Решение № 3899 от 27.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3899 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА В. КИРОВА при участието на секретаря М.А П. СТАНЧЕВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело № 20251110130443 по описа за 2025 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.22 от ЗПК,вр.чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД от П. С. Г.,ЕГН **********,с адрес гр.С, с пълномощник адв. М. Д.,с адрес гр.С против „С“ООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление гр.С,с искане да бъде прогласен за недействителен сключен между страните договор за потребителски кредит № 835606/27.03.2023 г., както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 242 лева неустойка, частична претенция от 442 лева.

В исковата молба се твърди,че на 27.03.2023 г. е сключен между страните договор за потребителски кредит при заемна парична сума от 800 лева,годишен лихвен процент - 44,50 % и годишен процент на разходите – 56,39 %. На връщане подлежала сума в размер на 883,99 лева. Ищецът сочи, че в чл. 5, ал. 1 от договора било уговорено договорът за заем да бъде обезпечен чрез безусловна банкова гаранция или посредством поръчителство на едно или две ФЛ, които отговарят на определени критерии. В чл. 11 от договора било уговорено, че при непредставяне в тридневен срок на едно от двете обезпечения съгласно договора, кредитополучателят ще дължи неустойка в размер на 358,01 лева, включена в погасителния план, като съответно общото задължение възлязло на 1242 лева. В исковата молба се сочи, че процесното правоотношение се урежда от ЗПК, тъй като ищецът се явява потребител. Сочи, че е погасил напълно задължението си. Ищецът сочи,че договорът за заем е недействителен, тъй като в него се съдържала клауза за неустойка, противоречаща на закона и добрите нрави, като се сочи, че същата е уговорена извън присъщите на неустойката функции. Счита, че с 1 така уговорената неустойка се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК относно законоустановения максимален размер на ГПР, тъй като в същия не бил включен размерът на неустойката. Отделно се сочи, че задължение на кредитодателя е да оцени кредитоспособността на потребителя. Поддържа се, че сумата за неустойка представлява скрита възнаградителна лихва. Посочва, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, тъй като в ГПР не са включени всички разходи по кредита, и поконкретно неустойката, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Сочи се, че е налице неправилно посочване на ГПР, което следвало да се приравни на непосочването му, отделно единствено посочване на цифровата величина на ГПР не е достатъчно. Твърди се,че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена. Позовава се на противоречие на така уговорената неустойка с разпоредбите на ЗЗП. Ищецът Г. сочи,че договорът за кредит е недействителен,поради което заплатената сума извън заемната парична сума се явява платена без основание. Ищецът претендира под формата на частичен иск връщане на заплатената сума за неустойка. Моли съда да постанови решение,с което да уважи исковете.

В срока за представяне на писмен отговор е депозиран такъв от ответника със становище за недопустимост и неоснователност на исковете.

Твърди липса на правен интерес от предявяването на установителния иск, сочи, че сумата по процесния договор е погасена. Сочи, че е налице злоупотреба с права, с оглед на което моли да не се присъждат разноски като прави и доказателствено искане в тази насока. Оспорва основателността на исковете. Позовава се на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Оспорени са твърденията, че договорът е сключен в противоречие със ЗПК и ЗЗП, че уговорената неустойка е недействителна като ответникът изразява становище, че кредитополучателят е имал право да се откаже от договора в 14-дневен срок. Счита, че по отношение на ГПР са спазени всички законови изисквания. Твърди, че неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като в него се включвали само компонентите, налични към момента на сключване на договора, а неустойката би била уговорена като плащане в случай, че не се осигури обезпечение след сключване на договора. Вноската, включваща неустойка била посочена като вариант, в случай че не се изпълни задължението за представяне на обезпечение. Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена. Ищецът сключил шест идентични договора, т.е. разполагал е с необходимата информация относно крайния размер на задължението. Оспорва да е налице „заблуждаваща търговска практика“. Поради изложеното счита и осъдителната претенция за неоснователна. Ответникът моли съда да отхвърли исковете.

Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност,при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено следното :

Представен е договор за потребителски кредит № 835606,сключен на 2

27.03.2023 г. между „С“ООД и П. С. Г.,съгласно който страните са постигнали съгласие да бъдат обвързани от заемно правоотношение при заемна парична сума от 800 лева при фиксиран лихвен процент от 44,5 % и годишен процент на разходите от 56,39 %. Съгласно чл.5,ал.1 от договора за заем страните постигат съгласие за предоставяне на обезпечение,което съгласно ал.3 следва да бъде предоставено в срок от три дни от сключване на договора,а клаузата на чл.11 от договора регламентира,че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение възниква дължимост на неустойка в размер от 358,01 лева.

Според справка от „С“ООД размерът на реализираните плащания възлиза на 1242 лева,с които са погасени 800 лева главница,83,99 лева договорна лихва,358,01 лева неустойка.

Приет е стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи :

Уважаването на иск за прогласяване недействителност на договорно правоотношение е обусловено от наличието на порок при сключване на договора,по повод на което договорът не би могъл валидно да породи правни последици,т.е. валидно да възникнат за страните права и/или задължения.

