Решение № 4873 от 06.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4873 гр. Пловдив, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330109327 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. А. Х., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Вива Кредит“ АД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем № ***** г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че на **** г. страните сключили Договор за паричен заем № ****, по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата в размер на 600 лева при фиксиран лихвен процент 40,32 % и ГПР в размер на 49,32%. Посочва се, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на изрично посочени в договора изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 5, ал. 2 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 251,70 лева, платима заедно с погасителните вноски. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащане за неустойка. Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Според ищцата, клаузата 1 за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Твърди се, че неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума и водела до скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит“ АД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че за ответника не съществува забрана заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени, като ищцата има право на избор на обезпечение. В исковата молба липсвало позоваване в какво точно се изразява накърняването на добрите нрави. Твърди се, че непредоставянето на обезпечение поставяло ответника в риск от неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, поради което неустойката целяла да обезпечи изпълнението. Отделно от изложеното се поддържа, че ищцата имала възможност да се откаже от сключване на договора в четиринадесетдневен срок от сключването му. Уговореното задължение за заплащане на неустойка не представлявало скрито възнаграждение, доколкото било условно и зависело изцяло от поведението на потребителя. С оглед изложеното се претендира отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски в полза на ответното дружество.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото не се спори и от представените писмени доказателства се установява, че на **** г. е сключен процесният договор за паричен заем № ****, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемател, сумата в размер от 600 лева, която следвало да се върне на 30 вноски, всяка в размер на 37,74 лева, последната с падеж – ** г., при ГЛП – 40,32 % и ГПР – 49,32 %. В чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено в тридневен срок от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов 2 договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора при неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение е уговорена неустойка в размер на 251,70 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между „Вива Кредит“ ООД /с правоприемник „Вива Кредит“ АД/, като заемодател, и А. А. Х., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 5, ал. 2 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите 3 суми се начислява и неустойка в размер на 251,70 лева. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител /който следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания/. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице - поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Същевременно в чл. 8 от договора е посочено, че при изчисление на ГПР е взето предвид, че няма да бъдат начислени разходи за неустойки при неизпълнение на някое от задълженията по договора, от което следва, че в размера на ГПР не е включена процесната неустойка. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния 4 потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,32 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5, ал. 2 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно 5 противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая, доколкото съдът намира, че е налице недействителност на целия договор за потребителски кредти, то такава безспорно е налице и по отношение на клаузата от договора, която предвижда заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение. Предвид изложеното клаузите на чл. 5, ал.