Определение № 1470 от 20.05.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1470 гр. Бургас, 20.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанова като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20262100500893 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 2 48 ал. 3 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на ,Кредирект“ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление:гр.София, п.к.1784, р-н ,,Младост“, бул.,,Цариградско шосе“№115 Е, ет.5, чрез Адвокатско дружество ,,Нестори, Угляров, Милчев“, БУЛСТАТ 177280936, чрез адв. Христо Милчев- САК, против определение № 1597/26.03.2026 г. постановено по гр.д. № 6464/2025 г. по описа на Бургаския районен съд за изменение на постановеното по делото решение № 415/19.02.2026 г. в частта за разноските ,като е оставено без уважение искането на дружеството .

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Представителят на ответника по частната жалба-ищец в процеся ,я оспорва като излага съображения относно правилността на атакувания съдебен акт.Поддържа се становището пред първоинстанционния съд ,че поисканите разноски подлежат на възстановяване .В случая с оглед на вида на делото ,количеството извършена работа ,справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е не по-нисък от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г.,която не е отменена .

1

За да се произнесе по основателността на жалб ите , настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството по делото пред Районен съд- Бургас е образувано по исковата молба на А. И. Я. от гр. *** против “Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит от 21.03.2024г.-на осн.чл. 22 от ЗПК вр.чл. 19 ал. 4 от ЗПК вр.чл. 11 ал.

1 т. 9 и т. 10 от ЗПК . С решение №415 от 19.02.2026г., по гр.д.№6464/2025г., Бургаският районен съд е приел за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен поради противоречие със Закона за потребителския кредит и е присъдил на ищцата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро

В мотивите на решението районният съд е приел, че в случая за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца с оглед материалния интерес би била приложима Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа , като възнаграждение се определя за всеки иск – чл.2, ал.5 от Наредбата. Съдът е посочил ,че не е обвързан от размерите, посочени в Наредбата, и може да определи възнаграждение и под него – аргумент от Определение № 50004 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2021 г., IV г. о. и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Съдът обаче не е намерил основание за преразглеждане на извода, че справедливо адвокатско възнаграждение за установителния иск се явява такова в размер на 500 евро– в този смисъл решение от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 на СЕС. Общият размер на възнаграждението от 500 евро е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия, поради което не следва допълнително да се намалява.

Ето защо искането за изменение на решението в частта за присъденото на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, което е възложено в тежест на „КРЕДИРЕКТ “ ЕООД, е прието за неоснователно и е оставено без уважение .

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първостепенния съд ,към които препраща и допълва следното :

Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, 2 защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл. 36, ал. 2, изр. второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производство, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т. е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристранитен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с 3 наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C -57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които 4 действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Най-сетне изводът, че чл. 2, ал. 5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост, се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното законодателство, касаещи определянето и присъждането на разноски в съдебното производство, в т. ч. и такива за адвокатско възнаграждение.

Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото предвиденото в чл. 78 ГПК пропорционално присъждане не прави разграниение при присъждането на такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 72 ГПК въвежда като основен критерий за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на съединяването им.

В разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК пък е предписано, че възнаграждението на особения представител, т. е. адвокатското възнаграждение на служебно назначен адвокат, се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, но не по-малко от една втора от него, а самата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА също изисква размерът на адвокатското възнаграждение да е справедлив и обоснован. Изводът, който се налага от така посочените разпоредби е, че в уредбата относно дължимостта и компенсирането на разноските законодателят възприема принципния подход, че определянето на същите следва да е в съответствие с конкретно защитимия интерес и принципа за справедливост.

При изложените съображения и като взе предвид посочената практика на СЕС, съдът намира, че е б и л о налице основание да бъде определен справедлив и разумен размер на подлежащите на възстановяване разноски 5 като се вземат предвид предмета на спора, неговата цена и труда, който е положен за защитата на съответното право,което е било сторено от районния съд още при първоначалното определяне на разноските ,които следва да бъдат присъдени в тежест на ищеца .Най-сетне следва да бъде отчетен и положения от пълномощника труд, който в случая не е минимален и не се свежда само до подаване на искова молба ..Макар и протекло в едно публично съдебно заседание и неусложнено от допълнителни процесуални действия на страните ,представляващият ищеца адвокат е представил становища и писмени бележки ,представил е и писмени доказателства .

Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, че изходът на делото обуславя отговорността за разноски, както и че при предявяване на няколко иска, предметът на делото се усложнява. В задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК е разяснено, че основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото и че когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Това разрешение е доразвито в определение № 359/25.07.2016 г. по ч. търг. д. № 647/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС и др., в които се приема, че при направено искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелствата от значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото, като броя на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, правната сложност на казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика. В случая районният съд е извършил такава преценка, като е обсъдил всички тези критерии и не е действал в противоречие, а съгласно константната практика на ВКС, обективирана в сочените актове..Следва да се изтъкне също ,че е наличен голям обем еднозначна съдебна практика във връзка с прогласяване нищожността на договори за кредит и обезпечаващи ги договори за поръчителство ,което макар да не е достатъчно основание за значително занижаване на адвокатското възнаграждение на представляващия ищеца адвокат ,доколкото принципно делото не е с ниска правна сложност ,а и с оглед и разрешението , изведено с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС , но е в смисъл ,че не следва 6 да се извършват произволни ,под пазарните нива ,намаления на разноските за адвокатско възнаграждение ,тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект –който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция .

Разпечатката съдържа 28 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ad6fc9ce-6777-4dcf-8616-0467364f4d6d