Определение № 3163 от 11.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3163 гр. София, 11.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20258002901247 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 66 от 05.03.2025г. по в.т.д. № 634/2023г. на Апелативен съд – Варна. С решението, като е отменено частично решение № 260018 от 26.01.2021г. по т.д. № 1395/2019г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от банката срещу Д. Б. Г. по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.

1 от ГПК искове с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 101 от ЗЗД за установяване на задължения по Договор за банков кредит № TR71360199 от 20.03.2008г. с Анекс № 1 от 21.06.2010г., Анекс № 2 от 27.07.2016г. и Анекс № 3 от 06.06.2017г., от които предсрочно изискуема главница в размер на 50 125.

67 евро, със законната лихва за забава, и сбор от договорени лихви в размер на 2 060. 71 евро. За сумите е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 6461/2019г. на Районен съд – Варна от 30.04.2019г. Заявените от банката обстоятелства са били за обявяване на кредита за изцяло и предсрочно изискуем на 20.12.2018г. след просрочие на задълженията, считано от 20.06.2018г. Кредитополучателят К. Б. А. и М. Т. А., също солидарно отговорен съдлъжник, не са подали възражения по чл. 414 от ГПК и по отношение на тях заповедта е влязла в сила.

1

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В доклада си по делото първоинстанционният съд е посочил, че е безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на валидно правоотношение между страните по делото, възникнало въз основа на договора за банков кредит и анексите. Следователно за безспорно между страните е следвало да се счита правното действие на договора за кредит, неизпълнението му, индивидуалното договаряне на анексите, правилното начисляване на задълженията, преуреждането с Анекс № 3 на задълженията.

Във въззивната жалба на Д. Б. Г. не са били изложени каквито и да било възражения, оспорвания или несъгласие с приетите от първоинстанционния съд за безспорни обстоятелства. При новото разглеждане на делото въззивния съд не е указал, че ще счита тези обстоятелства за спорни. За банката е останало неясно процесуалното задължение да доказва недействителност на договора за кредит, разгледан в неговата самостоятелност, без отчитане на правопроменящия ефект на последващите анекси към него. Въззивният съд се е произнесъл свръх търсената защита, обявявайки клаузи за недействителни и несъобразявайки, че предметът на спора между страните се е съсредоточил върху условията за предсрочна изискуемост на вземанията на банката, възникнали след преуреждането на отношенията между страните с Анекс № 3.

Касаторът оспорва изводите на въззивния съд за недействителност на отделни клаузи от договора за кредит, както и за липса на индивидуално договаряне.

На ищеца не са били дадени указания за това, че следва да доказва факти и обстоятелства, които са счетени за безспорни в доклада на първоинстанционния съд и срещу който доклад (а и срещу първоинстанционното решение) не се съдържат оплаквания във въззивната жалба. Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно.

Необоснован е изводът на въззивния съд, че в договора за кредит страните са договорили променлив лихвен процент, а не фиксирана лихва. Страните са се съгласили върху фиксиран лихвен процент при анюитетни (равни месечни) вноски. Поради това изцяло неприложими са разпоредбите на чл. 145, ал. 2, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Тези съображения са относими и по отношение на неправилния извод относно компенсаторните лихвени и неустоечни

2 задължения на длъжниците в случай на допуснато просрочие. Без основание е приета прекомерност, тъй като са надхвърлени предвидимите за банката вреди. Този извод би бил основателен, ако съдът е назначил съдебна икономическа експертиза.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, евентуално решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/2013г.) – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора въпроси са:

1.) Допустимо ли е въззивният съд, при условията на ограничения въззив, когато прилага повелителни разпоредби от приложимото право, да се произнася по въпроси, които са извън предмета на спора?

2.) Следва ли въззивният съд да даде изрични указания на страните, че при изследване на приложимостта на императивни разпоредби ще разглежда като спорни обстоятелства, обявени за безспорни от първоинстанционния съд, които безспорни обстоятелства не са оспорени във въззивната жалба?

