Определение № 1173 от 09.05.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1173 гр. София, 09.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина И.

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Евгений Стайков Касационно търговско дело № 20238002901214 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Е. С. срещу решение № 221 от 24.02.2023 г., постановено по в.гр.д. № 2315/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260375/28.01.2022 г. по гр.д. № 9736/2016 г. на СГС, I-4 състав, в частта, с която ответникът М. Е. С. е осъден да заплати на ищеца „Дженерали Застраховане“ АД сумата о т 151 709 лв., изплатена от дружеството на М.К.Г. в периода от 05.08.2011 г. до 05.08.2016 г. като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от М.Г. за времето от 13.03.2009 г. до 30.06.2016 г., ведно с ъс законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска 05.08.2016 г. до окончателното изплащане на главницата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Оспорва се правния извод на въззивния състав за неоснователност на възражението на ответника, че застрахователят е изплатил доброволно претендираните чрез регресния иск разходи, при положение, че претенциите на М.Г.а били погасени по давност към момента на плащанията. Според касатора съдът неправилно е приел, че в конкретния случай се касае за изменение състоянието на увредения, което налага нови имуществени разходи, които не са били съобразени при първоначалното определяне на обезщетението, въпреки че за настъпили имуществени вреди моментът на изискуемостта им е от датата 1 на деликта. Твърди се, че в нарушение на материалния закон и в разрез с принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът се е позовал на ексцес на заболяването на пострадалата по смисъла на чл. 51, ал. 3 ЗЗД, каквото твърдение не е поддържано от ищеца в производството. Излагат се доводи за превратно приложение от съда на разясненията, дадени с ТР №1/23.12.2015 г. по тълк.д. №1/2014 г. . на ОСТК на ВКС като се акцентира, че съдът е допуснал смесване на две възможни хипотези относно началото на давностен срок - застрахователното събитие съгласно чл.197 КЗ (отм.) и проявлението на ексцес, какъвто в случая не е налице. Изразява се несъгласие със становището на въззивния състав за неоснователност на възражението за приложение на кратката погасителна давност, предвидена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност за предявяване на иск по чл. 124, ал. 2 ГПК за репариране на бъдещи вреди. Според касатора съдът не е изпълнил задължението си да разграничи разходите, които имат периодичен характер, обуславящи приложение на кратката погасителна давност.

Отделно в касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение относно приетите от съда за доказани необходими разходи за лечение и рехабилитация на пострадалата. Твърди се, че в мотивите на решението не са конкретизирани тези вреди съобразно заявените отделни пера, че съдът не е взел предвид и не е посочил вярно изводите в заключенията на вещите лица, изготвили допуснатите експертизи, както и че не е обсъдил съвкупно събраните по делото доказателства. Подчертава се, че ако бе обсъдил коректно доказателствата и всички доводи на ответника, съдът би стигнал до извода, че застрахователят е заплащал суми произволно, само на база на отчетни документи, без да разполага с медицински документи и предписания за тяхната приложимост, включително относно количествата закупени лекарства и санитарни материали, както и относно направените разходите за рехабилитационни услуги. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на ответника за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като, прилагайки правилата за „ексцес“, без такъв да е поддържан от ищеца, въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора. Отделно са формулирани следните правни въпроси:

1. „Относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните фактически твърдения и приложението на принципа на диспозитивното начало - чл. 6, ал. 2 ГПК“.

Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 292/16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. на 2

ІІ т.о.;

2. „За приложението на чл. 197 КЗ (отм.) при предявен регресен иск на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение срещу делинквента и свързания с него въпрос - извършването на всеки отделен конкретен разход за медикаменти, консумативи, рехабилитация и д руги., налагащ се от установено необратимо и с неблагоприятна прогноза „хронично вегетативно състояние“, представлява ли нова имуществена вреда и поставя ли начало на нов срок за погасителна давност по смисъла на чл. 197 КЗ (отм.)?“. Сочи се противоречие с постановките в ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС; решение № 60140/09.02.2022 г. по т.д. № 875/2020 г. на ВКС, І т.о.; решение № 11/03.05.2018 г. по т.д. № 643/2017 г. на ВКС, I т.о. и решение № 121/06.11.2019 г. по т.д. № 2762/2018 г. на ВСК, I т.о.;

3. „ Относно задължението на съда при изготвяне на доклада по делото да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, да посочи подлежащите на доказване факти, както и да разпредели доказателствената тежест за тяхното установяване по чл.

146, ал. 1, т. 5 ГПК и да даде указания по чл. 146, ал. 2 ГПК“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 124/30.09.2019 г. по гр.д. № 3824/2018 г. на І г.о.; решение № 46 /08.04.2020 г.от по гр.д. № 2259/2019 г. на IV г.о. и решение № 35/24.04.2020 г. по гр.д. № 1939/2019 г. на IV г.о. ;

4. „Относно приложението на правилото на чл. 111, б. „в” ЗЗД, предвиждащо тригодишна погасителна давност по отношение на лихвите“.

