Решение № 370 от 28.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 370 гр. София, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Румен Петров

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора С. Г. М. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200326 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби, подадени от защитните на подсъдимите А. С. Е. и С. С. Е., и по жалба на частния обвинител Ц. В. Д. чрез нейния повереник, срещу въззивно решение № 50/03.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 481/2024 г. от Апелативен съд – София.

В първата жалба, подадена от името на подсъдимите А. и С. Е.и, и представените към нея писмени бележки са заявени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Пространно, с позоваване на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК се изтъква, че апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение в нарушение на процесуалните изисквания, извършвайки превратен и непълен анализ на доказателствата, изопачавайки тяхното действително съдържание. Поддържат се аргументи, че съдът не е дал отговор на конкретните доводи за допуснати нарушения в доказателствената и оценъчна дейност на първата инстанция и на повдигнатите възражения по приложимото право, свързано с нормите от специалното законодателство, и за противоречивост в съдебната мотивировка 1 по тези въпроси. Според касатора не е взето отношение по съществения въпрос, разгледан в особеното мнение на член от съдебния състав.

Наложените наказания на двамата подсъдими са счетени за явно несправедливи, тъй като при определянето им са пренебрегнати съществени факти, имащи отношение към обществената опасност на деянието и дейците.

Отправени са алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, за оправдаване на двамата подсъдими или за намаляване на наложените им наказания, като по отношение на Е. се претендира и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК.

В жалбата, подадена от другия защитник на подсъдимите Е.и, са ангажирани доводи, относими и към трите касационни поводи по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдът е формирал вътрешното си убеждение в отклонение от процесуалните изисквания, като е игнорирал част от свидетелските показания, фаворизирайки значението на други. Излагат се съображения за неправилно третиране на подсъдимия Е. като извършител на престъплението по чл. 343, ал. 4 от НК, тоест, като водач на моторно превозно средство (МПС) в разрез с предписаното в закона, който изисква противоправният резултат да е настъпил „при управление“. В този аспект се счита, че схващането на съда да приеме като съставомерно деяние и нарушението по чл. 102, ал.1 т.1 от ЗДвП (предоставянето на процесния автомобил от Е. на неговата дъщеря, което по принцип касаторът счита за недоказано) представлява недопустимо прилагане на закона по аналогия.

Неправилно приложение на закона е видяно и при определяне на наказанието на подсъдимия Е. във връзка с конкретния размер на лишаването от свобода и отказа да се приложи чл. 66 от НК. Изтъква се, че в нарушение на чл. 56 от НК като отегчаващи обстоятелства съдът е отчитал такива, които вече са били взети предвид при определяне на престъплението. Касаторът се противопоставя на мнението на апелативния съд да третира като отегчаващо обстоятелство заетата от подсъдимия защитна позиция в процеса. По отношение на подсъдимата Е. нарушението на материалния закон е свързано с отказа на съдилищата да приложат разпоредбата на чл. 55 от НК. В контекста на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се заявява, че подсъдимият Е. е личност с ниска степен на обществена опасност, поведението му в обществото е безукорно, не е осъждан, поради което и наказанието от шест години лишаване от свобода е явно несправедливо. Отправеното искане с тази жалба 2 е за отмяна на постановеното решение като незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила.

С касационната жалба на частния обвинител Ц. Д., подадена от повереника й, е оспорена единствено справедливостта на наложените на подсъдимия С. Е. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС. Изтъква се, че съдът неправилно е приел наличие на относителен баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Наказанието е следвало да бъде определено при превес на вторите в по-висок размер на наказанието лишаване от свобода и на лишаването от права. Отправеното искане е ВКС да осъди подсъдимия С. Е. да изтърпи наказание лишаване от свобода около средния и над него размер, предвиден в закона. На основание чл. 343г от НК да му бъде наложено наказание лишаване от право да управлява МПС, съобразено с лишаването от свобода, след което да бъде увеличено с три години, като бъде приложена разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК.

В съдебното заседание подсъдимата А. Е., редовно призована, не се явява, а подсъдимият С. Е. се явява лично. Жалбите се поддържат от техните защитници по изложените в тях доводи и искания.

Касационният жалбоподател Ц. Д. не взема участие в касационното производство. Представлява се от повереник, който поддържа жалбата с направените в нея искания и пледира за оставяне без уважение на противоположните жалби на подсъдимите.

Частните обвинители Ю. А., Р. А. и В. А. се явяват лично. Техният повереник изразява становище, че те не са подали касационна жалба, тъй като считат, че въззивното решение е правилно. Изтъква аргументи срещу заявените претенции от подсъдимите и от частния обвинител Д..

Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадените жалби от подсъдимите и от частния обвинител и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Благоевград с присъда №1/05.01.2024 г., постановена 3 по НОХД № 1125/2022 г., признал подсъдимата А. С. Е. за виновна в това, че на 17.07.2021 г., като непълнолетна, но разбираща свойството и значението на извършеното и можеща да ръководи постъпките си при управление на автомобил марка „****“, модел „**“, като неправоспособен водач нарушила правилата за движение по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 104а от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Н. Ю.а А. и средни телесни повреди на Ц. В. Д. и на Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б.“в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 2, т.