От насрещната страна Д. Б. Г. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на 3 чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Обжалваното въззивно решение е било постановено въз основа на решение № 50122 от 23.11.2023г. по т.д. № 2043/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., с което след отмяна на решение № 138 от 03.05.2022г. по в.т.д. № 400/2021г. на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо първоинстанционното решение в уважената част от исковете, делото е било върнато за ново разглеждане и решаване от друг състав на този съд.

При новото си произнасяне по образуваното в.т.д. № 634/2023г. съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че на 20.03.2008г. Д. Б. Г., заедно със съпрузите К. Б. А. и М. Т. А. (син на Г.), е подписала като свои изявления за договаряне с „УниКредит Булбанк“ АД на сделка със съдържание, съответно обозначено изрично като Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR71360199. Двата раздела от това изявление, обозначени като „предмет и цена“ и „условия за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията“, са били изготвени от банката – кредитор след одобряване на семейството като кандидати за финансиране, поискали кредита за закупуване на недвижим имот. Като цел на кредитирането е било обявено закупуването на имот от М. Т. А. и неговата майка (Д. Б. Г.), който да послужи за обезпечение на кредита и да се обитава от Г., докато се изплаща с доходите на семейството - от трудовото възнаграждение на кредитополучателя К. Б. А.

(като касиер в търговски обект) и валутното възнаграждение на съпруга съдлъжник, работещ като готвач на кораб, плаващ под чужд флаг.

Намерението на Д. Б. Г. и М. Т. А. да придобият заедно финансирания с кредита имот, е мотивирало банката, получаваща обезпечение върху този имот, да изиска и обвързване и на тази купувачка като солидарен длъжник. В деня след договаряне на кредита посоченият като обезпечение имот – индивидуализиран като два обекта (офис с площ 19.72кв.м. и гараж с площ 4

19.11кв.м.) на сутеренен етаж на сграда на адрес гр. Варна, местност „Св.

Никола“ № 500, с принадлежащите идеални части от общите части на сградата и застроения терен, е бил закупен от Д. Б. Г. и М. Т. А. с изрично посочване на изплащане на уговорена цена чрез вече одобрения ипотечен кредит. Д. Б. Г. и М. Т. А. са се съгласили да отговарят лично солидарно за изпълнението в срок и при предсрочна изискуемост.

Въпреки посоченото в кредитните документи и нотариалния акт за продажба, че имотът е офис и гараж, се е касаело за извършено преди сделката преустройство в имота. Закупеният имот е бил обзаведено жилище. В този смисъл са били показанията на свидетелката Илиева по делото. Имотът е бил жилище на сутеренен етаж с две стаи - всекидневна с хол и спалня, без каквито и да е следи от гараж и без какъвто и да е възможен фактически достъп с автомобил във вътрешността. Свидетелката е свидетелствала още, че имотът е бил използван от Д. Б. Г. като жилище. Кредитът е бил предоставен на името на К. Б. А., тъй като самата ответница не е била подходяща за одобряване поради вече наличното й кредитно досие. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката, тъй като те са били в пълно съответствие както с писмените данни от предварителното проучване на клиентите – кредитополучатели, така и с допълнително представените от ответницата документи, съставени в хода на принудителното изпълнение върху ипотекирания имот. Офисът и гаражът са били фактически обединени (без данни за съставени строителни книжа за преустройството) в едно, с достъп от двора чрез входно антре и разпределение на дневен тракт (с изход към общи части), санитарен възел, спално помещение и перално под стълбище.