Всяка от страните,която е страна по договор може да предяви иск за прогласяване неговата недействителност и не може да бъде възприето,че за страната липсва правен интерес от предявяване на иск за прогласяване недействителност на договорното правоотношение,тъй като ако страна по договора счита,че същият не би могъл да породи възникване на права и задължения за всяка от страните,тази страна има интерес от прогласяване недействителността на договора,за да не изпълни свое договорно задължение или за да претендира връщане на даденото по недействителния договор.

Действително предявяването на установителен иск представлява субсидиарна форма на защита,но установителен иск би бил недопустим,ако страната разполага с възможността да предяви осъдителен иск за защита на накърненото си право. Когато страната се позовава на недействителност на договорно правоотношение,страната разполага с иск за прогласяване договора за недействителен и има правен интерес от предявяване на този иск. Ако порокът на договора е толкова съществен,че да се счита,че договорът е нищожен,този договор не поражда правни последици,а преценката дали договорът е действителен или недействителен съдът реализира към момента на сключването на договора. Принципът на договорна автономия позволява на страните да уговорят съдържание на договорното правоотношение въз основа на постигнато между страните съгласие,но правилото за договорна автономия не е абсолютно и не се явява допустимо страните да уговорят съдържание,което нарушава императивна правна норма.Когато правната норма има императивен характер,същата следва да бъде прилагана стриктно и не се явява допустимо от гледна точка на закона страните да уговорят в договора последици,които противоречат на императивната правна норма. В настоящия случай между страните е сключен договор за заем,който се явява 3 сключен с потребител,защото заемополучателят Г. е физическо лице и договорът е сключен за лични нужди,поради което приложим закон е Законът за потребителския кредит. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК регламентира хипотезите,при които договор за потребителски заем се счита недействителен,а една от тези хипотези е когато е допуснато нарушение при определяне размера на годишния процент на разходите. Цитираната разпоредба на чл.22 от ЗПК предвижда,че е недействителен договор за паричен заем,при който не са спазени предвидените изисквания на чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20,чл.11,ал.2,чл.12,ал.1,т.7-9 от ЗПК. Съгласно чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на сключване на договора за кредит,като се посочат взетите предвид допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Софийският районен съд приема за основателни доводите на ищеца Г. чрез процесуалния му представител относно наличието на нарушение на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,в която насока съдът намира,че следва да бъде отчетено,че при определяне на размера на ГПР не е включен размерът на начисляваната неустойка,ако не бъде спазено изискването за предоставяне на обезпечение,която неустойка възлиза на 358,01 лева. Не може да бъде споделен доводът на ответното дружество,релевиран в писмения оговор,че доколкото се касае за вземане за неустойка,чиято дължимост възниква не на датата на сключване на договора,а с изтичането на срока за представяне на обезпечение,това вземане не следва да участва при формиране на годишния процент на разходите. В конкретния случай от представения по делото договор се установява,че вземане за неустойка възниква при непредставяне на обезпечение в кратък тридневен срок,а погасителният план към договора за заем съдържа посочване размера на погасителните вноски при предоставяне на обезпечение и ако не бъде предоставено обезпечение. Съдът намира,че в хипотезата,когато при изчисляване годишния процент на разходите не е включена парична сума,представляваща задължение за заемополучателя,посочването на годишния процент на разходите се явява неточно,неточното посочване размера на годишния процент на разходите се приравнява на липса на посочване на годишния процент на разходите,а това поражда като правна последица недействителност на сключения договор за потребителски кредит.

Съдът счита,че ако бъде включено и вземането за неустойка при изчисляване годишния процент на разходите би се достигнало до нарушаване на императивната правна норма на чл.19,ал.4 от ЗПК. Софийският районен съд намира,че чрез изчисляване размера на ГПР,без да бъдат отчетени възникващи за заемополучателя задължения,каквото безспорно е задължението за заплащане на неустойка се достига до нарушаване легалната дефиниция на понятието общ разход по кредита за потребителя,която е регламентирана съгласно § 1,т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит. Според легалната дефиниция общ разход са всички разходи,вкл.лихви,комисиони,такси,възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,и поспециално застрахователните премии в случаите,когато сключването на 4 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,или в случаите,когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагане на търговски клаузи или условия. Съдът счита,че клаузата за неустойка поради непредоставено обезпечение представлява клауза,която дружеството заемодател обичайно предлага на кандидатстващите за отпускане на кредит лица,в която насока следва да бъде взето предвид,че неустойката е посочена в стандартния европейски формуляр. Съгласно чл.146,ал.2 от Закона за защита на потребителите клаузи,които са включени в общите условия не се явяват индивидуално договорени,а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни същите се явяват нищожни – чл.146,ал.1 от ЗЗП,т.е. не биха могли да породят правни последици. По изложените съображения и като взе предвид,че при изчисляване годишния процент на разходите не е включена парична сума,представляваща разход за заемополучателя Г.,а именно задължението на заемополучателя да заплати неустойка,съдът приема,че годишният процент на разходите е изчислен неправилно,което поражда като правна последица недействителността на договорното правоотношение по договора за заем,т.е. предявената от ищеца искова претенция за прогласяване недействителност на договор за потребителски кредит се явява доказана по основание и подлежи на уважаване. Както беше посочено,при включване на вземането за неустойка при изчисляване годишния процент на разходите,размерът на годишния процент на разходите надвишава поставения от закона императивен максимум съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Предвид това,че се достига до нарушаване на правна норма с императивен характер,съдът счита,че договорът за заем следва да бъде прогласен като недействителен.