Решение № 27 от 24.03.2023, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 27 гр. Бургас, 23.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Десислава Д. Щерева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело № 20232001000009 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от Е. И. Г. с ЕГН **********, И. А. Г. с ЕГН ********** и С. А. Г. с ЕГН *** , тримата като правоприемници в хода на процеса на А.С. с ЕГН ********** в качеството му на ЕТ „Р..” с ЕИК *** , чрез пълномощника им адв.Г.К., против решение № 107/ 05.05.2022 г., постановено по т.д.№ 277/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е прието за установено, че ЕТ „Р..” с ЕИК *** дължи на О. следните парични задължения, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № ***/ 23.10.2020г. по ч.гр.д. № 413/ 2020г. по описа на Районен съд - Царево, по сключен между страните договор за наем № *** от 09.06.2014г., дължими за периода януари 2019г. – август 2020г. съгласно 38 фактури, издадени в периода 05.01.2019г. – 05.08.2020г. : 26 391,04лв. – главница, включваща : 25 801,04 лв. – неплатени наемни цени; 410 лв. – такси за санитарно-хигиенни услуги; 180 лв. – такси за реклама; ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл.417 ГПК на 23.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението; и 2220,38 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 05.02.2019г. 1 15.09.2020г.

Поддържа се, че обжалваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения, довели до лишаване на въззивната страна от възможността да защити интересите си чрез допустими процесуални средства.

Сочи се, че с определение от 21.04.2022 год. съдебният състав не е допуснал за разглеждане възражение за прихващане на праводателя на въззивниците с предявената срещу него претенция за заплащане на дължим наем. Заявява се, че в срока за отговор на исковата молба ответникът предявил насрещен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в процесния имот в частичен размер, равняващ се на претендирания наем. Първоначално насрещният иск бил приет за разглеждане и съдът пристъпил към размяна на книжа, но преди първото съдебно заседание, с определение №54/31.01.2022 год. отделил насрещната искова молба в самостоятелно производство. По отделения иск било образувано гр.д.№155/22 год. на БОС и със заявление вх.№***/04.03.2022 год. ищецът оттеглил иска си, за да го предяви като възражение за прихващане.

Заявил, че ще се ползва от всички доказателства, събрани в хода на съдебното производство до момента, както и че поддържа доводите и направените доказателствени искания преди разглеждане в открито с.з. Възражението било изпратено за становище на О., която писмено заявила, че оспорва размера на претенцията и следва тепърва да се допусне експертиза за установяване стойността на подобрението. Въззивниците заявяват, че общината никога не е оспорвала размера на дължимото обезщетение, а само е заявила, че такова не се дължи поради погасяването му по давност и поради обстоятелството, че построеното остава в собственост на наемодателя. Освен това въззивниците се позовават на оценката, съдържаща се в преписката на общината, която не е била оспорена от последната. Твърди се, че въпреки оценката и мълчаливото съгласие на общината, ищецът по насрещния иск направил доказателствени искания за допускане на експертиза и свидетелски показания за стойността на имота. Въззивниците сочат, че възражението за прихващане е било предявено преди първото съдебно заседание и преди изготвянето на доклада и със същото ясно заявили, че поддържат предприетите действия и искания, без да претендират събиране на нови доказателства. Позовават се на разпоредбата на чл.371 от ГПК, предоставяща 2 възможност за предявяване на възражение за прихващане до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събиране на нови доказателства. Според жалбоподателите, „нови доказателства“ са тези, които евентуално за пръв път се заявяват в самото възражение, докато в настоящия случай всички доказателства вече са били събрани в предварителната фаза на процеса. Твърди се, че възражението е било направено преди първото съдебно заседание, докато в чл.371 от ГПК са има предвид възражение за прихващане, направено в хода на самото дирене, т.е. след провеждане на първото съдебно заседание, в което вече са решени въпросите по чл.146 – 148 от ГПК.

Заявява се, че в нарушение на чл.212 ал.2 от ГПК насрещният иск е бил отделен в самостоятелно производство, впоследствие съдебният състав не допуснал за разглеждане възражение за прихващане с неверни мотиви, че се претендира събиране на нови доказателства, в резултат на което била отнета възможността на страната за защита на материалните и процесуалните й права с допустими и легитимни процесуални средства. Поддържа се, че с обжалваното решение е била отнета възможността в хода на съдебния процес да се извърши прихващане с вземането на първоначалния ищец, още повече, че дължимото от него обезщетение е значително по-голямо и е възникнало по-рано във времето.

Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и връщане на делото на друг състав на същия съд за разглеждането му по същество. Моли се за отмяна на определението, отказващо разглеждане на възражението за прихващане и задължаване на първоинстанционния съд да го разгледа по същество.

В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от О., чрез адв.К., в който се навеждат аргументи за нейната неоснователност.

Поддържа се, че в хода на първоинстанционното производство не са били допуснати нарушения, а фактическото положение е резултат единствено на поведението на въззивниците. Твърди се, че определението на БОС, с което насрещния иск е отделен в друго производство, по никакъв начин не нарушава правата на предявилия го ищец и не ограничава правото му на защита. Поддържа се, че не е налице обективна обусловеност между двете вземания, че те произхождат от различни юридически факти и различни 3 договори за наем, действали в различни периоди от време. Поддържа се, че въззивниците не са могли да се позоват на изключението от преклузията за предявяване на възражение за прихващане, установено в чл.371 от ГПК, тъй като не са били събрани доказателства за установяване на вземането и доказването е налагало последващи процесуални действия – разпити на свидетели, допускане на експертизи и пр., налагащи се поради това, че още при предявяване на насрещния иск претенцията е била оспорена от О.. Твърди се, че оценката не представлява годно доказателство и е била оспорена като завишена.