Поддържа се противоречие с указанията, дадени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС;

5. „Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора и да обсъди всички събрани доказателства?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, формирана с: решение № 20/09.02.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на IV г.о.; решение № 63/28.06.2019 г. по гр.д. № 2296/2018 г. на ІІ г.о .; решение № 151/30.07.2019 г. по гр.д.

№ 3044/2018 г. на ІІІ г.о.; решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на І г.о. и решение № 34/22.02.2012 г, по гр.д. № 652/2011 г. на ІІ г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищеца „Дженерали Застраховане“ АД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като никъде в обжалвания акт въззивният 3 състав не е приел, че претенциите на ищеца се основават на ексцес на заболяването.

Твърди се, че въпросите в изложението, свързани с възражението на касатора за изтекла погасителна давност (№ 1 и № 2), както и процесуалноправните въпроси по чл.

146 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК (№ 3 и № 5), не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че въпросът относно давността за изтекли лихви (№ 4) е неотносим за спора, тъй като не е обсъждан от въззивния съд.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 260375/28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 9736/2016 г. на СТС, I-4 състав в частта, с която ответникът М. Е. С. е осъден да заплати на ищеца „Дженерали Застраховане“ АД общо сумата 151 709 лв., представляваща изплатено от ищеца за периода от 05.08.2011 г. до 05.08.2016 г. в полза на М.К.Г. застрахователно обезщетение за претърпени за времето от 13.03.2009 г. до 30.06.2016г. от М.Г. имуществени вреди, от които – сумата от 86 573.09 лв. за реализирани разходи за медикаменти, консумативи и изследвания, санитарни материали, хранителни добавки, специално оборудване и изплатени възнаграждения за лекарски и др. услуги, подробно индивидуализирани в Приложение № 1 към молба уточнение на исковата молба от 12.03.2018 г.; - сумата от 62 490 лв. за заплатено възнаграждение за рехабилитационни услуги, подробно индивидуализирани в Приложение № 2 към молба уточнение от 12.03.2018 г.; - сумата от 2 315 лв. за заплатена цена за инвалидна количка и сумата от 331лв. за заплатена цена на комбиниран стол за тоалет и баня, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 05.08.2016 г. до окончателното и изплащане.

С касационната жалба не се оспорват фактическите и правните изводи на въззивния съд относно наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищеца „Дженерали Застраховане“ АД и ответника М. С. по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, валидна от 29.12.2006 г. до 28.12.2007 г. Не се оспорва правно релевантния факт, че по време на действието на застрахователния договор е настъпило застрахователното събитие - ПТП на 05.08.2007 г., в резултат на виновното поведение на ответника М. С., който при управление в пияно състояние на л.а. „Хамър 3“, с д.к. № СА 1307 АР е причинил тежка телесна повреда на М.Г.. Не е спорно също, че с влязло в сила решение по в.гр.д. № 2777/2011 г. на САС ищецът „Дженерали 4

Застраховане“ АД е бил осъден да заплати на М.Г. сумата от 134 912.21 щ.д., представляваща обезщетение за имуществени вреди за проведеното лечение в Израел, за която сума е осъден М. С. да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД по уважено регресно право на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ.

Позовавайки се на приложените към исковата молба писмени доказателства, както и на неоспореното заключение по извършената съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел за установено, че ищецът „Дженерали Застраховане“ АД е изплатил извънсъдебно в полза на пострадалата М.Г. застрахователно обезщетение в размер общо на 152 251.67 лв. Сумата от 86 705.67 лв. е заплатена като застрахователно обезщетение за закупените медикаменти, консумативи и оборудване, и закупени лекарски и други услуги. Сумата от 331 лв. - за закупуването на комбиниран стол за тоалет и баня и сумата от 2 315 лв. – за закупуването на инвалидна количка са били изплатени от застрахователя по сметка на „Глобъл Ентърпрайз“ ЕООД, а сумата от 410 лв. – за закупуването на имплант е изплатена от застрахователя по банкова сметка на МБАЛ „Св.София“ ЕООД. За оказаните на М.Г. рехабилитационни услуги за времето от 05.09.2011 г. до 05.08.2016 г. на Делян Денчев е изплатена от „Дженерали Застраховане“ АД сумата бруто 62 480 лв. ( нето 56 851.56 лв.), като сумата от 5 638.32 лв. е удържана и внесена в НАП за данъци и осигуровки.

В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е отразил следните констатации и изводи на вещите лица в заключенията им по извършените две комплексни съдебно-медицински експертизи, допълненията към тях и дадени от експертите обяснения в откритите съдебни заседания: