Определение № 3 от 08.01.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№3 гр. София, 02.01.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Манолова

Членове:

Мирослав Г. Георгиев

Дора З. Илиева като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно частно наказателно дело № 20241100608389 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава XXII, с правно основание чл. 341, ал.

2, вр. чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК.

Oбразувано e по внесен в Софийски районен съд обвинителен акт срещу В. А. К., обвинена в извършването на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 03.12.2020г., до 20.01.2021г., в гр.

София, противозаконно присвоила чужди движими вещи, собствени на семейство З.С.А. и П.М.А., движими вещи – парична сума в размер на 5 244,50 лв., която сума владеела след изтегляне от банкови сметки с титуляри М.П.А., П.М.А. и З.С.А. в банка ДСК АД и в „Юробанк България“ АД, чрез използване на пълномощни с рег. № 2697/01.12.2020г. и с рег. № 2698/01.12.2020г. и двете нотариално заверени от К.К., нотариус в района РССофия, с рег. № 067 на НК и удостоверение за наследници № РЛН 20-УГ519949, като от общо изтеглената за периода парична сума в размер на 21 321, 05 лв., превела обратно по банковите сметки на З.С.А. и П.М.А. и разходила в тяхна полза за битови сметки, храна и върнат заем сумата от 16 076, 55 лв., а остатъкът от 5 244,50 лв., задържала и не предала на собствениците.

С протоколно определение от 08.10.2024г. по н.о.х.д. № 3424/2024 г. на Софийски районен съд, НО, 102 - и състав, районният съд прекратил съдебното производство и е върнал същото в предхождащата го фаза за отстраняване на допуснати на досъдебното производство отстраними съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на подсъдимата на защита.

В рамките на извършената проверка, първоинстанционният съд констатирал необходимост от прецизиране на обвинителната воля по повод собствеността над инкриминираните вещи, респективно броя на пострадалите лица и съответните деяния. На следващо място е насочил вниманието към 1 фактическите твърдения касаещи частноправните отношения между пострадалите и подсъдимата. В ревизирания акт е посочена още, липсата на описание на конкретни присвоителни действия, извършени от страна на обвиняемата. Обърнато е внимание и на вътрешното противоречие, получило се в диспозитива на обвинителния акт, доколкото съдържа описание на неотносими към състава на престъплението правомерни действия по разпореждане.

Аналогични пороци са съзряни и в постановлението за привличане на обвиняем.

Срещу това определение е постъпил частен протест от наблюдаващия прокурор при Софийска районна прокуратура с твърдение за неправилност и незаконосъобразност на ревизирания акт. Поддържа, че така внесеният обвинител акт изцяло отговаря на законовите изисквания за съдържание.

Излага твърдения, че инкриминираната сума била съсобствена на пострадалите – в режим на семейна имуществена общност. Намира, че в достатъчно ясна степен са изложени фактически твърдения досежно конкретните действия, изразяващи изпълнителното деяние на престъплението.

Като извърши проверка по реда на Глава двадесет и втора от НПК, Софийски градски съд намери следното:

Съдът е сезиран с частен протест, подаден срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, по смисъла на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т.

3 НПК, от страна, на която законът е признал правна възможност за това.

Иницииращият производството документ е подаден в рамките на законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустим.

Разгледан по същество, настоящия състав го намира за неоснователен по следните съображения:

Престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, може да бъде извършено само спрямо имущество /чуждо за дееца/, което му е поверено на правомерно правно основание. В този смисъл, обвинението следва да бъде конкретно и недвусмислено по повод на титулярството на правото на собственост върху инкриминираните вещи, което обстоятелство законосъобразно е отбелязано в ревизирания съдебен акт. Настоящия състав напълно споделя извода, че след настъпилата смърт на М.А., недопустимо е последният да бъда пострадал от престъплението, доколкото правото на собственост върху откритото му наследство безспорно е преминало в имуществената сфера на неговите наследници, при квоти, съобразно правилата за наследяването. Правилни са и съображенията на СРС, че в обстоятелствената част на обвинителния акт, изложените фактически твърдения касаят чужди движими вещи, собственост на две различни лица, което предполага и диспозитива да бъде приведен в съответствие с изложеното в обстоятелствената част, респективно необходимостта от преценка на броя на инкриминираните деяния.

Съобразявайки гореизложеното, правилни са констатациите касаещи необходимостта от посочване на конкретно определена стойност на вредата, причинена на всяко едно от пострадалите лица.

За прецизност, следва да се отбележи, че не са погрешни констатициите на първоинстанционният съд във връзка с противоречието по повод основанието, на което подсъдимата се твърди да е владяла инкриминираните вещи /мандатни отношения или упълномощаване/, като последните сами по 2 себе си, не биха обусловили прекратяване на наказателното производство, защото релевантно за последното е наличието на валидно правно основание на което се установява владението, а последното би било налице и при упълномощаването и при мандатните правоотношения. Конкретен проблем в тази насока, се поставя на плоскостта на противоречието между обстоятелствената част на обвинителния акт, в която преимуществено се съдържат фактически твърдения, касаещи договор за поръчка и диспозитива на последния, където на преден план е изведено твърдяното упълномощаване, в която насока, обвинителният акт следва да бъде приведен в синхрон.

Настоящия състав обаче не споделя застъпеното от СРС становище, по повод липсата на конкретни действия, с които обвиняемата да е присвоила инкриминираната парична сума. Само по себе си, посочването, че подсъдимата „задържала парите за себе си“ е достатъчен израз на присвоителното действие, което обвинението цели да инкриминира. В конкретния случай, по – съществен проблем се разкрива на друга плоскост, който следва да бъде обсъден в последващите редове.

В принципен план, правилни са констатациите на първоинстанционния съд, че е излишно, в рамките на диспозитива на обвинителния акт да бъдат констатирани извънсъставомерни обстоятелства – в конкретния случай, правомерното разпореждане по банковите сметки на двамата пострадали.

Последното обаче само по себе си не ограничава правото на защита на подсъдимия, в който смисъл макар и да утежнява изказа на обвинението, не предпоставя прекратяване на производството и връщането му в предходна съдебна фаза.

Извън констатираните от Софийски районен съд съществени процесуални нарушения, съдът в рамките на своите правомощия извърши собствена проверка, при която съзря и други такива, които в случай, че наблюдаващият прокурор прецени повторно да упражни правото си по чл. 247 НПК също следва да бъдат ревизирани.

При престъпното обсебване, по правило чуждите движими вещи се намират във фактическата или разпоредителната власт на субекта на престъплението на валидно правно основание, респективно той има определен обем правомерни разпоредителни правомощия спрямо тях. Изпълнителното деяние на престъплението винаги представлява едно противозаконно разпореждане с чуждо имущество. Пределите на законосъобразното разпореждане се определят от правното основание, на което деецът има фактическа или разпоредителна власт върху предмета на посегателството, а именно извън тези предели разпореждането става противозаконно.

Настоящият състав на въззивния съд среща трудност да извлече волята на държавното обвинение по повод на дължимото от подсъдимата поведение, което се твърди, тя да е следвало да извърши с паричните суми, респективно с кои действия счита да е надвишила правомерното разпореждане с инкриминираните вещи. Липсата на фактически твърдения в тази насока води до две самостоятелни категории процесуални нарушения. На първо място, прегражда възможността за извършване на преценка дали посоченото „задържане за себе си“, се явява неправомерно такова в контекста на твърденията, че на последната било възложено да получава парични суми следващи се на пострадалите /л. 4, абз. 2 от ОА/, респективно да разполага с налични парични средства за задоволяване на битовите нужди на 3 пострадалите /л.5, абз. последен ОА; л. 6, абз. 2 ОА/. На следващо място, от кой момент обвинението счита, че е извършено действие по неправомерно разпореждане, като израз на манифестирана воля за своене на инкриминираните вещи. Липсва изрично посочване на момента, в който прокурорът счита, че подсъдимата е установила своята фактическа власт върху инкриминираната парична сума. В процесния случай, последното се явява от съществено значение поради конкретно инкримнираното проявление на изпълнителното деяние „задържала за себе си и не предала“, не само в контекста на отстраними процесуални нарушения, а и в контекста, дали описаното в обвинителния акт би могло да бъде подведено под конкретен престъпен състав изобщо.

При фактологията възприета в обвинителния акт, за да отговаря обвинението на законовите стандарти следва да бъде извършено ясно разграничаване на момента, в който прокурорът твърди да е надвишен обема от правомерни разпоредителни действия. Последното, с оглед на преценката, кога е извършено деянието, предвид естеството на конкретното поведение инкриминирано от обвинението /държане за себе си/.

На следващо място, въззивният съд констатира и допуснато съществено противоречие между описаното в обвинителния акт и посочената от държавното обвинение правна квалификация. В самото начало на диспозитива е инкриминирана „неустановена дата за времето от 03.12.2020г. до 20.01.2021г.“, едва няколко реда по – надолу, се посочва, че „ владеенето върху иннкриминираната сума е осъществено посредством изтегляне от банкови сметки“, а малко по – надолу „от общо изтеглената за периода сума ….

Остатъкът от 5 244,50 лв, задържала и не предала на собствениците“.

Следва по ясен и недвусмислен начин да бъде посочено, дали се твърди престъплението да е извършено с едно единствено присвоително деяние или е осъществено с няколко отделни деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление. Тази неяснота се допълва от изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, посочване на различни дати, в рамките на инкриминирания период, в които се твърди подсъдимата да е установявала фактическа власт над различни суми, собственост на З.А. и П.А.. Доколкото съдът не разполага с правомощието да дава указания относно престъплението, за което прокурорът желае да повдига и поддържа обвинение, то съществено процесуално нарушение се явява противоречието между описаното в обвинителния акт и посочената правна квалификация.

Предвид изложеното по-горе, правилно първоинстанционният съд е преценил, че обвинителния акт не отговаря на минималните законови стандарти, което от своя страна води до накърняване на правото на защита на подсъдимото лице да разбере конкретните параметри на престъплението, в което е обвинено, респективно, съдът, разглеждащ делото по същество, следва да извърши своята преценка на база събраните в хода на съдебното следствие доказателства, но не само дали поведението на подсъдимото лице е съставомерно, а преди всичко дали същото е съставомерно именно с оглед фактическата рамка, очертана от прокурора в обвинителния акт.

За пълнота на изложението, следва да бъде отбелязано, че макар да става дума за същото престъпление, констатираните съществени процесуални нарушение касаят конкретизация на обстоятелствената част на обвинителния 4 акт, изразяваща се в прецизиране и посочване на конкретни съставомерни обективни признаци на престъпния състав /посочване на обстоятелството, чия собственост са инкриминираните вещи; посочване на конкретни твърдения досежно обема на правомерните разпоредителни действия и др., подробно изложени по- горе/, които понастоящем липсват или са неясни, то в процесния случай, е възможно да възникне хипотеза на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинителния акт, при която, представителят на държавното обвинение следва да съобрази наличието или липсата на корелативна връзка между обвинителния акт и постановлението за привличане, респективно необходимост от ревизиране на последното.