични да изложените в неговата молба по чл. 248 ГПК.

Като взе предвид изложените в молбите доводи и данните по делото, съдът намира следното:

Молбите за изменение на решението в частта за разноските са подадени в рамките на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, всяка от които е представила списък по чл. 80 ГПК, с оглед на което са процесуално допустими.

Спорът в настоящото производство е съсредоточен върху въпроса относно размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., дължимо в полза процесуалния представител на ответника.

В постановеното решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба.

С оглед даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за съдилищата - чл. 633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа. В този смисъл е и практиката на ВКС – определение № 1016/06.03.2024 г. по ч.гр.д. № 4123/2023 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 1059/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 982/2023 г. на ВКС, IV г.о.

Относно присъдените разноски в полза на процесуалния представител на ответника за заповедното производство съдът намира следното:

Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. на ВКС - определение № 102/14.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г. на ВКС, определение № 98/16.02.2016 г. по ч. т. д.

2

№ 3139/2015 г. на ВКС и определение № 20/17.01.2020 г. по ч. т. д. № 2149/2019 г. на ВКС, с решението по иска с правно основание чл. 422 ГПК съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл.

78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С оглед на това тълкуване, а и с оглед на релевантната нормативна база, не може да се изключи възможността на длъжника в заповедното производство да претендира разноски за адвокатска защита, при положение че се предоставя такава възможност на заявителя.

Действително, възражението по чл. 414 ГПК няма самостоятелен характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването й, включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се посочи изрично. В същото време обаче в производството по иска по чл. 422 ГПК е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за отговор (т. 11.а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Следователно, макар законодателят да не изисква мотивиране на възражението по чл.

414 ГПК, за длъжника е налице интерес да изложи конкретни възражения за недължимост на претендираните със заявлението по чл. 410 ГПК вземания, като негова преценка е дали да организира защитата си чрез ангажиране на адвокат още на този ранен етап от производството.

Поради това осъществяването на защитата на длъжника в заповедното производство чрез попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, за която се дължи възнаграждение, поради което не могат да бъдат споделени доводите на ищеца за недължимост на разноски за заповедното производство.

С оглед на цитираните разяснения, дадени с решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/9.07.2004 г., а възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа.

В конкретната хипотеза е налице реално осъществена защита и съдействие в заповедното производство, която не се изчерпва с формалното попълване на образеца на възражение по чл. 414 ГПК, а и с посочване на конкретно основание за недължимост на претендираните суми. С оглед на осъществената защита, съдът намира, че като основа за определяне на възнаграждението следва да се вземе сумата от 100 лева с ДДС, както е посочено и в постановеното по делото решение, чието изменение се иска, респективно дължимите на адв. Д. разноски възлизат на 55,76 лв. (28,51 евро) с ДДС.

По отношение на разноските в исковото производство:

При определяне на базата за изчисляване на размера на възнаграждението по чл. 38 ЗАдв. за исковото производство съдът не е отчел в пълна степен обстоятелството, че делото е протекло в едно съдебно заседание, без личното явяване на процесуалния представител на ответника. Също така, наличието на трайно установена съдебна практика, в т.ч. и на СЕС, по 3 основните спорни въпроси определя сложност на делото в по-ниска степен. Поради това молбата на „...... ЕООД се явява частично основателна.

Като отчита изложените обстоятелства, както и своевременно релевираното от ищеца с молбата му от 26.11.2025 г. възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение за безплатна адвокатска защита, съдът намира, че базата за определяне на дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на ответника следва да бъде редуцирана до сумата от 600 лв. с ДДС за исковото производство, като с оглед изхода на спора, присъденото в полза на адв. Д. възнаграждение за исковото производство следва да се намали до сумата от 334,56 лв. (171,06 евро) с ДДС.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 3429/23.02.2026 г., постановено по гр. д. № 11413/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав, в частта за присъденото в полза на адв. А. З. Д. от САК, личен № ...., адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в исковото производство по гр. д. № 11413/2025 г. по описа на СРС, 79 състав, като го намалява от сумата 446,08 лв. (228,08 евро) до сумата 334,56 лв. (171,06 евро) с ДДС.