Решение № 278 от 15.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 278 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20251100502777 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 7660/10.01.2025 г. по регистъра на СРС от ищците по предявения иск – Д. В. Н. и Д. С. Н., срещу решение № 22665/13.12.2024 г. по гр.д. № 29607/2024 г. по описа на СРС, 43 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от въззивниците субективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Н. Ц. Т. да заплати при условията на солидарност сумата от общо 4559,40 лв., представляваща дадена в заем сума по осем броя устни договори за заем за периода 14.12.2021 г. – 21.09.2022 г., ведно със законната лихва от деня на подаване на исковата молба – 22.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на процесуалните правила и утвърдената съдебна практика. Излага съображения, че при формиране на крайните си изводи съдът не е взел предвид направеното още с отговора на исковата молба частично признание на задължението от страна на ответника. В този смисъл и съдът неправилно е възприел, че по делото не са установени фактическите предпоставки на иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Счита за неправилен направения от първоинстанционния съд съвкупен доказателствен анализ, въз основа на който е достигнал до крайните си изводи. В същото време излага съображения за недоказаност на правоизключващите възражения за ответника за заплащане на част от дълга. Така мотивирани, въззивниците молят обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде уважен искът. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

1

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален - с постигането на съгласие, последвано от предаване на парите или другите заместими вещи, той се счита сключен и поражда задължение за заемателя да върне получената сума в уговорения срок.

Съдът намира, че в настоящия случай не е спорно между страните, че с представените по делото 8 броя разписки за извършени парични преводи ищците са предоставили на ответника паричен заем на обща стойност 4559,40 лв. Това обстоятелство изрично е признато от ответника с отговора на исковата молба и в този смисъл доказани се явяват както реалното предаване на сумите, така и основанието на което същите са преведени, а именно – сключени устни договори за заем между страните.

Спорът между страните се свежда единствено до въпроса за изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, като доказателствената тежест за установяване на погасяването на вземането чрез връщане или на друго погасително основание лежи върху ответника. Същият е изложил твърдения в отговора на исковата молба, че за периода м.09.2023 г. - м.02.2024 г. е върнал на ищеца Д. Н. сума в общ размер от 3000 лв., съгласно постигната между страните договорка за заплащане на 500 лв. месечно до погасяване на цялото заемно задължение. 2400 лв. от тях е предавал в брой на Д. и Д. Н.и, а последните две вноски от по 300 лв. заплатил чрез парични преводи през системата „Изипей“ АД – България, тъй като отношенията между страните се влошили.

За установяване на посочените доказателства по делото са приети два броя разписки за извършени преводи в размер на 300 лв. от Н. Т. и получател „Н.“, както и са събрани гласни доказателствени средства чрез разпити на свидетели. Съдът намира, че представените разписки представляват годни писмени доказателства за реално извършено плащане от страна на ответника в общ размер на 600 лв., доколкото от съдържанието им безспорно се установява наредителят на преводите, размерът на преведените суми и получателят, като тези данни кореспондират с твърденията на ответника за частично изпълнение на заемното задължение. При липса на насрещни доказателства от ищците, които да оборят предназначението на тези плащания или да установят, че същите са извършени на различно от заемното основание, съдът приема, че с процесните два парични превода ответникът е погасил част от задължението си по договора за заем в размер на 600 лв.

По отношение на останалата твърдяна от ответника сума, за която се поддържа, че е върната в брой, съдът намира, че същата не е доказана по надлежния ред. За тази част от плащанията по делото не са представени писмени доказателства, удостоверяващи предаване на парични средства, а събраните гласни доказателствени средства не установяват пряко и непосредствено извършване на плащане. Свидетелят Е.-А. споделя за ситуации, при които страните са обсъждали процесния заем. Не е бил пряк свидетел на връщането на парите, но знае от ищеца, че ги е давал на ръка и е превеждал по „Изипей“. Свидетелят Ф. също сочи, че не бил пряк свидетел на връщането на парите, но знае от ответника, че е върнал 3000 лв. в брой и чрез парични преводи, като му оставали още 2000 лв. Споделя, че ищецът Д. Н. му е поискал още 5000 лв. за лихви, поради което Н. Т. преустановил връщането на сумите.

Така събраните свидетелски показания имат косвен и производен характер и не могат сами по себе си да обосноват несъмнен извод за реално връщане на твърдяната сума в брой. Ето защо, доколкото доказателствената тежест за установяване на погасяването на заемното задължение чрез връщане лежи върху ответника, съдът намира, че за останалата част от претендираното плащане възражението за изпълнение се явява недоказано.

Предвид изложеното съдът приема, че предявените искове с правно основание чл.

240, ал. 1 ЗЗД са основателни за сумата 3 959,40 лв., респективно за посочената сума, както и в частта с която на основание чл. 78, ал. 3 на ответника са присъдени разноски в размер на 2

651,30 лв. първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците направените разноски в първоинстанционното производство съразмерно с уважената част от исковете в общ размер на 414,14 евро /809,67 лв./ за държавна такса в исковото и обезпечителното производство и адвокатско възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 218,14 евро /426,56 лв./ за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника съобразно неоснователната част от претенциите сумата от 50,48 евро /98,70 лева/ заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. Съдът намира, че така претендираният общ размер от 750 лв. не следва да бъде намаляван по възражението на ищците, тъй като същият не се явява прекомерен с оглед на материалния интерес по делото и фактическата и правна сложност.

Предвид Решението на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България, прието на основание чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, както и Регламента на Съвета, приет съгласно чл.

140, параграф 3 ДФЕС, считано от 01.01.2026 г. еврото е законно платежно средство в Република България, поради което осъдителните диспозитиви, постановени след тази дата, следва да бъдат определяни в евро, като присъдените суми се превалутират от левове по фиксирания и неотменим курс, установен в акта за въвеждане на еврото.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 22665/13.12.2024 г., постановено по гр. д. № 29607/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 43 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. С.а Н., ЕГН ********** и Д. С. Н., ЕГН ********** срещу Н. Ц. Т., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 959,40 лв., представляваща дадена в заем сума по устни договори за заем, ведно със законната лихва от 22.05.2024 г. до окончателното плащане, както и в частта с която на основание чл. 78, ал. 3 на ответника са присъдени разноски в размер на 651,30 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Н. Ц. Т., ЕГН ********** да заплати на Д. С.а Н., ЕГН ********** и Д. С.

Н., ЕГН ********** основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 2 024,23 евро /3 959,40 лв./, представляваща главница по договор за заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 22.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 414,14 евро (809,67 лв.), представляваща разноски в производството пред СРС и сумата 218,14 евро (426,56 лв.) разноски във въззивното производство.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА Д. С.а Н., ЕГН ********** и Д. С. Н., ЕГН ********** на основание чл.

78, ал. 3 ГПК да заплатят на Н. Ц. Т., ЕГН ********** сумата 50,48 евро (98,70 лв.), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Решението е окончателно.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4