2 от НК й наложил наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 69 във вр. с чл. 66 от НК отложил изтърпяването на така определеното наказание с изпитателен срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият С. С. Е. е бил признат за виновен в това, че на същата дата нарушил забраната по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – като водач и собственик на лек автомобил марка „****“, модел „**“, предоставил моторното превозно средство на лице, което е неправоспособен водач- непълнолетната А. С. Е., и като независим съпричинител с нея по непредпазливост причинил смъртта на Н. Ю.а А. и средни телесни повреди на Ц. В. Д. и на Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. с ал.

3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б.“в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК го осъдил да изтърпи наказание от шест години лишаване от свобода при първоначален „ общ“ режим. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е бил лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от шест години.

С атакуваното сега въззивно решение присъдата е потвърдена.

Жалбите на подсъдимите А. и С. Е.и срещу въззивния съдебен акт с позоваване на съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са основателни, макар не всички от изложените в тяхна подкрепа твърдения да намират опора в закона и материалите по делото.

Оплакванията за допуснати процесуални нарушения, относими към качеството на извършената въззивна проверка, са аргументирани с отсъствие на обективно, всеобхватно и пълно изследване на доказателствените материали (вкл. и със съображения, тангиращи с необоснованост, която не е касационно основание), за игнориране на част от тях, които доводи с позоваване на чл. 14 от НПК са обобщени като пороци, допуснати при формиране на вътрешносъдийското убеждение на решаващия

4 второинстанционен съдебен състав. Отправен е упрек към съдържанието на атакувания съдебен акт, в която връзка се изтъкват доводи за противоречивост на съдебната мотивировка, както и че апелативният съд не е обсъдил изложените от защитата доводи срещу атакуваната първоинстанционна присъда.

Така разтълкувани възраженията са споделими. Апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.

348, ал. 3, т. 2 , пр. 1 от НПК, относимо към абсолютните предпоставки за отмяна на обжалваното решение. Атакуваният съдебен акт не отговаря на правилата, заложени в разпоредбата на чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК. От една страна, апелативният съд не е направил пълен въззивен преглед на доказателствата и средствата за тяхното установяване в контекста на предмета на доказване, а от друга, предложеният в решението коментар на възраженията на защитата не съдържа пълноценен отговор на съществени въпроси от доказателствено и правно естество.

В проведения наказателен процес срещу подсъдимия С. Е. показанията на свидетелката А. К. са основен елемент от доказателствения материал, въз основа на които са изведени фактическите изводи на предходните инстанции.

Обяснимо показанията й са били сериозно оспорвани от защитата на подсъдимите. В мотивите на въззивното решение може да се открият обобщаващи заключения за обективност на показанията на свидетелката, поради това че тя не е заинтересована от изхода на делото, тъй като не се е конституирала като страна в процеса и нееднократното повторение, че и преди деянието подсъдимата Е. е виждана да управлява автомобила, но не и конкретен разбор на съдържащата се доказателствена информация в разпитите на свидетелката.

К. е била разпитвана в хода на досъдебното производство два пъти – на 19.07. 2021 г. от орган на разследването и на 22.07. 2021 г. пред съдия по реда на чл. 223 от НПК. Окръжният съд е приобщил показанията от двата разпита на основание чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, съответно тези пред съдия на основание чл. 281, ал. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, поради липса на спомен за всички възприети от свидетелката обстоятелства, както и при направена констатация за противоречивост относно някои от тях. След прочитането им тя е заявила, че поддържа показанията си, като е уточнявала, 5 че в разпита си пред съдия е била по-спокойна, тъй като е присъствала нейната майка. Прегледът на мотивите на въззивното решение разкрива възпроизвеждане на кратки цитати от съдържанието на посочените показания, които по същината си съдържат разнородна информация - че Е. предал на дъщеря си ключовете от автомобила, съответно, че той пред къщата им в с. С. слязъл от автомобила, оставил го работещ, а А. се е качила на шофьорското място и потеглили за с. Кочан. Това разминаване в споделените от свидетелката нейни възприятия е следвало да получи съдебно внимание, защото предоставянето на МПС на друго лице, извършено от дееца в нарушение на забраната, визирана по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, може да се осъществи по различен начин- с фактически действия, с вербално изявление, с непротивопоставянето му на действията на другото лице, поело управление на МПС, обективирайки така съгласие с това и прочие. По - нататък и за пълнота трябва да се отбележи, че в приетата от съда фактология не присъства споменатият от К. акт, извършен от подсъдимия Е., по предаване на ключа от автомобила. Може само да се предполага какви са били съображенията на съда да не възприеме за налично такова фактическо действие, а липсата на обсъждане в тази насока създава неяснота по въпроса защо показанията, съдържащи това изявление, са били цитирани в мотивите именно като обосноваващи предоставянето на автомобила. Напълно необяснимо е и заключението, че за установяването на това обстоятелство било без значение дали слизайки от автомобила, подсъдимият го е оставил в работещ режим, факт заявяван еднопосочно от К. в разпитите й от досъдебното производство.