С оглед тези обстоятелства, и без значение, че от К. Б. А. и М. Т. А. не е било подадено възражение по чл. 414 от ГПК, въззивният съд е приел, че се касае за потребителски договор и дължи проверка на действителността на договора, както и на допълнителните споразумения към него – съответствие на договора с императивните ограничения по обвързване на потребителите с неравноправни договорки. Такава проверка, според въззивния съд, се преклудира само след нарочно проведено съдебно производство, в което съдът е решил изрично този въпрос. Съдлъжницата Д. Б. Г. е имала лично право да се ползва от закрилата на потребителите срещу неравноправни клаузи в договора, пораждащ основния дълг. Тя е встъпила в чуждото задължение, без 5 това обезпечително по характера си договаряне да обслужва професионалната й дейност. Както кредитополучателят, така и съдлъжниците са били физически лица, целта на кредитирането не е била свързана с професията им и е липсвало стопанско предназначение на придобиваните права. От ищцовата банка не са били ангажирани доказателства нито за връзката на закупуваните като офис и гараж помещения с професионалното занятие било на някой от купувачите, било на кредитополучателя, нито за фактическото съответствие на състоянието на тези помещения с юридическия им статус при планираното им придобиване с договаряно с банката кредитиране.

Към 20.03.2008г., датата на сключване на договора за кредит, все още не е била въведена специалната уредба за ипотечните кредити, а сделките по кредитиране на покупки на имоти са били изрично изключени от приложно поле на специалните правила за другите потребителски кредити (ЗПК). Затова и въззивният съд е счел за приложима само най-общата рамка на закрила, изразена в императивните правила на чл. 143 от ЗЗП, приложими за всички сделки между неравнопоставените търговци и клиентите им - потребители, които изискват от доставчика да се въздържа при предлагане на своя продукт от условия, с които се нарушава баланса на права и задължения на насрещните страни под заплаха от санкциониране с недействителност (чл. 146 ал.1 от ЗЗП).

В този смисъл, според въззивния съд, на първо място е трябвало да се разгледат оплакванията срещу валидността на поетото от Д. Б. Г. задължение по кредитната сделка (встъпването й в дълг). Възражението е било прието за неоснователно поради достатъчната яснота и разбираемост на клаузата относно встъпването. Съществените параметри за банковата услуга, освен специфичното обезпечение, което и Д. Б. Г., като встъпил в дълга на кредитополучателя солидарен длъжник, е потвърдила официално, са били парични стойности, чието цифрово изражение е било посочено в първия раздел от банковия кредит. Той е бил оформен таблично по начин, изключващ каквото и да е неразбиране от страна на средно подготвен и участващ в лично и имотно обезпечение на банково кредитиране потребител. Ясно е била обозначена с цифри стойността на главницата от 54 000 евро, несъмнено разпознаваема като съвпадаща сума с обезпечения с ипотеката дълг, и сроковете за ползване и връщане с анюитетни вноски с падеж 20-то число, 6 включващи както части от главница, така и от текущата лихва, обозначена в „лихвен план“ като годишен лихвен процент 6.7%, формиран от променлив базисен лихвен процент, обявен като едномесечен индикатор EURIBOR и надбавка от 2.5 пункта. В тази таблична стандартизирана част с попълнени бланкети са били обявени и две допълнителни надбавки върху прилаганата лихва, дължими при просрочие съответно върху редовен (т.е. неизискуем дълг) и отделно само върху просрочената главница, както и таксите, които длъжниците следва да заплатят на банката (еднократна сума от 0.75% от размер на отпуснат кредит и периодична годишна сума от 0.1% върху остатък от ползваната главница). Обозначени като размери са били и разходите при предложено предсрочно погасяване на кредита и допълнително поискана от кредитора застраховка на трудоспособността на основния длъжник. Според въззивния съд всеки разумен и добросъвестно влязъл в преговори с доставчик потребител не е можел да не съобрази, че се задължава да връща валутен кредит с лихва на месечни вноски, чийто размери са равни, само докато не се наложи промяна на плаващата лихва, обусловена от пазарния индикатор. В този смисъл, според състава на Апелативен съд – Варна, поне тази част от съдържанието на договора за кредит е била достатъчна, за да покрие минимално необходимо съдържание на сделка по чл. 430 ТЗ и чл. 58 ал. 1 от ЗКИ.