Решение № 191 от 17.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Карлово, 17.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20215320101572 по описа за 2021 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.

Ищецът Н. ЯН. К. твърди, че сключил с ответника „И.А.М.“ АД договор за паричен заем № ****** от 27.05.2021 г., а с ответника „Ф.Б.“ ЕООД акцесорния договор за предоставяне на поръчителство ****** от 27.05.2021 г.

Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребители и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40% годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно бил уреден като възмезден (арг. от чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК), поради което нищожността на клаузата за договорна лихва (респ. на клаузата за ГПР), която била съществен елемент на договорното съдържание, имала за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка – сочи съдебна практика.

Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в 1 договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48.33% заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК. според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 48.33% разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 48.33% съставлявал невярна информация, която заблудила потребителната относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно увредил потребителя, която сключила кредитната сделка при планирани разходи в размер на 48.33% ГПР. На ищеца не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размерът на всички разходи, за която тя следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които тя следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 400 лева с посочен лихвен процент от 40% и ГПР 48.33%, с общ размер на всички плащания 440.85 лева. Поради това, че кредиторът не представил вярна информация, потребителя била лишена от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Нейната неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в 2 договора по ясен и разбираем за него начин действителната стойност на ГПР.

Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език било тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнасяла само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. Сочи редица решения на СЕС и решение на ВКС.

Счита, че посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40.90%, поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителката е била лишена от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от нея задължение и по-конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

На собствено основание бил нищожен и сключения договор за предоставяне на поръчителство от 27.05.2021г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не породила правни последици, поради следните съображения: договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване (арг. от чл. 138 от ЗЗД). Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител било лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката.

Типичната и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство от 27.05.2021г. било да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.

Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за поръчителство и същият бил лишен от своето основание.

Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по -драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.

3

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, имащо за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която била да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им (съображения 8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата).

Поради изложеното клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител било в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се придържа към директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.