Сочи се, че ответникът е признал първоначалния иск, поради което съдът е бил задължен да преустанови събирането на доказателства и да прекрати съдебното дирене.

Вземането на въззивниците, предявено с възражение за прихващане, е оспорено като погасено по давност. Заявява се, че сградата е била построена през периода на действие на първия договор за наем 1997 – 2004 година и е била узаконена през 2004 година. Като изградена в чужд имот тя станала собственост на общината. Поддържа се, че срокът на погасителната давност за вземането е започнал да тече от момента на прекратяване на наемния договор – 31.12.2003 год. и е изтекъл на 31.12.2008 год., много преди завеждането на насрещния иск. Ако се приеме, че някои от подобренията са извършени по време на втория наемен договор, то тогава погасителната давност е изтекла отново преди предявяване на иска, а през 2010 год. вече е сключен договор с друг търговец, което изключва фактическите твърдения, че ЕТ „Р..” продължава да владее имота.

Излагат обезщетение. се съображения за недължимост на претендираното

Моли се за потвърждаване на обжалваното решение, претендират се разноски.

Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и прилагайки закона, приема следното:

В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът О. е претендирала установяване на вземания против ЕТ „Р..” с ЕИК *** 4 установени със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д.№413/20 год. на РС Царево, след подадено възражение от длъжника.

Видно е от исковата молба, че се претендират вземания, произтичащи от договор за наем на терен, от които 25 801,04 лв. дължими наеми за периода от м.януари 2019 год. до м.август 2020 год. вкл., дължими такси за санитарнохигиенни услуги в размер на 410 лв. и дължими такси за реклама в размер на 180 лв.

В отговора си ЕТ „Р..” не е оспорил по основание и размер задълженията си към ищеца, но е заявил, че има насрещно вземане в размер на 105 200 лв. – стойност на извършено строителство на сграда в терена, отдаден под наем, което е възникнало преди вземането на общината и е валидно, изискуемо и ликвидно. Посочил е, че са налице две насрещни парични задължения и това го мотивирало да възрази в производството по Глава тридесет и седма от ГПК, без да оспорва основанието и размера на вземането на общината.

В срока за отговор е предявен насрещен иск за сумата от 30 000 лв., частично от 105 200 лв. основаващ се на същите фактически и правни твърдения, въведени с отговора – застрояване на общинския терен от наемателя, узаконяване на строежа през 2004 година и придобИ.е по приращение правото на собственост на търговския обект „Б.“ от общината.

Търговецът е заявил, че вземането му за извършеното строителство на масивната сграда не е било оспорвано от общината и са се търсели различни решения за придобИ.е правото на собственост върху имота от него. На 16.03.2021 год. ЕТ предоставил оценителски доклад и направил искане, ако не бъде придобита собствеността върху терена, да му бъде заплатена стойността на сградата, определена от лицензиран оценител.

Последвала е размяна на книжа по насрещния иск, в която О. е оспорила вземането на търговеца, последният е депозирал становище (равнозначно на допълнителна насрещна искова молба), а с допълнителния си отговор общината е подновила твърдението си, че не дължи заплащане на заявеното подобрение.

С определение №54/31.01.2022 год. по т.д.№277/21 год. ОС Бургас не е приел за съвместно разглеждане насрещния иск, отделил е книжата и ги е образувал в ново т.дело №155/22 год., което, видно от служебно изисканите 5 от първоинстанционния съд заверени копия от съдебни актове, е било прекратено с определение №546/07.03.2022 год. поради оттегляне на иска от ЕТ „Р..”.

С молба вх.№1715/10.02.2022 год. ответникът е изразил несъгласие с определение № 54/31.01.2022 год., отделящо насрещната искова молба.

Заявил е, че определението в горната част го лишава от процесуалното му право на съдебно прихващане. Посочил е, че признанието на първоначалния иск не може да осуети правото му чрез съдебно прихващане да погаси претенцията на ищеца. Заявил е, че насрещния иск е възражение за съдебно прихващане с вземането на ищеца по първоначалния иск.

На 11.03.2022 год. е депозирано нарочно възражение за прихващане с вземане на търговеца на стойност 105 200 лв., представляваща пазарната стойност на построената от него сграда, или, при условията на алтернативност, с вземане в размер на 50 000 лв., представляващо строителната й стойност към момента на въвеждане в експлоатация.

Очертани са същите релевантни правопораждащи юридически факти, каквито ответникът е заявил още с отговора на исковата молба. Позовал се е на нормата на чл.371 от ГПК с твърдения, че не се налага събиране на нови доказателства, доколкото всички писмени доказателства са вече представени с насрещния иск и в хода на предварителната размяна на книжа по него и страните са изчерпали доказателствените си искания. Поискал е да бъде приложено прекратеното т.д.№155/22 год., за да се ползва от събраните доказателства.

С протоколно определение от 21.04.2022 год. съдът е отказал да приеме за разглеждане възражението за прихващане, като преклудирано.