Решение № 529 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 529 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря М.а Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100506422 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.03.2023 год., постановено по гр.дело №57329/2022 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.К.“ ООД срещу А. Ц. В. искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 600 лв. – главница по договор за потребителски кредит №497639 от 18.02.2021 год., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2022 год. до окончателното й изплащане, сумата от 151.05 лв. – договорна лихва за периода от 18.02.2021 год. до 24.06.2021 год. и сумата от 191.68 лв.

– обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.05.2021 год. до 01.02.2022 год., за които сумеи е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №11566/2022 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 564 лв., а ищецът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 70 лв., представляваща дължим допълнителен депозит във връзка с допусната съдебно-почеркова експертиза.

Срещу решението е поаддена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника А. Ц. В.. Жалбоподателят поддържа, че ишецът не бил доказал по делото съществуването на твърдяното облигационно правоотношение между страните.

Неправилен бил изводът на СРС, че процесният договор е действителен. Същият бил 1 нищожен, тъй като противоречал на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10, 11, 12, 20, 23 и 24 и ал. 2 ЗПК. Според практиката на СЕС изискването за посочване на годишен процент на разходите /ГПР/ в договора било нарушено, когато ГПР бил посочен като процент, но не били посочени основните данни, които били послужили за неговото изчисляване. В процесния договор не бил посочен метода на изчисляване на ГПР. Освен това клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави. Налице била значителна нееквивалентност на насрещните престации на страните. Към момента на сключване на договора законната лихва била в размер на 10 %, а уговорената възнаградителна лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва. В този смисъл процесният договор бил изцяло недействителен /чл. 22 ЗПК/ и намирала приложение нормата на чл. 23 ЗПК. Доколкото процесните суми се претендирали на договорно основание, то чистата стойност на кредита не можело да бъде присъдена, доколкото по този начин се подменяло основанието на предявения иск. Ако ответниъкт бил извършил плащания, то с тях можело да бъде погасена само главницата. При условията на евентуалност сочи, че клаузите, предвиждащи заплащането на пакет от допълнителни услуги, за предоставяне на обезпечение и дължимост на неустойка, били нищожни и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5, 18 и 19 ЗЗП. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхъврлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „С.К.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било доказано наличието на твърдяното облигационно правоотношение по догоовр за потребителски кредит, което било валидно възникнало – договорът бил подписан от ответника и били спазени изискванията на ЗПК. Клаузата за възнаградителна лихва била действителна. Отпуснатият на ответника кредит не бил обезпечен и не било налице ограничения в размера на възнаградителната лихва – чл. 9 ЗЗД.

Размерът на последната не надхъврял границата, установена в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗПК, не можело да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между страните, които касаели основния предмет на договор /в случая тези за главницата и възнаградителната лихва, които били ясни и разбираеми/. Лихвеният процент бил фиксиран, а ГПР бил в рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР бил изчислен по специалната формула в закона, като нямало изискване за подробно описване в договора на начина, по който той бил изчислен. Потребителят имал право по закон на отказ от договора за потребителски кредит и то без да дължи каквото и да било обезщетение, като това негово право било отразено в процесния договор. Ответникът не се бил възползвал от това свое право. При евентуална недействителност на договора исковете не се явявали неоснователни.

В този случай, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължал чистата стойност на кредита.

Претендира и направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

2

Предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. С чл. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Установено е по делото въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по дъпусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че на 18.02.2021 год. между „С.К.“ ООД, от една страна, като кредитор и А. Ц. Върчанов, от друга страна, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. Печатният текст на договора е бил набран на стандартен шрифт с размер 14, а текстът на Общите условия – на шрифт с размер 12. По силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 1 600 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40.05 % /фиксиран лихвен процент/ – при уговорен годишен процент на разходите – 49.62 %, на 9 двуседмични вноски, първите две от които в размер на 24.92 лв., а останалите седем – 243.03 лв., с първо дължимо плащане на 04.03.2021 год. и последно дължимо плащане на 24.06.2021 год., съобразно погасителен план – Приложение №1 /неразделна част от договора/. Страните постигнали съгласие, че договорът за кредит ще бъде обезпечен или с банкова гаранция или поръчител, отговорящ на условията по чл. 23 от Общите условия към договора за кредит /чл. 6/, като в случай на непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или представеното обезпечение не отговаряло на условията по чл.

23 от Общите условия, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 723.95 лв., дължима разсрочено по начина, посочен в погасителния план, т.е., дължал 9 двуседмични вноска, всяка от които в размер на 275 лв.

Сумата по кредита била предадена в брой на ответника – обстоятелство, което същият е удостоверил изрично с подписа си – виж чл. 4, ал. 1 от процесния договор.

Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

3

В разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/. Елементите на договора, както и на общите условия са представени на шрифт, който не е по-малък от 12. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата – чл. 28 от Общите условия на ответника по договор за потребителски кредит, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.

Доказано е също така по делото, че А. Ц. В. е получил своевременно преддоговорната информация във формата на стандартен европейски формуляр.

Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение /чл. 8/ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл.

19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В частност е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на „неустойката“ в размер на 723.95 лв., уговорена в чл.

8 от процесния договор, независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на същността на неустоучната клауза. Следователно с последната кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на „неустойка“, тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би могло да намали риска от невръщане 4 на заетата сума/.

В разглеждания случай общото задължение на ответника е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и задължението за „неустойка“ в размер на 723.95 лв., /месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима „неустойка“ от 250.08 лв. – за първите две вноски и от 31.97 лв. – за останалите вноски/. Плащането на „неустойката“ обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 49.62 %, въпреки че е включено в общия дълг и двуседмичните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на „неустойката“ по чл. 8 от процесния договор като несъмнен разход действителният ГПР би превишил ограничението в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК – общият размер на договорната лихва и „неустойката“ възлиза на 875 лв., а заетата сума е в размер на 1 600 лв. Без значение за този извод е обстоятелството, че ищецът не е заявил по настоящото дело претенция за вземане за „неустойка“ по чл. 8 от процесния договор.